автор: ina_krein

Минавайки покрай полицейското управление, погледът ми привлече цивилен мъж в бяла риза и сив панталон. Не бе от местните. Сигурно го бяха извикали заради кражбата. Докато се разминавахме, погледите ни се пресякоха и той се вгледа в мен изненадано. Знаех, че с червената коса и наситено зелените си очи привличам мъжките погледи. Много болка ми бяха причинили те и имах да им връщам поне за години напред.
Харесваше ми да ги предизвиквам, а после да тръсвам бронята си пред лицето им. Затова и сега му се усмихнах окуражително, забавих крачка и когато той си мислеше, че ще спра, потеглих бързо напред. Така му се пада! На него и всички представители на мъжкия пол, от които не бях видяла до сега нищо друго, освен неприятности и не бях чула нещо по-различно от лъжи. „Някъде може би има и изключения“ - обади се моят вътрешен глас. „Може би“, съгласих се за част от секундата, „но още не съм ги срещала.“
Забързах, а ароматът на влюбеност тичаше по петите ми като палаво бездомно куче. Какво правех? Защо исках да предизвикам Съдбата? Сякаш на кинолента видях малко кокетно магазинче за сладкиши и домашно сладко, а аз в него, приготвяща любовна торта за сватбата си. Рафтовете зад мен бяха пълни с бурканчета сладко от маслини, моето сладко. Отпред стояхме двете с Фортуна и застилахме плота с тънка мушама, имитираща дантела, а наоколо се носеше аромат на канела. Носехме еднакви готварски престилки, а на раменете си едни и същи шалове на бели снежинки. Усмихвахме се. Видението беше така прекрасно, че спрях за секунда. Исках да се потопя в този прекрасен миг. И да остана завинаги там.
„Къщата с делфините“, както наричаха малкото хотелче на Мели, беше в края на острова. Отпред имаше градина с грациозни палми, нарови големи храсти и лимонови ароматни дървета, под които на малки масички и плетени столове седяха гостите на хотела и пиеха своето питие по всяко време на деня или вечерта. В ъглите на стълбите се кипреха големи саксии с босилек, индрише и мушката и изпълваха въздуха с неописуема свежест. Светеше от чистота, а всичко в стаите и коридорите излъчваше простота и стил. Домашно, уютно, но в същото време различно, екзотично, изискано.
- Естелла - Мели винаги удължаваше л-то в моето име, наблягайки на него като по задължение. - Добре, дошла, скъпа! Откога те чакам!
- Разходих се из острова, преди да дойда и малко се позабавих - оправдавах се неумело, докато тя ме прегръщаше с меките си пухкави ръце и говореше на странна смесица от грешен български и руски.
- Видя ли какъв хубав полицай пратили чак от Атина, а? - намигна ми тя, щом ме пусна. - Всички жени на острова купуват нови рокли и дантели - изкиска се моята приятелка. - Такъв мъж рядко виждали тука. Изискана работа.
- Обаче още не е разкрил кражбата - пресякох хвалебствията по негов адрес, охлаждайки ентусиазма ѝ.
- Естелла - разочаровано възкликна собственичката - защо тази омраза към мъжкия пол? Те толкова приятно забавление и отмора понякога - и ми намигна закачливо.
- Само понякога - не се стърпях за втори път.
- Скъпа - обърна към себе си лицето ми Мели. - Ще моля за теб да откриеш кръст и икона и спечелиш къща на Зои именно ти. Мисля, че само тук някой може излекува сърцето ти от омраза и разочарование към мъже.
Погледнах я кисело. „Надявай се!“ Само това ми трябваше. Вече две жени ме убеждаваха за по-малко от час, че ще се молят за мен. Толкова ли бях изпаднала, така ужасно ли ми личеше, че съм нещастна, бездомна, отчаяна?
Явно и тя усети моя гняв, защото миролюбиво ме побутна към стълбите.
- Сега ти настанява се, къпе се и тафросва - посочи ме с пръст пухкавата собственичка. - После отидем тебе покаже хубав мъж от Атина.
- Аз го видях вече - информирах я през рамо, докато се качвах по стълбите.
- Хубав, нали? - провикна се тя отдолу. - Екстра парче!
- Аха - потвърдих без желание. - Направо супер.
Отворих вратата и седнах на терасата. После щях да се къпя. Сега исках за малко да постоя и да погледам коприната на небето и дантелите на морето. Шумът от морските вълни ме успокояваше. Облегнах се на креслото и се запитах какви шансове имах да разкрия цялата тази оплетена история, когато тук бяха изпратили специален човек от Атина? Та аз бях обикновена продавачка на сладкиши. „Успяват упоритите и мислещите“ - казваше дядо Марто, който не ми беше биологичен дядо, а съсед на едни от роднините, при които живях няколко години. От него научих множество кулинарни тайни, как да ремонтирам домакински електроуреди, а също да правя кисело зеле и вино в трилитров буркан. Да, и как да се бия, когато някой нахалник не иска да стои далече от мен. Бих искала да имах такъв дядо или баща в живота си и сега, но явно не бях заслужила, защото той си отиде, когато бях на 14. Мисля, че бях единствената, която плака за него. Не просто плаках, направо се скъсах от рев. Защото оставах без верен приятел и трябваше да блъскам стените с глава, която още не бе достатъчно твърда.
Въздъхнах и в този миг усетих дъха на някой до мен. Не помръднах. По парапета на балкона се появи тигровата котка на Фортуна. Легна до листата на палмите и започна да удря мрамора с опашка. След малко, седнала на палмово листо, се появи и нейната господарка. Лицето ѝ бе сериозно, но спокойно. Отново шалът беше различен на раменете ѝ - бледозелен, с искрици светлина по него. Тя протегна като лебед ръка и котката бавно се върна при нея. После изчезнаха сред зелените мигли на палмите, а аз се върнах към своите мисли.
Как разкриват престъпление полицаите? Те имат умения и нужното образование. Е, явно аз не бях от тях, защото за трийсет години не постигнах нищо подобно. Не завърших университет, не се омъжих, не родих деца, не построих дом, не изпълних нито една своя мечта.“ „А защо?“ - не преставаше да ме пита гласът на Марто. „Защото съм прекалено горда.“ - отговорих троснато. „Ами тогава“ - не спираше да говори призракът - „използвай ума и тази проклета гордост и постигни каквото желаеш, вместо да мрънкаш.“
За да спра да слушам какво ми говори споменът за единствения истински мъж, когото бях срещала в своя живот, влязох в банята. Грабнах шампоана за боядисани коси (тези червени къдрици ми излизаха златни, но пък така ми харесваше) и пуснах горещата вода до края. Друг на мое място би се попарил, но аз обичах силната ласка на водата и парата, която ме прегръщаше нежно. Къпех се с ленивото удоволствие на жена, която знае, че това е единствената нежност, която ще получи днес. Затова се глезех под водните струи и не бързах да излизам. Започнах да подреждам информацията, която вече имах. Не беше много, но все пак имаше откъде да тръгна. Първо - скарването между кирия Зоя, свещеника и монаха, второ - не беше лошо да се сближа с полицая от Атина, трето - можех да поразпитам още кирия Мели за слуховете, които вървят между хората. И четвърто - да се опитам да гледам и слушам повече, а по-малко да бъбря. „Браво, принцесо!“ - видях вдигнатия палец на дядо Марто. Внезапно ми стана студено на душата и спрях водата. Дали съм принцеса или зелена тиква - не бях сигурна. Може би затова все още и животът ми беше на никъде.
Докато сушах косата си на терасата - монах от Света гора мина забързан по улицата и се наведох да го огледам по-добре. Беше прекалено секси за божи служител. „Екстра парче!“, би казала Мели и нямаше да сгреши. Определено впечатляваше с фигура и лице. Островът беше близо до манастирите и понякога монаси идваха да пазаруват тук или да търсят услугите на доктор Леонидас, който беше стар, изключително опитен и дискретен, както бях чувала. А слуховете говореха, че монаси посещавали и кирия Мели, която беше свободна жена и обичаше да се радва на живота. Но това бяха само приказки, на които не обръщах внимание. Като знаех какво говореха за мен в училище! Добре, че точно тогава вече познавах Марто и той ми даваше сила да мина през литрите лепкава кал и помия, която съученичките ми щедро изливаха върху мен, смятайки, че съм беззащитна. Е, за тяхно нещастие, никак не бях. Имах дядо, който ме учеше да се бия, когато трябва, и да държа юмруците си прибрани, ако сбиването не е на живот и смърт.
Дали в деня на кражбата наистина е имало на острова монаси от Света гора или мъже, преоблечени като такива? На кого би му потрябвала икона на Света Лидия и златен кръст с редки рубини? Или на религиозен до фанатизъм човек, или на вманиачен колекционер, или на някого, който просто иска да изкара пари от това. „Чакай малко“, отново се обади гласът на Марто - „не пропускаш ли нещо?“ Вечно бързах и често оплесквах нещата. „Кротко хлапе, бавно.“ „Добре, добре.“, съгласих се неохотно.
Така. Хайде малко да забавя темпото. Кой друг би откраднал тези неща, ако не иска да ги продава? Може би за отмъщение. Но кирия Зоя е мъртва. Тя има ли нещо общо с престъплението? Дали с още някого свещеникът няма конфликт тук? И то такъв, за който никой не знае?
„Утре трябва да поразпитам,“ казах си твърдо, „непременно“. Как се прави любовна торта на три етажа с няколко вида крем? Бавно! Отговорът е „постепенно“, с много мерак и търпение. И с подсигурено бурканче сладко от маслини, естествено. От най-хубавото. Е, време бе да започна с нея. Но преди това тази вечер щях да се позабавлявам. Кирия Мели ми обеща запознанство с красивия атинянин. Значи щях да тръгна от там.
Последните слънчеви лъчи проблясваха като диаманти между зелените очи на палмите. Видях в техните отблясъци отново себе си някъде в миналото или в бъдещето. Седях на брега на морето, а две деца тичаха около мен и смехът им като сребърни звънчета докосваше жадната ми за обич душа.
Как се прави любовна торта със сладко от маслини? С любов. С много любов. А аз още нямах такава.
Вгледах се в маслиновото зрънце, посадено в душата ми. Имаше тънко стъбълце и нежни зелени пръстчета, които плахо се оглеждаха. Прегърнах го със слънцето на нежността си и то заспа, стоплено от моята ласка.
Очите на Фортуна се усмихнаха срещу мен. В косите ѝ, прибрани на изискан кок, бе поставила портокалови цветчета. Едната ѝ ръка галеше котката, а другата сочеше мен.
Стиснах омразата в едната си ръка, а надеждата в другата и затворих очи. Бях готова за битката довечера. Дано и атинянинът бе.