автор: Albatros

... навярно моят жребий е такъв –
да те живея в стихчета и прози,
отиваш си – и сигурно са блъф
парфюмите ти с дъх на бели рози,
ботушките екрю от мачкан лак
и шушлекът, свистящ из коридора,
престанах да се питам вече как
ще заживеем както всички хора –
без да изпращам твоето такси
с бакшиш, чиято нощ година храни,
и всяка вечер твоите коси
да ме отнасят в шеметни поляни,
да попилея кичура ти рус
нашир и длъж в галактиките светли,
и да посрещам твоя автобус,
когато се прибираш в „Младост”-четири,
да ме изпратиш в супера за хляб,
а аз да ти пристигна с две-три бири –
той, Менделсон, е станал за майтап
във два милиона столични квартири,
погледнат отстрани, съм си нелеп
в Поезията – с тоя беден речник...

Така и не живях до днес със теб,
но в стиховете с теб ще бъдем вечни!