автор: tsveti

- Голямо уиски – изстудено, чисто – сепна го мелодичен женски глас отдясно, който приятно познато погали ухото му. Качи се в самолета един от първите и докато изчакваше излитането, се беше загледал през прозореца и напълно отнесъл от глъчката наоколо.
Завъртя глава и погледна любопитно. Усмихна се широко при вида на младата жена:
- Ааа, но проверете първо дали не е ГМО!
- Ей, Вие! – заклати пръст тя с престорен укор – Пак до мен! Да не ме следите!
- Ама, моля Ви се! – запротестира - Смея ли? Току-виж ми изработите клонинг!
- Е! Повечето хора си мечтаят за това, пък Вие! Знаете ли колко молби съм получавала – че и оферти за всякакъв вид възнаграждение – развесели се тя.
Гледаше я с любопитство и симпатия. Толкова млада! Виж ти – можела и да се смее, и трапчинки да докара. А колко строга беше на конференцията с черния костюм. Очите ѝ святкаха студено зад тънките стъкла на елегантни очила. Всяка дума ковеше с добре пресметната прецизност. Нито едно косъмче не помръдваше в стегнатия кок. А сега - с разпусната коса с цвят на кипнал мед, по дънки и удобна карирана риза приличаше на малко момиченце. Момиченце, което отпи доста голяма глътка чист алкохол.
- Не обичам да летя – отвърна на озадачения му поглед.
- Е, не е нужно да ми обяснявате – великодушно махна с ръка – И все пак, учудващо е.
- Кое?
- С Вашите амбиции да режисирате човешки животи, да се страхувате да летите.
- Аз да режисирам... - загледа се объркано в чашата – Май...
- Май никой не Ви разбира, а? – усмивката му изведнъж изчезна, лицето му се опъна в безизразна студена маска.
- Ами, така изглежда – въздъхна, докато се взираше в бистрата кехлибарена течност – Човечеството застарява. Раждат се все по-малко здрави деца. Едно малко объркване в кодирането – само една допълнителна хромозома и човешко създание е обречено на на дълги години вегетиране. Покрай него и цялото му семейство е белязано. Забелязали ли сте как всички се отдръпват от семейство с дете, страдащо от Даун? Съжаляват ги, но ги заобикалят. Така е и в природата. Болният индивид е изолиран. Той е излишен. Стадото го отхвърля. Жестоко, но и логично. Инстинкт за съхранение на рода. Болният няма да създаде потомство. Той е просто една погрешна, ялова издънка...
- Ей! Ама коя сте Вие, че да се правите на Господ! – прекъсна я ядосано.
- Попитахте ме вече на конференцията, г-н Симеонов – въздъхна изморено.
Отпи отново солидна глътка и остави празната чаша на подноса. Объркано прокара ръка през косата си. Толкова години стабилна подготовка... Какво не беше наред? Залата я слушаше настръхнала в ледено мълчание. Гледаха я като статуите във Ватикана – мълчаливи, учтиви, студени.
- А коя трябва да съм? Не е ли достатъчно просто да съм жена. Майка някой ден...
- Дай боже! Майчината любов не брои хромозоми.
- О, да! Разбира се! Напълно сте прав – прошепна задъхано.
Обзе я ужас при мисълта, че се задава спор. Притисна с пръсти парещите си клепачи.
Изведнъж се почувства виновен. Момиченце. Повярвала си е. Умира си да работи за доброто на човечеството. Беше се подготвила аргументирано. Представянето ѝ беше гениално. Знаеха, че е права. Отблъснаха я. От страх. От ужас, че това момиченце дръзва да скочи срещу реда на Господ. Че вместо в Господ вярва в двете си ръце. В гения на човешката мисъл. И в правото на съвършенство на ДНК спиралата за всеки от нас. И в правото да ремонтираме последствията от грешките на Господ. Зъбите си ремонтираме. Неработещ бъбрек изхвърляме. Сърцето не функционира – сменяме. А излишната хромозома с какво е по-различна?
Чувстваше раменете и гърба си парещи и подути, като че ѝ бяха метнали торба с камъни. Видя стюардесата и разсеяно махна с ръка.
- О, не! –хвана той ръката ѝ и я задържа в своята.
Ръката му беше топла и сигурна.
- Ей, момиче! Твърде млада си да давиш болките в алкохол!
Погледна го натъжено. Една малка сълза бързо бликна между гъстите ѝ мигли и полетя надолу към устните.
- Искаш всички да бъдат идеални. Да моделираш спиралата. Да отрежеш излишното. Да окастриш гнилото – от корените че до короната. Да ликвидираш левкемията, спина, генетичните заболявания. Грубо казано, правилно съм разбрал, нали?
- Общо взето – облегна се уморено на седалката – Свят без болка е идея, за която явно още не сме готови.
- От години работя по вътреутробното лечение на Даун. Трябваше ми само разрешение за следващия етап. Мога да помогна на толкова много отчаяни майки. Без тестове няма как да съм сигурна в успеха.
- Но искаш да правиш тестове върху реални, живи ембриони! – стисна силно ръката ѝ.
- Имам една огромна папка с молби от майки да излекувам бебетата им. Майките не броят хромозомите. Но предпочитат детето им да е като всички останали. Аз не създавам клонинги. Искам да дам шанс на вече създадени деца да имат пълноценен живот.
Говореше бавно и тихо. Беше изхапала устните си до кръв.
- Все едно – облегна се назад на седалката и затвори очи – Това вече не е моята битка. От години ме ухажват от една тайна частна лаборатория. Ще приема предложението. Ще работя за много пари и ще създавам дизайнерски бебета за хора, които могат да си го позволят и нямат скрупули.
- И ще се откажеш просто така? Ще се предадеш?
- Точно ти ли ме питаш, Симеонов! – погледна го изумено.
- Аз! Аз те питам, Диана! Не споделям идеите ти. Но уважавам правото ти да се бориш. Трънлив е твоят път. И няма да се скриеш в частната лаборатория. Папката с молбите няма да ти даде мира.
- Отхвърлиха ме, отказаха ми... в кулоарите дори ме заплашиха, че ще ме...
Усети втренчен поглед и погледна към пътеката. С патешка походка, залитайки, към нея вървеше момиченце на около 5-6 години със синдром на Даун. Детето се усмихна тъжно и с малките си подпухнали пръстчета докосна следите от сълзи по бузите ѝ.
- Ради, Ради, миличка, не досаждай – притеснена, майката задърпа малкото момиченце. То не ѝ отвърна. Продължи тъжно да се усмихва и да докосва лицето на Диана.
- Извинете, съжалявам – усмихна се смутено майката – Явно Ви харесва. Мъчно ѝ е, че плачете.
- Няма нищо, моля Ви! Всичко е наред – младата жена хлипаше и се смееше едновременно.
После прегърна момиченцето, свали шарения си шал и го метна на раменете ѝ.
- За спомен от една тъжна леля, която ти днес усмихна, миличка!
Момиченцето се усмихна широко, погали шала, погали отново бузата на Диана и се заклатушка към мястото си с патешката си походка.
Самолетът кацна.
- Симеонов, благодаря за куража! Ще намеря начин – силно му стисна ръката и забърза по стълбичките.
- Но... ще те видя ли пак – извика объркано след нея.
- Ако не, поне ще чуеш – усмихна се през рамо, тичайки към изхода.
И чу. Не само той.
Една сутрин бързайки към таксито, почти се блъсна във вестникарската будка. Лицето ѝ го гледаше отвсякъде. Беше в едър план на първа страница по всички вестници – усмихната, с разпусната коса с цвят на кипнал мед. Над снимката крещяха заглавия с огромен черен шрифт.
„С тялото си и с детето си ще докажа, че съм права.“
„Генетиката в полза на човечеството! Спасение за децата с Даун“
„Доктор по генетика забременява планирано с дете, болно от Даун“
„Създадох я. Нарекох я. Беата. За свят без Даун“
„Преди няколко месеца на международна научна конференция по генно инженерство представих моя теза и изследвания по вътреутробното лечение на синдрома на Даун. Работих упорито и безвъзмездно по този проект в продължение на близо 5 години. Единственото ми намерение бе да помогна на човечеството да се отърве от тази сериозна генна мутация. Надявах се да получа разрешение да премина на следващия етап – тестове в реална среда, за които съм напълно подготвена и прогнозата е за 99 процента успеваемост. За съжаление проектът ми беше напълно отхвърлен. Затова реших да докажа идеята си, като използвам за целта моето собствено тяло. Моя яйцеклетка беше извадена и оплодена с еякулат с генетичен материал на синдрома на Даун. След това тя бе имплантирана отново в мен. В момента съм бременна с жив ембрион на две седмици с нормални показатели, като изключим вродената аномалия. След като ембрионът навърши три месеца, ще извършим първата процедура по т.н. генетично моделиране. Целта е да се отстрани излишната трета хромозома в двадесет и първата хомоложна двойка.
Ще бъдете подробно информирани за развитието на експеримента.“

Цветелина Александрова
София, октомври 2016 г.