автор: Elling

Разпиляваха ме сухи ветрове,
а паяци ме сплитаха във мрежи
и вграждаха ме в тъмни сводове,
отдето се усмихвах свит и сведен.
Прегазвах мокър до колене през сезоните
и плачех дълго в бялото на зимите,
летата ги забравях бързо -
все пак лета - като реката Лета.
Настигаха ме с бяг и с бяс в очите
кентаври, горе по баирите...
Замитах острите им стъпки после със мечтите си,
а те кървяха във ръцете ми треперещи.
Каквото и да съм научил, после съм изгубил,
каквото съм видял, изтляло е в зениците,
каквото съм посял, пожънало е мрак и бури,
каквото може би съм чувствал, е вече ситен прах,
и всички мили гласове сега са грак на гарвани,
и ме препъва калдъръма като котва,
която влача от безброй проклятия.
Сънувам те, сънувам стари спомени,
но всеки път, когато се събудя,
миражите са все на хоризонта,
а аз съм сам, сетна сянка, в сиво отсеяна,
пак оня старец с болката на рамо...
И ще ти кажа на изпращане:
Не хвърляй всичките монети във фонтана.
Поне една си остави.
Ще ти потрябва за Харон.