автор: LeoBedrosian

О скъпа, помниш ли, когато
валеше есенното злато,
а ние с тебе за ръка
вървяхме, хей тъй, под дъжда.
И бяхме невъзможно млади
и бяхме на любов богати
макар в протритата ми шубка
наместо левче имах дупка.
Тя вардеше ни от дъжда
и често беше ни постеля
за нашите любовни нужди.
Тя не допусна да сме чужди.

Но днес е злобна есента,
вали не злато а ръжда
и във луксозното Ауди
със теб, не сме били по-чужди.
Къде е старата ми шубка,
с оная малка, свидна дупка?
Че аз я трижди предпочитам!
Ех, младост наша, де си? Питам...