автор: tvoiapoznata

Буба излезе от банята начумерено.
Не се чувстваше комфортно.
В собствения си луксозен апартамент, заобиколен от хиляди удобства, той за първи път не се чувстваше комфортно.
Беше оставил Роуз да спи на дивана, намери я все още спяща там.
Роуз не беше добре, унасяше се прекалено лесно, спеше прекалено дълбоко, беше изтощена и безпомощна, такава и трябваше да бъде.
Но беше толкова красива.
Буба се надвеси над дивана и се загледа в момичето. Не се притесняваше, че ще я събуди, беше тих като пантера.
Хареса това, което виждаше. Роуз се беше свила в огромния диван, като пашкул, напълно облечена, все още в ризата на Владимир. Косата й беше разпиляна отчасти по възглавницата, отчасти върху лицето. Имаше гъста коса и огромни мигли, като на кукла, кожата й беше восъчно бяла, ръчичките й стискаха упорито завивката. Под очите й си личаха сенки от недоспиването. Не мърдаше, дишаше плитко и накъсано. Буба изпсува тихо и се отдалечи от дивана.
Облече се на бързо, взе бутилка уиски и грабна телефона. Тази вечер не трябваше да остава сам. Скоро в къщата му се качиха и трима от личната му охрана, Буба хвърли картите на масата и се заеха да играят покер. Тази нощ единствената, която щеше да спи в къщата, беше Роуз.
----------------------------------------------------------------------------------------------------
Роуз се огледа в бара, в който я докара Буба. Почти не му беше проговорила, откакто той я настани в апартамента си. Не искаше да го предизвиква. Владимир познаваше добре, Буба? Не! А и нямаше какво да му каже. Буба нареждаше, тя изпълняваше.
Барът, в който я беше докарал беше мизерен. Часът беше четири следобед и посетителите се брояха на пръсти. Роуз се огледа внимателно. Без да привлича внимание. Не, че беше възможно. Персоналът и охраната познаваха отлично Буба, всички се бяха смалили само при появата му на вратата.
Буба не обръщаше внимание на никого, насочи се директно към бара, Роуз го последва колебливо. Той я прегърна през рамото и я застави да седне на един от високите столове на барплота. Един мъж се появи пред него веднага, беше мъж на средна възраст, красив, с безизразен поглед, като на истински професионален барман. Изглеждаше студен и мрачен, като самото заведение. Мъжът едва кимна на Буба. Буба започна направо на темата.
- Виждаш ли тази жена?
- Да, шефе.
- Пускаш я от тази вечер зад бара.
- Добре.
- Зад бара. Чуваш ли? – Буба просъска с такава злоба на мъжа, че Роуз погледна към него и разбра защо. Непознатият я оглеждаше с жаден поглед. В него имаше токова похот, че Роуз усети отлично какви са намеренията му. Не и пред Буба. Буба беше достатъчно категоричен. Накара го да се свие и да сведе поглед. Все пак кимна на шефа си и се отдалечи да внесе някакви каси с алкохол. Буба се обърна към Роуз. Подаде й някакъв обикновен плик.
- Това са ти парите за първия месец. Нямаш багаж при мен, така че вече не ти трябвам. Ще те оставя тук. Четири и половина е, заведението отваря в осем. Имаш време да се запознаеш с хората. – Роуз го слушаше безмълвна. Той продължи. – Вземи този мобилен телефон. В него има само един номер, моя. Ако разбера, че нещо си сгафила и си се озовала насред проблеми, и не си потърсила първо мен, ще побеснея. Ясен ли съм? – Роуз кимна сковано. – Ако разбера, че ти създаваш проблеми, няма да ти е нужен телефона. Ще те надуша и сам ще дойда. И, повярвай ми, срещата няма да ти хареса.
- Знам.
- Момичетата ще започнат да идват в шест. Съветвам те първо да си намериш къде да спиш. Можеш да се храниш тук, като всички. Няма да имаш кола, няма да имаш документи. Ще си единствената, така че те съветвам да не плямпаш много. Но Влад сигурно ти е обяснил това вече. И те предупреждавам. Работата ти е единствено зад бара. Дойда ли, и не те ли намеря там...ще те спукам от бой. Ясен ли съм? – Роуз кимна отново. – Е, Роуз! Оставям те. Не забравяй коя си и къде си и може и да оцелееш. – Роуз не успя да намери подходящ отговор. Продължи да зяпа в краката си. Буба я тупна по рамото не особено ласкаво и замина.
Роуз остана сама на бара. Усети как бавно започва да губи почва под краката си.
Да, беше сама, беше съвсем сама, та тя дори руски не знаеше като хората. Тя си пое дълбоко дъх и се заоглежда в бара. Управителят висна пред нея като изневиделица. Повдигна брадичката й и продължи да я оглежда. Погледът му вече не беше похотлив, беше преценящ и недоволен.
- Хубава работа момиче. Прекалено си сладичка за да стоиш послушно зад бара. Каква ли беля ще ми докараш? – Роуз преглътна трудно.
- Как се казваш?
- Роуз. – Тя беше разбрала безпогрешно заканата на Владимир и се представи набързо със старото си име.
- Е, Роуз? Работила ли си друг път в заведение?
- Да.
- Взимаш ли наркотици?
- Не.
- Пиеш ли?
- Пиех малко.
- Добре. Парите ще ти давам всяка вечер. Започваш в шест и работиш докато има хора. Някакви въпроси? – Роуз поклати отрицателно глава.
- Добре. Аз се казвам Борис, но ми викат ‘Майка’. Виждаш ли момичето, което влезе?
- Да.
- Казва се Люба. Заедно сте зад бара. Питай я за квартира, ако искаш. Момичето е добро. Хайде. – Майка я потупа. – Ела да се преоблечеш!
Страшният управител всъщност се оказа много стабилен и спокоен човек. Роуз скоро се увери, че ако си върши работата кротко и не се набива на очи, Майка няма да й пречи. Буба я остави на мира, след седмица тя започна да се отпуска и да мисли за работата си повече, отколкото за жалкото си съществуване. След месец вече почти не се притесняваше от руската култура, с която се сблъскваше.
Майка я приемаше, сервитьорките и барманките я приемаха, никой не я разпитваше, защото всички знаеха кой я е довел на работа тук. Явно страха от Буба беше всеобщ. Това до някъде я успокои. Нямаше смелост да обяснява обстоятелствата около назначаването си. Охраната? Следяха я, тихо и ненатрапчиво, като истински професионалисти, но постоянно. Струваше си човек да се запита защо привидно нормален нощен клуб има нужда от толкова добра охрана.
Роуз беше умна, добра и обучена, постара се да не се набива на очи и да не привлича вниманието на горилите в бара. Това, за съжаление й се отдаваше трудно. Тя беше красива, знаеше го и постоянно трябваше да се отървава от досадни клиенти.
Роуз не говореше много. Затрудняваше се с руския и това беше основния й проблем в бара. Люба я беше прибрала в своята квартира още първата вечер, така че сега си имаше и съквартирантка, която се оказа доста добра и разбираща. Не я попита нито веднъж защо плаче на сън, а Роуз плачеше. Знаеше го но не можеше да се спре. Събуждаше се обляна в сълзи и това беше по-силно от нея.
Момичетата в бара също не бяха лоши. Повечето си имаха свои проблеми и не се бъркаха в тайните на другите. След работа се събираха, деляха бакшишите и клюкарстваха за дребни неща. Роуз беше сигурна, че не знаят нищо за нея. Въпреки че Владимир я беше заплашил, че всички ще я мразят, не беше така. Той беше прекалено важен, за да се занимава с дребни рибки като обслужващия персонал. Беше й дал малко свобода и спокойствие. И това й стигаше за сега.
Барът изглеждаше като дупка само на пръв поглед. Роуз скоро се убеди, че посетителите му са всичко друго но не и отрепки. Идваха прекалено добре облечени богати бизнесмени, наред с великолепни компаньонки и наркопласьори. Да, тук се въртеше бизнес с много пари. Тук работиха около десет елитни проститутки, които бяха на разположение на клиентите, такива бяха и танцьорките по пилоните на бара.

Роуз работеше всяка вечер. Рядко затваряха преди четири сутринта. Почиваше само веднъж в седмицата но и тогава се страхуваше да се отдалечава много. Тя нямаше никакви документи и беше в чужда страна. Говореше руски все по-добре, но това не беше достатъчно.
Буба се отбиваше в заведението по някога, но не й обръщаше абсолютно никакво внимание. Тя все пак изтръпваше всеки път, в който го видеше.
Роуз виждаше какво влияние има върху жените в бара и това я беше накарало да се усмихне горчиво. Той беше греховно красив и опасен, привличаше всяка жена със своята агресивност и спонтанност. Играеше си с тях, когато беше в настроение, използваше ги и ги захвърляше. Не, никоя не можеше да му устои.
Колко жалко беше това за горките жени, колко опасен беше Буба...
И тази вечер беше натоварена. Минаваше три часа, а барът все още беше пълен. Две стриптийзьорки забавляваха клиентите. Буба беше влязъл с компания преди половин час и това успя да изнерви Роуз максимално. Чувстваше се крайно неудобно в негово присъствие. Беше успяла да се покрие още с влизането му и изпи 50 грама чиста водка на екс. Отпусна се, за малко. Грабна някакъв сок и продължи да работи, като отпиваше от време на време от сока, примесен с още малко водка. Усещаше унищожителният му поглед върху себе си. Това беше нещо ново. Предпочиташе вечерите, в които не й обръщаше внимание.
Имаха малко свободно време и персоналът се възползва от него. Роуз се заслуша в Люба и една от сервитьорките.
- Майк каза, че поискал за тази вечер Ирина.
- Горката. Ще й е за първи път.
- Е, време е да се запознае със собственика на заведението. Все пак работи за него.
- Работи, ама си е страшничко. Буба е опасен. И на настроения. – сервитьорката се усмихна широко.
- Пари давам аз да се озова в леглото му. – Изведнъж се обърна рязко към Роуз.
- А на теб, малката? Кога ще ти намерим гадже?
- Какво? – Роуз се обърка.
- Дари. Остави момичето на мира. – Люба я защити бързо.
- Нищо лошо не казвам. И със сигурност нищо лошо не й мисля. Просто й трябва някой, който да я пази.
- Сама може да се пази.
- Каквато си е сладичка? Знаеш ли колко от клиентите ми й се точат вече? - Роуз погледна бегло Буба. Някак си изнасилването не я плашеше като опция. Но не можеш да обясни на момичетата защо. Постара се да прояви повече интерес към разговора.
- Колко ми се канят вече?
- Много. Прекалено много за силите на Майка.
- И трябва да си намеря гадже?
- Е, някой трябва да те пази все пак.
- Не мога да тръгна и да си търся гадже просто ей така.
- То на теб, с тази външност не ти се и налага. Но виж репутацията с която вървиш...
- Каква репутация?
- Дари, престани. – Промърмори Люба.
- Ами носят се разни слухове.
- Какво слухове?
- Че си момиче на Буба. И че би убил всеки, който те докосне.
- Не съм ничие момиче.
- Щом така казваш. Но го познаваш, нали?
- Той ме доведе тук, Дари. Забрави ли? – Роуз беше станала мрачна. Не й беше нужно да й припомнят как е дошла тук. Наложи си да се поуспокои. Погледна отново Дари и промърмори.
- Права си за гаджетата. Ще гледам да си намеря някой. Скоро. – Дария й намигна съзаклятнически и се отправи към клиентите си. Роуз беше готова да се заеме отново със задълженията си, когато Майка изникна пред нея.
- Буба иска ти да им занесеш поръчката. – Роуз се стресна. Хвърли поглед на Буба. В момента той не й обръщаше внимание. Говореше с някакъв мъж на масата си, русо момиче, се беше облегнало блажено в краката му.
- Сега ли? – Майка я изгледа странно.
- Сега, момиче, веднага! – Дария вече беше извадила нова бутилка и нареждаше таблата. Роуз я пое и се запъти към сепарето със свито сърце.
Буба я беше усетил без да се обърне. Кимна на събеседника си и избута момичето от краката си. Едва тогава погледна към Роуз. Накара я да се доближи до него, като потупа освободилото се място на дивана до него. Все още мълчеше, погледът му беше безизразен.
- Ела, Роуз. Не се притеснявай. – Роуз остави таблата и седна до него. Беше далеч от идеята да не се притеснява.
Буба беше опасен. Роуз можеше да надуши проблемите, които й предстояха. Беше я предупредил. Беше я предупредил, че в момента, в който се издъни, той ще я потърси. Роуз не се сдържа и потрепери леко. Затършува в спомените си. Къде беше сгафила? Не се сети за нищо. Въпреки огромната болка, която изпитваше към близките си тя нито веднъж не спомена България, не спомена името на Владимир или Саракашвили, не показа колко добър убиец може да бъде и какви умения притежава. Затвори се в себе си, беше по-ниска от тревата, изпълняваше всичко, което искаха от нея, задоволяваше се с нищожните пари за храна и квартира...
Буба я изнервяше. Гледаше я прекалено съсредоточено. Събеседникът му разля от уискито на всички, включително и на Роуз.
- Искаш ли една глътка, момиче?
- Не! Тя не пие. Нали, скъпа? – Буба дори не погледна мъжа до него. Не сваляше настоятелния си поглед от Роуз. Тя замръзна. Не можеше да говори. За това ли било? Наистина ли очакваше, че ще работи в нощен бар и няма да близне алкохол? Роуз заби поглед в земята и зачака бурята. Буба беше толкова спокоен. Следващите думи дойдоха, като повей от вятър.
- Оставете ни насаме с госпожицата. – Всички се подчиниха. Изнизаха се прекалено бързо, прекалено тихо. Дори охраната му отстъпи назад. Роуз чуваше оглушителната музика в бара, Буба продължаваше да мълчи. Роуз се ужаси.
- Погледни ме! – Гласът му беше станал студен и заповеден. Роуз се паникьоса. – Погледни ме, момиче! – Роуз вдигна глава.
- Бях ясен, когато те доведох тук, нали? – Роуз кимна механично.
- Влад беше ясен също, когато те повери на мен, нали? – Роуз отново кимна.
- Кажи ми нещо. Кажи ми какво точно поискахме от теб преди месец. – Буба зачака. Роуз промърмори.
- Никакви мъже, наркотици и алкохол.
- Прекрасно! Умница си ми била. – Буба я хвана за лакътя и я привлече към себе си рязко. Роуз се смали, доколкото можа. Буба просъска в ухото й.
- А сега ми кажи. Ти ли малка усойнице, ще ми разваляш авторитета пред шефа?
- Нищо не развалям...шамарът, който получи беше толкова неочакван и силен, че я зашемети. Роуз се сви върху гърдите на Буба, опитваше се да се овладее, той не й позволи. Повдигна брадичката й и просъска.
- Обещах му да не намираш утеха в алкохола. Сега, ще ми помогнеш ли да спазя това обещание? – Момичето кимна с глава. – Не те чувам, Роуз.
- Да.
- Какво да?
- Няма да пия повече. – Буба се облегна изведнъж на сепарето, като я повлече със себе си. Роуз не смееше да се дръпне. Беше прекалено изплашена. Буба галеше гърба й.
- Не ме карай да си изпускам нервите, малката. Трябва да знаеш вече, че не съм много уравновесен. А не искаме красивото ти лице да пострада повече, нали?
- Да.
- Добре – тупна я той по крака. – А сега се измитай от тук, преди да съм забравил коя си и да ядосам ненужно Влад. – Роуз скочи като опарена. Прецени правилно намека в думите на Буба, позата й беше прекалено съблазнителна, тя беше прекалено пасивна, Буба не беше ангел, нали?
Тя хукна към бара без да се спира, знаеше, че Буба се смее, почти го беше чула. На нея изобщо не й беше до смях. Цялата дясна част на лицето започваше да я боли от плесницата.
Люба я посрещна с мокра кърпа без нищо да каже. Роуз я пое и я залепи за пламтящата си буза. Сервитьорките тук таме й хвърляха прекалено разбиращ поглед, не я съжаляваха, бяха съпричастни с болката й и това я успокои до някъде. Тук беше суров свят и всяка от тях беше преживявала и повече от плесница по бузата. Това помогна на Роуз да се съвземе до края на вечерта. Тя продължи да си върши работата съвестно и мълчаливо. Буба повече не я закачи.
Но тя не го забрави, рано сутринта, когато и двете съквартирантки бяха вече по леглата си тя отново плачеше. Беше разбрала нещо, по-важно от плесницата. Точно тази плесница я беше изтръгнала от вцепенението през последните месец и половина. И това беше осъзнаването, че е сама.
Сега си даваше сметка какво точно й беше отнел Владимир.
Беше и отнел България, родния дом, възможността да го види отново някога, беше отнел всичките й роднини и приятели, тя не можеше да се надява, че живота за тях ще продължи и след нея, защото те най-вероятно бяха мъртви. Заради какво? Заради нараненото его на бившия й приятел.
Какво бе направила тя? Отидоха си толкова много достойни мъже, само защото Роуз се беше провалила.
Владимир беше безмилостен. Действаше като обезумял сериен убиец, затриваше всичко от миналото й, целия й живот и не докосваше нея. Това ли щеше да е наказанието й? Колко точно си мислеше, че е силна тя? Защото тя не беше силна. Сега беше в шок, но скоро шокът щеше да изчезне и тя щеше да рухне. И нямаше да има кой да я спаси.
..................................................................................................................................
Не, тя не рухна.
Постепенно започна да се успокоява.
Минаха още две седмици без Буба да има друг повод да я нарани. Роуз не броеше дните, времето тук минаваше монотонно, като че беше свидетел на нечий друг живот. Тя си вършеше работата добре, разбираше се с момичетата и останалия персонал в бара, охраната все още я следеше зорко но не я приближаваха. Беше напълняла, защото въпреки мъката и тормоза в бара следяха много внимателно какво и колко яде. Майка беше взел присърце здравословното й състояние.
- Хей, Роуз! – Дария се провикваше от другия край на бара. Днес беше сравнително спокойно, беше вторник. Още към два те бяха почти готови да затворят бара. – Ще ходим на пица. Идваш ли? – Да, ходеше и се на пица с момичетата. Не искаше да е сама, искаше да се позабавлява, а те бяха изключително приятна и забавна компания. Роуз имаше и малко пари от бакшиши. Кимна на Дария и се зае по-бързо да чисти бара.
Пицарията беше на няколко пресечки от бара. Стигнаха пеша. Момичетата се настаниха дружно около една голяма маса и започнах ада си поръчват. Тук всички го познаваха, беше една от малкото денонощни пицарии наоколо и персонала от бара често се отбиваше след работа на разтуха.
Роуз беше доволна и почти щастлива, убиха още час и половина в приказки и накрая всички уморени, почти на разсъмване се отправиха към домовете си.
Роуз ги остави пред входа на пицарията, отказа да сподели таксито с тях, оправда се, че иска да подиша чист въздух. Какъв абсурд. Роуз мразеше зимата, а тук, в Москва, тя сякаш нямаше край. Но какво можеше да каже? Нямам пари? Щяха да й дадат, а тя се срамуваше.
Роуз се загърна по-добре в зимното си палто и тръгна пеша към квартирата. Все още беше тъмно, от части заради ранния час, отчасти, заради заснеженото небе, Роуз изтръпна и не беше само от студ.
Тя съзнаваше, че се движи в непозната и опасна територия, нямаше жив човек наоколо, не знаеше как така някой от охраната на Буба не я беше проследил. Да, тя се страхуваше от тях, но повече от всичко се страхуваше да бъде сама и нападната.
През последните шест години от живота си беше започнала да се страхува от много неща. Даваше си сметка, че напоследък все по-малко приличаше на Лори. Започваше да забравя коя е и това я ужасяваше.
Беше се замислила, когато пред нея се появиха трима непознати. Не й беше нужно много за да прецени, че са опасни. Инстинктите й дори след толкова време се задействаха безотказно. Роуз се спря за секунда. За да се успокои, бягането щеше да разсея нея повече, отколкото тримата нападатели.
- Я виж ти – започна единия. – Каква снежанка ни е довел вятъра. Ти си Роуз, нали? Барманчето, което не трябва да пипаме. – мъжът заваляше думите, но не достатъчно. Роуз не можеше да му избяга. – Да, ама сега не си на работа. – Роуз запристъпи назад, внимателно, докато не се удари в тялото на другия мъж. Стресна се и подскочи, това сякаш задейства първия мъж и той я сграбчи за косата. Другия вече се опитваше да я хване за кръста. Тя се извъртя ловко. Беше много по-мъничка от тях и по-гъвкава. Успя да се измъкне, като нанесе няколко удара и тогава попадна в ръцете на третия мъж.
- Оставете ме. – промърмори тя. Мъжът я изгледа любопитно.
- И защо да го правим? – Първия се приближаваше към тях с мазна усмивка. Забавляваше се. – Само момиче? По опасните улици на Москва? Призори? Ти сякаш си търсиш компания, малката. И аз искам да ти я дам. – Мъжът посегна към нея и я сграбчи отново за косата. Роуз изпищя от болка. Започна да се паникьосва. Мъжът се изнерви и и зашлеви силна плесница с опакото на ръката си. Роуз се зашемети, залитна и се озова на тротоара. Чакаше без да може да помръдне. Не чака дълго. Озова се отново в ръцете на нападателите си. Единия я държеше здраво за двете ръце, другия беше опънал косата й и се приближаваше към нея, третия не се виждаше. Тя едвам различи думите.
- Сега вече ще си поиграем.
- Остави я! – Роуз беше толкова замаяна, че в първия момент не различи гласа, който чуваше. Завъртя се едва и видя Николай Саракашвили. Мъжът дори не ги гледаше, бавно палеше цигара.
- Не е твоя работа, Саракашвили. Не се намесвай! – Просъска грубо единия мъж.
- Момичето е от персонала на брат ми. Остави я. – Гласът на Саракашвили беше ледено студен. Погледна през Роуз спокойно и разсеяно единият, който я държеше.
- Тя не е на работа сега. Брат ти може да си гледа работата. – Николай се усмихна без да помръдне. Мъжът започна да придърпва Роуз към тялото си. Някой го спря. Някой буквално го откъсна от земята, като му изви болезнено ръката.
- На работа или не, тя е моя собственост. А аз не обичам да ми пипат собствеността без позволение. – Буба шептеше буквално в ухото на мъжа, който беше паднал на колене от болка.
Роуз се сви инстинктивно при вида на Буба. Тя се разтресе неистово. Не знаеше как ще му обясни какво прави тук с тези трима мъже. Да, Роуз се страхуваше от Буба повече от всичко друго.
Буба най-накрая реши да остави мъжът и се приближи до Роуз, повдигна брадичката й и огледа нараненото й лице. Нищо в него не трепна. Тя се сви още повече под студения му поглед. След това я пусна рязко и се зае отново с мъжа на земята. Другите двама стояха наоколо без да смеят да мръднат. Николай допушваше спокойно цигарата си.
- С коя ръка й заби юмрук? – Мъжът се стресна от този въпрос. Започна да гледа Буба почти умолително. Буба повтори въпроса си. – С коя? Не чувам.
- Дясната. – Изпелтечи мъжът. Буба го събори на земята внезапно и силно. Чупи дясната ръка с крака си, направо на тротоара. Срещу погледа на Роуз. Мъжът изрева от болка. Роуз се сви на земята примряла. Буба продължи да налага мъжа с ритници в слабините. – Млъкни! Идиот. Като ще се правиш на мъжага, прояви малко смелост. – Мъжът се заогъва на две, целият облян в кръв, размазан до неузнаваемост. Роуз вече не можеше да гледа към сцената. Затвори очи, но все още чуваше ужасните звуци и от ритниците, и от стенещия мъж. Гадеше й се, искаше всичко това да свърши, а то не свършваше...мъжът вече не се чуваше. Буба се обърна към другите двама, дори не се беше запъхтял.
- Някой друг иска ли чука момичето ми? – И двамата завъртяха глави неистово в знак на отрицание. – Тогава вземайте приятелчето си и се омитайте от тук. Неочаквано мъжете се изнизаха от улицата. Роуз още не смееше да помръдне.
Николай я доближи бавно. Хвана внимателно лицето й в двете си ръце и заоглежда раната. Роуз се сви уплашена.
- Шшшшт, ела. – Гласът му беше успокояващ. Той я повдигна изпод мишниците и я остави да стъпи на собствените си крака. Не махна ръцете си съвсем от нея, сякаш се страхуваше, че ще се срине отново. – Дали ще остане белег? – Още гледаше лицето й но въпросът му не беше към нея.
- Може би. На скулата. – Гласът на Буба беше дошъл някъде иззад нея. Буба ги доближи бавно. Роуз се напрегна, като го видя. Искаше й се да му каже, че не е виновна, но не можеше да говори. Не беше готова за ново наказание. Буба си запали цигара. Видя уплашения поглед на Роуз и изпсува.
- По дяволите. Качи я в джипа. Трябва да я пооправим. – Роуз не реагира, когато Николай я хвана леко за лакътя и й помогна да седне на задната седалка на черен джип. Не знаеше от къде и кога се е озовала колата тук. Много неща не знаеше тази вечер.
- Спокойно, момиче. – Николай продължаваше да й говори. – Само ще ти изчистим лицето. – Роуз докосна с длан бузата си. Дясната страна на лицето й беше безчувствена. Погледна ръката си, цялата беше в кръв. Позволи на Николай да почисти раната. – Не мърдай. – промърмори той – ще щипе малко. – да, тя знаеше това. Беше преживяла и много по-страшни рани преди, в някой друг живот, много далечен и и много по-нереален от сегашния й.
- Кога се върна?- Буба се зае отново с брат си, докато го гледаше да чисти внимателно лицето на Роуз. Палеше вече втора цигара.
- Тази сутрин. – му отговори Николай спокойно.
- Кога заминаваш пак?
- Това зависи от шефа ти. По дяволите – Николай за пръв път показа емоция тази вечер. – Не можа ли да й осигуриш охрана? За какво плащаш на горилите си?
- Излезе с момичета. – Буба за пръв път изпадаше в позицията да се защитава и това не му харесваше. – Дявол да я вземе, малката. Тя е ходеща бомба.
- Не й прехвърляй вината. Ти си отговорен за нея.
- О, да. И още как! – Николай се начумери на тона на Буба. – Внимавай, Буба. Играеш си с огъня.
- Като че ли не го знам. – Буба загаси ядно цигарата си и промърмори. – Хайде. Ще я закарам до тях. Ще се видим по-късно. – Николай отстъпи, като затвори вратата на джипа леко. Буба седна на шофьорското място и потегли решително. Слънцето вече изгряваше над блоковете в Москва.
Буба не проговори по пътя до квартирата й. Изгаси колата буквално пред входа им, помогна й да се качи по стълбите и натисна звънеца. Люба се появи сънена и притеснена, появата на Буба на входа й, държащ раненото момиче, я притесни още повече. Тя отстъпи бързо и ги допусна в апартамента. Буба остана, докато се увери, че Роуз е изкъпана и в леглото, даде й успокоително и се обърна към Люба.
- Дай и едно от тези хапчета, ако усетиш, че температурата й се покачва. И довечера не ви искам и двете в бара. Разбра ли ме?
- Да.
- Добро момиче. – Люба се загледа след мъжа. Изчака го да затвори вратата след себе си и се върна при Роуз. Тя вече спеше.