автор: tvoiapoznata

Стана един часа след полунощ.
Заведението все още беше пълно. Градусът на настроението се увеличаваше с напредването на нощта.
Изведнъж на входа настана суматоха.
Роуз се загледа в мъжете и замръзна.
Пръв се пови Буба, висок, рус и крайно сериозен. Спря се при охраната и пропусна втория мъж.
Това беше Владимир.
Роуз не познаваше този Владимир.
Мъжът излъчваше опасност. Беше сериозен, усмихваше се студено на приветстващите го мъже, сякаш беше дошъл на оглед, не да празнува. Не погледна към бара.
Николай се появи трети, застана до Владимир и зачака. Тримата се отправиха към сепарето на Буба. Не бързаха. Бяха уверени и опасни. Хората, дори и тези, които ги виждаха за пръв път им правеха несъзнателно път.
Владимир се настани собственически по средата на окъпаното в червени светлини сепаре, Николай седна до него, докато Буба уговаряше нещо с шефа на бодигардовете в заведението. Скоро бяха поканени още двама мъже. Никой от тях, нито братята, нито шефа им не погледнаха към бара. Роуз не можеше да си поеме дъх. Не забеляза, че не е единствената. Люба зяпаше учудено посетителите. Както и Дария и още няколко от сервитьорките. Майка и охраната стояха по местата си и гледаха мрачно.
- И таз хубава – промърмори Люба – всички шефове са дошли.
- Да – отговори Роуз мрачно. – всичките до един.
- Мамка му – прошепна и Дария невярващо. – Какво става, по дяволите? – Роуз не откъсваше поглед от Владимир.
Този човек засенчваше всички присъстващи, включително и опасните Саракашвили. Владимир палеше спокойно цигарата си, докато слушаше нарежданията на Буба. Движенията му бяха не само спокойни, бяха овладени до съвършенство, като движенията на някой хищник. Владимир беше арогантен, беше жесток имаше власт и знаеше това отлично.
Но това не беше всичко. За останалите жени в заведението, за тези, които не знаеха какво наистина представлява, Владимир беше греховно красив.
Косата му се стелеше на меки къдри около скулите му, невероятно чуплива и жива, беше се отказал от късата военна прическа. Роуз обичаше тази коса. Спортната черна риза, която носеше очертаваше здравото му тяло, беше отворена отпред, ръкавите бяха навити над лакътя, татуировките му се виждаха и те караха несъзнателно да настръхнеш при вида им. Панталоните му бяха също черни, както и обувките. Единственото нещо, което не беше в този цвят по него, беше огромният сребърен кръст, който се спускаше тежко на голите му гърди.
Владимир вдигна рязко поглед към нея. Заби студените си очи направо в нейните. Сякаш знаеше, че го наблюдава. Да, Роуз беше подготвена за този поглед. Такъв, какъвто никога не бе очаквала от любовта на живота си, студен, отмъстителен, обещаващ. Не, не я беше забравил, обещаваше й още много мъка и страдания и тя нямаше къде да избяга.
Люба я побутваше леко с една кърпа. Роуз се окопити и погледна пред себе си. Беше чупила чашата, която държеше без да се усети. Ръцете й трепереха неудържимо, целите изцапани в кръв, собствената й кръв. Остави Люба да почисти и се втурна към тоалетните да се превърже. Затвори вратата зад себе си и се разтрепери неудържимо. Изведнъж й призля и повърна над тоалетната чиния. Почака малко да се успокои. Не успя. Стоеше несигурна над тоалетната. Не смееше да помръдне. Обзе я нов пристъп на гадене. Още трепереше. Добра се до чешмата, залитайки, пусна студената вода и се остави струята да мокри лицето й. Не знаеше колко време стои така вцепенена. Изведнъж някой почука на вратата.
- Роуз? Добре ли си? Роуз? – Беш Люба. – Хайде, Роуз, отвори ми. – Роуз отключи вратата замаяна.
- Хайде, момиче, имаме много работа. Не смогвам. Ела да ми...О, Боже Господи! Люба се спря уплашено. – Какво ти е, Роуз? Приличаш на призрак. Не, по-бледа си от призрак. Кръвта...
- От чашата. – промърмори Роуз изморено – забравих да привържа ръката си. – Да, беше забравила, кръвта й беше навсякъде. Люба скочи и се зае първо с ръката й. Когато свърши с превръзката се увери, че Роуз е седнала удобно на огромната мивка и я погледна в очите. – Зле ли ти е? Да повикам ли Майка?
- Не. Не Майка. – Роуз поклати глава. - Готова съм да изляза.
- Не, не си готова. Чакай малко тук. Не мърдай, Роуз. – Роуз кимна уморено. След пет минути Люба се върна с нечия дамска чанта, сигурно на някоя от колежките им, изкара цял наръч гримове и се зае с лицето на Роуз, докато нареждаше успокояващо.
- Все още имаш белези по лицето, Роуз. Не искаме хората да те зяпат, нали? Искаме да си красива тази вечер.
- Красива? – Роуз едва не проплака. – Искам тази вечер изобщо да не се случва.
- Какво става, мила? Какво не ми казваш.
- Няма значение. Вече нищо няма значение. – Роуз скочи от мивката и се отправи към бара, Люба я последва тихо. Майка ги видя и се спусна към тях.
- Някоя от вас ще ми каже ли какво ви прихваща двечките? Да ми изчезвате така зад бара, точно тази вечер? – Роуз го изгледа безизразно, Майка продължи да нарежда. – Буба започна да нервничи. Не искаш да го ядосваш, нали? Хайде – подкани ги той – изскачайте отпред! – Роуз пропусна Люба пред себе си и тръгна след нея към бара, когато Майка я хвана силно за китката. Тя го изгледа, докато мъжът й подаваше бутилка с водка.
- Не...
- Пий, като ти казвам. Ще имаш нужда. – Роуз отпи голяма глътка и се закашля от силния алкохол. Стисна ръката на Майка за благодарност и продължи към бара.
Заведението продължаваше да е пълно, дори повече. Това помогна на Роуз. Тя постепено започна да се отпуска. Работата я връхлиташе и връхлиташе, тя нямаше време дори да погледне настрани. Мъжете не я закачаха. За сега. Масата им беше отрупана с марков алкохол и красиви момичета. Владимир беше доволен, вече не погледна към Роуз или бара, приемаше поздрави за празника си цяла вечер и беше щедър, към познатите си, към персонала, към момичетата в скута му...Вечерта си протичаше съвсем нормално. С изключение на засилената охрана, всичко друго си беше в реда на нещата.
Четири часа по-късно заведението започваше вече да се изпразва. На шефската маса се бяха появили две наргилета. Роуз беше сигурна, че не са пълни с мента. Тъй като работата беше спаднала, нейната бдителност се изостри. Компанията на Владимир вече беше порядъчно подпийнала. Дали Владимир беше пиян? Може би. Дали това се отразяваше на здравия му разум? Твърдо не! Роуз вече очакваше да й създадат проблеми, защото тя не се и съмняваше, че такива ще има.
Роуз се измъкна в складовете и започна усърдно да събира боклука от тази вечер. Майк не я остави да се измъкне. След малко се появи отзад и нареди.
- Роуз! Шефа те вика. – Роуз се паникьоса на секундата. Майка сякаш беше очаквал това и я изгледа остро.
- И къде си мислиш, че ще се скриеш? Тръгвай, като ти казвам. Не ядосвай Буба излишно.
- Буба ми е най-малкия проблем, Майка. – Роуз гледаше криво шефа си, все още не желаеща да пристъпи в помещението. – Другия ми е по-голяма грижа.
- Другия? Познаваш го? – Майка прегърна Роуз за раменете и тръгна с нея към бара. Тя го погледна тъжно.
- А ти защо мислиш съм тук? – Майка се спря за секунда и се загледа озадачено в момичето.
- Боже, момиче. Ти наистина си голяма напаст. Да се забъркаш точно с Владимир Петров? В голяма каша си, да знаеш!
- Не бих казала, че имам избор.
- Не – Майка поклати глава категорично и повлече Роуз отново към бара. – Не искам да знам повече подробности. Бях ти добър шеф. Трябва да помислиш за здравето ми. – Роуз се усмихна, но беше пресилена усмивка.
Майка я остави почти пред бара. Тя замръзна.
Видя Владимир, прегърнал една от сервитьорките, видя Буба и Николай да спорят за нещо, беше почти пиянски спор, видя другите мъже от компанията, весели и порядъчно пияни. Причерня й. Буба пръв я забеляза. Присви очи и извика една от сервитьорките. След малко момичето висна на бара и промърмори.
- Роуз. Буба иска ти да им занесеш поръчката. Иска две бутилки с уиски. – Роуз кимна на сервитьорката и се обърна безпомощно към Майка. Мъжът я погледна с безизразен поглед и й кимна да тръгва.
Роуз си пое дълбоко дъх. Щеше да има шоу и шоуто щеше да е за нейна сметка. Пое си дъх отново. Опита се да извика спомените от славното си минало. Спомни си как растяха с Майк, спомни си Бранко, Сергей...майка си. Спомни си как се влюби във Владимир. И тогава се спря.
Той беше унищожил всичко, много преди да се стигне до сблъсъка между него и Сергей, Владимир беше предизвикал този сблъсък.
Роуз вече нямаше нужда от близки и познати, изправи се и тръгна към Владимир. Да, той й бе отнел всичко, но тя все още беше жива. Беше ред страха да отстъпи място на омразата. Защото в момента в сърцето й имаше място само за това. За омраза.
Роуз грабна бутилките и тръгна към шефската маса. Изправи се пред Буба и се закова на място. Чакаше търпеливо. Пренебрегна Владимир съвсем тенденциозно. Нямаше достатъчно смелост да го погледне. А и нямаше нужда. Тук Буба й беше шеф. Владимир беше просто негов гост. Буба отвърна на студения й поглед със злобна усмивка. Без да каже нищо. Владимир беше този, който се обади.
- Ела, Роуз! Седни до мен! – Роуз пребледня. Не беше помръднала, но сега сякаш и времето спря да тече. Гласът на Владимир беше мек и завладяващ. Тя трябваше да се подчини, ако не искаше да го предизвика по средата на заведение пълно с невинни хора. Знаеше го, но се страхуваше. – Ела! – повтори той. Роуз постави внимателно алкохола на масата и се плъзна на сепарето до Владимир. Все още избягваше погледа му. Но гласа? Тя не беше чувала този глас повече от 6 години. Мек и нежен, такъв, какъвто само тя познаваше, в най-съкровените им моменти. Владимир си играеше с нея и тя беше безсилна. Чувстваше се като пеперуда. Скоро щеше да изгори.
Владимир беше избутал стриптийзьорката от скута си и сега наблюдаваше как Роуз присяда до него. Тя не погледна мъжа, но щеше да го направи. Много скоро. Той се усмихна.
- Липсваше ми, момиче! – прошепна в ухото й. Тя настръхна.
- Какво искаш от мен, Владимир? – Гласът й беше студен и жесток. Владимир се усмихна още по-широко.
- Искам да те почерпя за мое здраве. – Роуз пребледня. Буба вече й подаваше чаша с коняк, крайно доволен от положението й. Той дори не се опитваше и да прикрива арогантната си усмивка. Другите мъже, включително и Николай бяха притихнали като зверове. Беше единствената останала жена на масата. Тя хвана пълната чаша с две ръце и погледна Владимир в очите.
- Пожелавам ти много здраве, Влад! – Владимир избухна в искрен смях. Чукна леко чашата си в нейната и отпи от уискито. Роуз го последва. Нейната глътка съвсем не беше лека. Прекали. Чистото уиски се разля в тялото й и я замая леко. Алкохолът замъгли погледа й.
- Скъпа – промърмори Владимир – от теб най-много исках да чуя тези думи. Нали разбираш? Ти да ми пожелаеш здраве? – Роуз се загледа упорито в земята. Той се облегна удобно на сепарето, с което й даде глътка въздух. Владимир се загледа в Буба.
- Буба. Време е да те запозная официално с госпожицата, която пазиш.
- Знам каквото трябва за нея. – Изсъска Буба. Владимир се усмихна.
- Знаеш някои факти, но не я познаваш. Нали, малката? – Роуз поклати отчаяно глава, като отпи още една глътка уиски. Владимир продължи. – Името й? Името й беше Лия Лори. Родена в България. Израснала в България. Възпитаник на академията Лори. Успешно завършила я преди колко? Тринадесет години. И като казвам успешно, да тя беше един от първенците на випуска, Буба. Тя е последната и единствена наследница на фамилията Лори. Дете на Аликзандър Лори-младши и Лилия Лори. Протеже на Андрю Стокър и Сергей Водняев. Лично тренирана и от двамата, което е проблем, очевиден. Да не споменавам, че аз лично се погрижих за бойните й умения. – Буба го изгледа остро, а Владимир се усмихна широко. – Да, Буба, тренирах я. Аз бях причината да навлезе толкова бързо в този мъжки свят на борби в Академията. И малката беше добра, Бога ми, беше много добра. Спрях да се занимавам с нея, едва, когато ме пратиха в Турция. Но както всички знаете нито Сергей, нито Андрю, нито някой от другите й мъже е спрял да я тренира. – Владимир се обърна сериозно към Роуз. – Знаеше, че си слабост на Сергей Водняев, нали малката. Знаеше го. През цялото време. Той виждаше в теб много повече от майка ти, отколкото всеки друг можеше. – Роуз не отговори. Владимир продължи. – Какви са особените таланти на Роуз? Тя е ненадминат профайлър. Може да прочете човек само от една среща. Владее се отлично, стреля смъртоносно – Владимир се подсмихна – Обожава да очарова мъжете, като по този начин ги прави напълно неспособни да й навредят. Не е ли така, мила? Тя не е крехка жена, Буба! – Владимир беше станал сериозен. – Тя е далеч от идеята да бъде уязвима и ранима, каквото и да показва. И най-важното. Тя е моя любовница и моя жена! – Роуз замръзна. Владимир го усети и я погледна полу-студено, полу-невинно. – Бях й обещал, че ще е такава завинаги, но тя сякаш подцени думите ми. Владимир се изправи и отново застана на сантиметри от врата на Роуз. – Не ти е присъщо да подценяваш хората, скъпа, никак не ти е присъщо. Особено враговете.
- Може би не съм очаквала врагът ми да се върне от отвъдното. – просъска Роуз. Вече знаеше каква е целта на този разговор и не й пукаше какви ги върши. Беше стигнала дъното. Отпи отново глътка уиски и въздъхна. Владимир я хвана изненадващо за кръста и я привлече към себе си, докато се облягаше отново на сепарето. Роуз беше загубила опора, намери я в силните гърди на Владимир. Не посмя да помръдне. Стисна зъби и се загледа в стъклената маса пред себе си, Владимир се заигра разсеяно с един от кичурите й.
- И чия грешка е това? – пропускът, връщаше я на нейния пропуск.
- Моя. Трябваше да съм по-прецизна. - Хората на Владимир настръхнаха, тя можеше да усети почти надвисналото напрежение. Владимир помръкна леко.
- Да, трябваше да се увериш, че си си свършила работата до края. Изложи се тотално, Роуз. Изложи се в най-важната задача в живота си. Беше до мен. Сама със заредено оръжие в ръка. Не провери ли дали дишам? – Хората на Владимир буквално не дишаха. Той обясняваше толкова просто смъртта си, сякаш смъртта касаеше улично куче. На Роуз й се зави свят за пореден път тази вечер, тя не знаеше дали ударите му ще имат някога край. Как можеше да забрави шокът и вцепенението, които я завладяха пред проснатото в кръв тяло на Владимир. Как можеше изобщо да му го обясни? – Роуз не отвърна нищо. Отново насочи погледа си към масата. Владимир погледна Буба отново развеселен.
- Знаеш ли, Роуз. В едно отношение не ме разочарова. С Буба се хванахме на бас. Той беше сигурен, че след два месеца ще се пречупиш.- Буба изпсува злобно, мъжете на масата се поотпуснаха. – Но ти не се пречупи, госпожичке, на път беше да пречупиш него.- Владимир намигна на Буба - Бях загубил надежда, че това момче има сърце. Но ето те теб! И не беше само Буба. Имаш си и други приятели тук, нали? – Разговорът не поемаше добра добра посока. Роуз проследи погледа на Владимир, той гледаше премрежено Люба и Майка, и двамата стояха на бара. Тя стисна китката му отчаяно.
- Недей!
- Не се притеснявай за тях. Това все пак са хора на Буба, а аз съм негов гост. Няма да ги пренеса в жертва на твоето огромно его.
- Не съм егоцентрична...
- Казах ти да стоиш настрана от хората ми, не успя.
- Четири месеца, за Бога, четири месеца стоях сама и изолирана. Люба ми е съквартирантка, какво очакваше? Нищо не съм й казала.
- Това вече е наивно, скъпа. Разбира се, че нищо няма да й кажеш. Не си глупава. Но виждаш ли? Аз трябва да обясня на Буба каква усойница съм му поверил. Защото момчето ми започва да се отчайва с теб.
- ...по дяволите, Влад!
- Буба. Не мрънкай толкова. Очакваше да ти поверя падналата принцеса Лори, израснала в лукс и обожание. Но той не знаеше как си расла, нали, малката? Не знае при какви спартански условия си възпитавана. Как беше, а? 14 години казармен режим. 14 години, Буба. Една казарма за повечето от нас не трае повече от пет години. Роуз е свикнала на лишение, свикнала е да бъде премазвана от бой, само защото е по-слаба. Научила се е да краде от живота много преди живота да започне да краде от нея. И е оцеляла. И чак тогава – натърти Владимир – Лилия се е върнала в живота й! За да й постави света в краката. И какво направихме от теб, малка Роза. Майка ти, учителите ти, аз? Калявахме волята ти толкова щедро и безразборно, че те превърнахме в хладнокръвен опасен убиец. Толкова опасен убиец...да – Владимир въздъхна. - Буба сякаш още не знае, че си смъртоносна машина.
- Но ти знаеш. – просъска Роуз.
- Разбира се, че знам. Излязохме от една школа с теб. Или забрави?
- И кой в школата те е учил да предаваш ментора си? – Роуз едва говореше, но всички мъже я чуваха добре. Владимир се усмихна снизходително.
- Много си смела да ми говориш така. Особено, когато си в ръцете ми.
- Какво имам да губя?
- Имаш, скъпа. Имаш много за губене. Или отново ще ме подцениш? – Роуз поклати глава в отрицание. Не беше склонна да си играе игрички с интелекта на Владимир. Щеше да е огромна грешка. Владимир отпи от уискито си, все още държеше Роуз в едната си ръка. Буба й подаде с безизразен поглед цигара с някакъв слаб наркотик. Роуз я пое без да се замисли. Всмука дълбоко от дима, Владимир я пое от ръката й и също отпуши от наркотика.
- Буба иска да се отърве от теб. – прошепна прекалено близо до ухото й. – Каза, че не иска змия в къщата си.
- Не – Буба се съгласи. – Не искам.
- Какво ще правиш с мен?
- Ще те прибера, Роуз. Ще се погрижа за теб, както винаги.
- Това не ме успокоява.
- И не трябва да те успокоява. Но вредиш на мъжете ми. Ще трябва лично да се заема с теб.
- Винаги можеш да ме заточиш другаде. Можеш да ме върнеш дори в България. Вече съм безвредна, Николай и хората му ще ме наблюдават. Ще доживея дните си тихо и кротко. Няма да ви тормозя повече. – Владимир я погледна развеселен и прошепна тихо.
- Никога повече, скъпа. Забрави! – Да, беше наивно, помисли си тя. Роуз знаеше, че в България все още има нейни хора, потънали дълбоко в неизвестност и така щяха да си останат, докато самата тя не ги повикаше. Владимир и хората му нямаха шанс да ги открият. И Владимир беше прекалено умен за да го знае. Мъжът се поизправи и повдигна брадичката й, за да може да я погледне в очите.
- Танцувай за мен, Роуз! Направи ми този подарък! – Роуз замръзна. – Танцувай за мен! – Гласът му беше измамно мек. Но Роуз не си правеше илюзии. Това не беше молба. Беше заповед и тя нямаше къде да мърда. Изпи остатъка от уискито си на екс и погледна умоляващо Владимир.
- Не ми го причинявай, Влад. – Думите й бяха по-скоро въздишка. Погледът, с който той й отвърна, беше безмилостен, суров поглед, толкова различен от измамно мекия му тон. Роуз въздъхна. Остави празната чаша и се изправи на сепарето. Владимир държеше стабилно ръката й, докато сам се увери, че момичето вече не е замаяно и е стъпало здраво на краката си. След това я пусна и се загледа в неуверената й походка. Роуз не се обърна към мъжете. Пристъпи на близкия пилон и зачака.
Тежка еротична песен зазвуча почти на мига. Роуз се остави мелодията да я завладее. Забрави къде е, забрави пред кого е, или не. Щеше да танцува за Владимир. Знаеше, че може да го направи. Знаеше, че това ще е единствената власт, която ще има над него, защото Владимир не можеше да устои на еротичните й извивки. Никой мъж не можеше!
Тя се хвана по-здраво за пилона. Затвори очи за момент, издиша всичкия въздух от дробовете си, за да ги отвори отново. След това се завъртя под ритъма на танца.
Роуз обичаше да танцува, обожаваше да танцува и го беше правила често за Владимир, когато бяха заедно. Сега тя го погледна в очите, докато се въртеше в такт с музиката. Знаеше, че докато танца продължи, той щеше да бъде неин, щеше да забрави омразата и разочарованието, което изпитваше към нея.
Владимир я следеше с празен поглед. Буба се поизправи като статуя на сепарето. Не смееше да помръдне. Николай и другите мъже бяха загубили ума и дума. Не можеха да откъснат очи от танцуващата Роуз. А Роуз беше бясна, колкото по-чувствен ставаше танца й, толкова по-яростно искряха очите й. Владимир искаше страст? Щеше да му я даде с пълна сила. Те и двамата знаеха колко е малка границата между страстта от любов и тази от омраза.
Песента свърши неочаквано. Роуз се закова на място. Все още не откъсваше поглед от Владимир. Той се усмихна и я повика с пръст. Въпреки всичко Владимир се беше променил. Беше се пречупил и тя го усещаше, усещаше го по омекналия му поглед, по разширените зеници. Виждаше раздразнението, което бавно заместваше този поглед. Колкото и незначителни да бяха тези белези, тя ги разпознаваше. Защото не само Владимир я познаваше добре. Тя също беше израстнала с него. Беше се докоснала до истинската му същност така, както никой друг. Владимир показваше слабост пред нея. И не се съмняваше, че той е наясно с това. Дали щеше да я нарани? Нямаше да му мигне окото. Можеше ли да разчита на чара си пред него? Беше по-умен и по-хладнокръвен от Роуз. Владимир можеше да прави каквото си иска с момичето и тя нямаше власт над решенията му.
Роуз се спря пред Владимир с лице, лишено от емоции. Той целуна ръката й и прошепна напълно овладян. „Благодаря!”. След това извика Майка с един жест. Управителят се закова на масата им, на сантиметри от Роуз.
- Майка, закарай момичетата до квартирата им. И се увери, че няма да мръднат от там. – Майка кимна сковано и изчака Роуз да мине пред него. Люба вече го чакаше на края на бара с две палта.
Когато тройката изчезна от заведението, Буба се загледа в брат си, все още завладян от танца.
- Майка му стара! – Николай беше първия, който се обади.
- Нали? – промърмори и Буба. – Да й се ненавиди. – мъжете се поотпуснаха и се засмяха несигурни и объркани. Владимир наблюдаваше приятелите си замислен.
- Тя е цяло съкровище, Влад!
- Тя е отрова. Не го забравяй, Буба! – Буба кимна веднага.
- О, да. Няма да го забравя!
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Майка караше мълчаливо колата. Роуз и Люба стояха отзад. Люба, обаче, не беше от най-търпеливите.
- От кога познаваш Петров?
- Ти знаеш кой е. Така ли? – Почти без интерес я контрира Роуз.
- Да, Роуз, от както се помня съм в този бранш. Подочула съм това- онова. И знам със сигурност, че Петров е човек, с който е по-добре да не се забъркваш...
- От 15 години.
- Какво?
- От 15 години познавам Владимир Петров. Преди 15 години бяхме гаджета. Аз се опитах да го убия преди 6 години и не успях. За това съм тук сега. Заточена от неговите хора.
- Боже Господи! – промърмори Майка. Люба беше зяпнала приятелката си ококорено.
- Мили Боже! – И на двамата им беше трудно да реагират на тази новина. Роуз, обаче, не се ограничи само с това. Обърна се сериозно към Люба и заяви.
- Е, сега след като знаеш тайната ми, Буба ще трябва да те убие.
- Защо си толкова жестока, Роуз? – промърмори обидено Люба.
- Защото това е света, в който живея. И ако до скоро бях уплашена и отчаяна. Вече не съм! Бясна съм.
- Ти?
- Той разруши целият ми живот. Погуби всичките ми близки. Хвърли ме тук, без документи и пари. На милостта на Буба, който го боготвори. Да! Мисля си, че съм леко бясна.
- Опитала си се да го убиеш.
- И съжалявам, че не успях.
- Да. Страшно е да имаш такъв враг.
- Идея си нямаш колко е страшен врагът ми, Люба. Повярвай ми! - Люба замълча притеснено.
Майка мълчеше през цялото време. Той беше мъдър и стар човек вече. Беше се нагледал на много кръв. И не си правеше илюзии колко точно са опасни хората, за които работеше. Но му стана жал за момичето. Да! Голям пропуск беше, че не е успяло да довърши започнатото. Сега животът на Роза не струваше и пукната пара. Тя се превърна в играчка в ръцете на Владимир. А Владимир Петров беше в пъти по-жесток от верния му Буба.
Майка остави момичетата в квартирата им, както му беше наредено и си тръгна. И двете не си проговориха, докато не си легнаха изтощени. Тогава Люба поде отново темата.
- Защо изобщо си се изправила срещу такъв човек? Ти си го познавала добре. И си го обичала.
- Защото застраши друг човек, когото обичах.
- Кой?
- Люба. Няма значение. Стара история.
- Да. Извинявай. Просто ми е любопитно.
- Нали знаеш какво става с любопитните?
- Прекалено съм незначителна за грандове като Петров и Саракашвили. А теб харесвам. За Бога, познаваме се от половин година, а не знам нищо за живота ти.
- Не мислиш ли, че е за твое добро?
- А сега защо ми казваш всичко това?
- Владимир изкара всичко това наяве. Отново. Той няма да ми даде мира. И това е част от наказанието ми. Освен това не пропусна да ми напомни, че всички вие сте хора на Буба.
- Ние сме хора на Буба – натърти объркано Люба.
- Тогава Буба ще ви защити от гнева на Владимир. – Люба сериозно се стресна.
- Какво си намислила?
- Нищо, Люба, спокойно. В края на краищата, Владимир не крие коя съм. Нали това му беше основната цел. Да ме хвърли на вълците си. Мен, неговата убийца!
- Но не си го убила.
- Голяма грешка.
- Сега разбирам защо Буба толкова те мрази.
- Мрази ли ме? - Роуз изгледа приятелката си иронично.
- Не, всъщност май е точно обратното. Пазеше те, Роза. Винаги те е пазил особено ревностно.
- Пазеше стоката на шефа си.
- Да! И си права, че не те мрази. Виждала съм как се справя с хора, които не харесва.
- Никой не може да ме мрази дълго, Люба. Убедила съм се в това. Е, като изключим Владимир.
- Убедена ли си, че те мрази? – Роуз избухна в истеричен смях.
- Дали ме мрази? Той погуби всички, които обичах, много преди да ме довлече в Русия. Остави ме в пълно неведение. Щях да се побъркам от ужас и мъка. Не знаех кой ми го причинява и защо. След това ме захвърли тук. На милостта на Буба, човека, който най-много го уважава. Лиши ме от алкохол и наркотици, за да не мога да притъпя болката си. Не знаеш на каква агония бях подложена през тази една година. И това ако не е омраза?
- Бил е наранен.
- Да. Той е бил наранен, а аз бях съсипана. Трябваше да убия любимия си мъж, защото само аз можех да го направя. Живях цели шест години с мисълта, че съм го убила. А след това същият този мъж затри всичките ми близки. Аз бях плод на огромна организация, Люба. Изграждана с години. Нерушима и силна. И сега всичко това е под земята. Чудно ли е, че като ме доведе тук бях нищо повече от ходещ труп?
- Как си оцеляла?
- Не оцелях! Промених се. Но съм жива. Търпя удари през целия си живот и това ме държи жива.
- И какво ще правиш сега?
- Нямам избор. Нищо не мога да направя. Владимир ще ме вземе със себе си.
- Моля?
- Аз съм негова. Забрави ли?
- Аз бих се самоубила. – Роуз се усмихна детски.
- Аз бих убила всички други, но не и себе си. – Люба се поизправи на леглото и се загледа в Роуз с възхищение. Роуз продължаваше да се усмихва.
- Аз съм боец, Люба. С Владимир сме обучавани от едни и същи хора.
- Не приличаш на боец.
- Не. Не приличам.
- И си опасна колкото него?
- Едва не го убих. Забрави ли?
- Боже, Роза! И работеше зад бара? –Роуз отново се засмя. В гласа й за пръв път се прокрадна мекота.
- Знаеш ли Люба? Обичам те.
- И аз те обичам, приятелко. Ще те видя ли някога отново?
- Не знам, мила. Не зависи от мен.