автор: marisiema

Полека, щем не щем, с тъга,
затваряме отминалите страници.
Творецът-Бог каквото дал, е дал:
любов, тъга, и пътища, и граници...

Дарил сърце, огряно от звезди,
едно лице с наперена самотност,
една душа като камбана да звъни,
да иска всичко с непокорна волност.

Години падане, и ставане, и студ,
и смях до сълзи, грешки и беди,
но малко време, за да се изучим тук -
живот тъй кратък, като че миг един...

Кога си тръгнаха горещите мечти?
Кога се скриха алените макове?
Къде е пролетният мирис на треви
и тропотът на мамещите влакове?

Заседнахме на сетната си гара,
мъглива, някак странна, остаряла.
Назад път няма, а и не виждам влак...
Вън залез е - светът ни се стопява....