автор: tvoiapoznata

Нейтън дойде след един ден. Прекалено бързо и прекалено лесно.
Напоследък Лия имаше чувството, че дори и от разстояние, Нейтън я следи непрекъснато. Реши да си изяснят това, веднага, като го посрещна.
- Напоследък си изключително на мое разположение. – Нейтън я погледна сериозно. Беше мрачен. Винаги изглеждаше суров и жесток, но сега беше бесен. И Лия знаеше причината. Колкото и да се славеше като единак, рушаха и неговата организация. Освен това Лилия беше изчезнала, а той беше личния й бодигард.
- Напоследък – Върна й Нейтън. – Ти си ми единствената грижа. – Лия помръкна.
- Защото не остана никой друг ли?
- Бях в Иран. Дойдох лесно. Веднага, когато ме потърси Бранко. – Лия преглътна с усилие. Не пропусна факта, че Нейтън пренебрегна коментара й. Спусна се след него, тъй като той се беше запътил към една от стаите за гости.
- Обвиняваш ме за това, което се случи с майка ми.
- За нищо не те обвинявам.
- Обвиняваш ме. Не искаше да убивам Владимир, защото това неминуемо щеше да доведе до разместване на пластовете. Давали сте си сметка, че Владимир вече е прекалено сериозна заплаха и сте искали да действаме по-стратегически. Били сте готови да жертвате дори и Сергей. И той го е знаел. И е бил съгласен с вас. Нейтън! – Нейтън не се спря и тя продължи. – Знам, че винаги съм те разочаровала. Знам, че очакваше повече от мен. И знам, че се издъних за пореден път. И това, за разлика от досегашните ми издънки, ще коства целия труд на Аликзандър Лори-старши. Не искам да ми прощаваш, но не можеш да мълчиш. Кажи ми! Аз ли провалих майка си?
- Спри! – нейтън се извъртя толкова рязко, че Лия не успя да реагира. Хвана я здраво за раменете и просъска.
- Ще ти го кажа само веднъж и никога повече няма да го повторя до края на дните си. ти си Лори. Винаги си била Лори, дори и да не го съзнаваш. До сега не си се оплаквала и не си се колебала. Проклет да съм, ако ти позволя тепърва да се размекнеш. Направи, каквото направи. И беше правилно. Намери смелост да се опълчиш на Владимир, прояви нечовешка смелост и ти се възхищавам за това. Ние сме бойци, Лия. Борим се цял живот. За власт, за респект, за пари, за каквото искаш. Всеки един от нас е готов да умре във всеки един момент. Включително и майка ти. Ти не си виновна за съдбата ни. И никога не си била. И никога не си го помисляй отново. Ясен ли съм? – Лия поклати глава трудно. – Ясен ли съм? – Настоя Нейтън.
- Да. – промърмори Лия и се опита да се отърве от хватката на Нейтън. Той я пусна рязко и отново й обърна гръб. Лия го остави да се прибере в спалнята и се натъкна на Бранко. Той стоеше облегнат на една от колоните в трапезарията. Беше свидетел на цялата сцена. И сега гледаше търпеливо Лия. Тя се изнерви.
- Вярваш ли му?
- Да. – Отговори й той просто.
- Защо е толкова суров към мен?
- Лия не ставай дете. Нейтън е истински войник. Ще го оцениш и ти, рано или късно, ще го оцениш.
- Ценя го.
- Но му нямаш доверие?
- Не го познавам.
- Верен е на майка ти до гроб. Това трябва да ти е достатъчно.
- Знам. Просто съм свикнала да доверявам живота си на хора, които познавам.
- С които си расла.
- Именно.
- Щеше да растеш и с Нейтън, ако същия не кръжеше постоянно между континентите, за да гарантира лично безопасността на задника ти.
- Гаден си.
- Знам.
- Чуй ме, Лия! Нейтън е много верен човек. И те познава отлично. Повярвай ми. Той не си върши работата наполовина. Ще е най-добрия защитник, който можеш да получиш. А в момента? Имаш отчайваща нужда от такъв.
Лия махна с ръка разсеяно и се отправи към плажа. Не можеше да се бори и с двамата. Знаеше, че не може да се отдалечава много. Имаше нужда да поговори с Нейтън за ситуацията в България. Просто му даваше малко време да си почине от пътя. Или даваше време на себе си? Не очакваше той да й говори толкова откровено, а Нейтън беше откровен. Не вярваше, че някога ще й каже нещо окуражително, а ето, че го направи. И то тогава, когато светът й се рушеше. Нейтън не можеше да избере по-правилен момент за това.
Изведнъж тя замръзна. Дениз. Дениз я нямаше. Тя никога не излизаше без да предупреди. Прекалено много се притесняваше за Лия. Нещо се беше случило. Обърна се и се спусна към вилата.
В същия момент, в който Бранко и Нейтън изникнаха на откритата веранда.
- Какво? – Викна тя, като едва си вземаше дъх.
- Нямаме връзка с Майк от 24 часа. – Лия се свлече на пясъка.
- Не. – Прошепна тя. Нейтън вече се обръщаше към Бранко.
- Базата във Варна е нападната снощи. Предлагам ти да се върнеш веднага.
- Не може да се върне сам. – Намеси се Лия оживено.
- Може, Лия. – Нейтън се сопна. – Там са хората му. Имат нужда от него. Той ще се справи.
- Не. Ще изчезне и той. – Нейън направи тихо знак на Бранко да тръгва и слезе на пясъка при лия.
- Стегни се, за Бога. – Нареди и той строго. – Сега не е време да се паникьосваш.
- Не издържам вече.
- Трябва да се стегнеш.
- Искам да говоря с Николай!
- Не – Поклати глава Нейтън категорично. – Искаш да направиш поход.
- Какво?
- Двамата с теб. Отиваме в планината. Трябва да се разтовариш! – Лия го изгледа като обезумяла. Но знаеше,че е безсмислено.
Нейтън искаше да я съсипе физически, за да превъзмогне болката си. Тя го погледа още малко и когато се увери, че Нейтън няма да промени решението си, се затътри към вилата да си събере багажа.
След един ден, почти целия изминат в ходене, Лия се свлече изморена на един камък. Нейтън седна до нея, като й подаде вода за пиене. Тя още беше ядосана.
- Искам да говоря с Николай.
- Нищо няма да постигнеш с това.
- Но ти можеш да го намериш, нали? – Нейтън я изгледа странно.
- Нейтън, сериозна съм. Искам да говоря с Николай.
- Той не иска.
- Нейтън!
- Не ми се сопвай! Казах ти. Отрязал ни е. Като реши, сам ще се свържи с теб. – Нейтън повече не проговори. Изправи се и застави момичето да продължат пътя. Вечерта ги посрещна сред нищото, в планината. Двамата си направиха на бързо бивак и легнаха да си починат. Лия се загледа в звездите. Въпреки умората, не можеше да затвори очи. Не можеше да си застави и да мълчи.
- До кога ще се катерим?
- Докато се успокоиш.
- Знаеш,че няма да се успокоя.
- Знам обратното. От личен опит. – Лия се умълча за дълго.
- Мъчно ми е.
- За?
- Майк?
- Недей, момиче! Мъката ще те съсипе. – Нейтън повече не проговори, нито пък Лия. Не можеше. Сълзите бяха покапали по бузите й.
*******************************************************************
Владимир четеше в кабинета си някакви доклади. Не се чувстваше добре. Искаше да е навън, сред природата. Студът си беше отишъл и Владимир имаше нужда точно от това. От освежаване.
Буба нахълта в кабинета с брат си. Николай изглеждаше както винаги сериозен и безстрастен. Пълна противоположност на Буба, който беше като на възли. Буба погледна шефа си с насмешка.
- Тясно ти е около врата ли? – Владимир го погледна криво и промърмори сърдито.
- Нямаше да ми е толкова тясно около врата, ако работите вървяха по-гладко, Буба.
- Работите вървят гладко. – Владимир се изправи тежко и се насочи към бара за кафе. Беше се схванал и това не му харесваше. Буба имаше право да му се подиграва. Даваше си сметка за вида, в който ги посрещна. Ризата му беше с навити ръкави до лакти, разкопчана и леко поомачкана. Не се беше обръснал и косата му беше за подстригване. Да, Владимир беше далеч от безупречния вид, с който бяха свикнали да го виждат.
- Вървят добре, викаш. – Буба кимна нагло. – Минаха седем месеца.
- Обещах да ти я докарам до една година.
- Ще успееш ли за година?
- Свършихме, Влад! Свършихме си работата много преди това. – се обади и Николай сериозно. – В България не остана и една обитаема сграда на Лори. Както поиска.
- А Дениз?
- Вече е в Минск.
- Нейтън?
- Прави се, че ни няма. – Изпсува Буба.
- Следите ли го?
- Да.
- И?
- Не се отделя от момичето. – Отговори Николай.
- А тя как реагира на ситуацията?
- Никак. – Владимир се усмихна злобно, но не направи коментар.
- Колко хора имаме в Турция.
- Само нашите са седем. Но винаги можем да се обърнем към Коста и Пиер.
- Не искам да намесвам никой друг. – Владимир седна отново на стола и се замисли. Мъжете чакаха търпеливо. Николай се беше облегнал на стената отново мълчалив и съсредоточен. Буба се размърда несигурно. Не беше от най-търпеливите.
- Буба. Искам да се погрижиш за Дениз.
- Влад, не мисля, че е добра идея. – Николай се овладя на време и тонът му беше умерен. Владимир оцени това както винаги и му отговори.
- Буба няма да я нарани. Знае, че държа на нея. Нали, Буба? – Буба го погледна арогантно.
- Щом така искаш.
- Така искам. Дръж я под око. Дай й работа в някой от баровете си. Работа, Буба и не като проститутка. Обещах й повече да не се продава и смятам да удържа на това обещание. Разбра ли?
- Разбрах.
- И по никакъв повод не искам тя да споменава Лия. Направи ли го? Попита ли те нещо, веднага ми докладваш! Аз ще се разправям с нея. Ясен ли съм?
- Кристален!
- Николай? Започни да пращаш хора в Турция, без много шум. Направи ги до 40-50 човека. Давам ти месец. Смяташ да посетиш страната ли?
- Смятам да прибера Лия от там.
- Ще нарушиш неутралитета на Турция.
- Определено.
- Излизаш на открито?
- Не е задължително. Не ми пука кой знае, че съм жив и кой не. Какво остана да се свърши в България?
- Имотите на Лори са под наш контрол. Академията вече официално не функционира. Нямаме достъп до свръзките им. Не намерихме архива на Лори.
- Друго?
- Изкупихме 40% от корабостроителницата на Алек, останалите са притежание на Лия.
- Хората й?
- Пръснати, както пожела. Големите риби са под наш контрол и са живи. Андрю се възстановява, но е още в поликлиниката в България, не смеем да го местим от там. Но ако кажеш, ще го преместим веднага.
- Не, нека се възстанови.
- Сергей понесе тежки щети, но е кораво копеле. Повечето от хората му са мъртви, него все още го гоним.
- Трябва ли ви помощ?
- Майната ти, Влад! – Изпсува Буба. Владимир се ухили нагло.
- Той успя да се покрие но скоро ще го намерим. Базата е разрушена, както и тази във Варна.
- Как се отразява това на имиджа ни?
- Оказа се прав. Никой не смее да ни обвини пряко. Напротив. Повечето са доволни, че господството на Лори е в историята.
- Да, Алек и Лилия бяха силни лидери.
- Дали са ни картбланш. Затварят си очите.
- Внимавай с България, Николай! Ще се нахвърлят на територията, като хиени. Няма да го позволя. България е моя!
- Рабира се. В момента имаме около сто наши човека, ще станат и повече.
- Николай? Ти ли се разпореждаш там?
- Да. Буба предпочита да се занимава с трафика на оръжие.
- Добре. Това е умно. А семейството на Марк Бентън?
- До края на седмицата ще ги преместим в Турция. Така няма да ги изпускам от поглед.
- Как е Майк?
- Упорит, като идиот. В затвора е, както и Олег, и Бранко. Тези момчета? Няма никакъв шанс да се пречупят.
- Не,няма. – Съгласи се Владимир. – Оставете ги. За сега е по-безопасно да са в затвора. Нямам намерение да рискувам с тях. Когато откриете Сергей, искам да затворите и него. Не го подценявайте! Не се лъжете от възрастта му!
- Това ни е ясно.
- Той и Боян трябва да заминат за Сибир.
- Боян вече е затворен там.
- В различни затвори.
- Ще го уредим.
Владимир не направи повече коментар. Извади телефона си и набра набързо номера на Нейтън. Николай и Буба останаха по местата си. Владимир започна без предисловия.
- Не те пратих там да изолираш Лия, и ти много добре го знаеше.
- Не изолирам никого. –Му отвърна грубо Нейтън.
- Ако още веднъж ме направиш на глупак? Обещавам ти. Лично ще те убия пред малката и това ще й е наградата за твоята лоялност към нея.
- Какво искаш да направя?
- Искам да отидеш в България. Още днес! И да чакаш там. Трябва да изясним лично ситуацията на Лия.
- Тя много добре знае каква е ситуацията.
- Така ли?
- Да.
- Изпълнявай!И не забравяй кой съм. И по чия милост си още жив. – Владимир затвори телефона и се обърна към мъжете в стаята. Загледа ги замислено. Николай попита предпазливо.
- Смяташ сам да я прибереш, така ли?
- Да.
- Няма да изчакаш и месец.
- Не. – Владимир прокара ръце през косата си. – Време е да разклатим малката принцеса. – Николай въздъхна. Искаше да каже още нещо, но не смееше. Владимир беше станал прекалено мрачен. – Момчетата в Турция ще ми трябват за след това. В момента, в който измъкна Лия, ще има напрежение. Не мога да го избегна, дори и с моя авторитет. Не се залъгвайте. За всички тях е много важно да се уважава неутралитета на Турция. Правят го най-вече за собствената си безопасност. Измъкна ли Лия така безцеремонно, ще решат, че и те са застрашени. – Владимир се обърна към Николай. – За това е много важно ти да дойдеш след мен с подкрепление. Ще ти е нужно за да укротиш страстите. Ще заложиш на това, че искам възмездие от жената, която се опита да ме убие и от никой друг. Ще са достатъчно шокирани, че съм жив и ще се укротят. Поне за малко. Ако ли не? Имаш достатъчно хора на разположение да приложиш сила. Просто не ги пускай в Българя.
- Разбрах.
- Буба?
- Да?
- Идваш с мен. – Буба се усмихна коварно.
- За мен ще е чест, шефе.
- И да не си пипнал Лия без мое съгласие! – Буба не свали усмивката от лицето си.
- Това се подразбира, шефе. – Неочаквано и Владимир се усмихна.
- Ти си арогантно копеле, знаеш ли?
- Старая се, шефе. Старая се!
Лия излезе пъргаво от банята. Напоследък правеше всички с изключителна енергичност. И причината за това, разбира се, беше новата й сянка. Да, защото Нейтън се беше превърнал точно в това. Не я оставяше дори дрехите да си облече, без да е пред погледа му. Остави го да си дочете вестника и се отправи към гардероба. Бяха минали две седмици, откакто Дениз беше изчезнала от къщата й. Вече бяха разбрали, че и Бранко е в неизвестност.
На Лия не й бяха останали сили да се моли. За всичките си приятели и роднини. За живота им. Спеше и ядеше само, защото Нейтън не я оставяше на мира. Той сменяше с особена жестокост и вещина броденето из планините с изтощително плуване.
Лия нямаше време да се оплаква, защото Нейтън не й оставяше такова. Само веднъж се беше осмелила да го пита защо я тренира, когато всичко е загубено. Нейтън я беше изгледал учудено и бе отговорил просто. „За да не умреш!”
Тя не се примири. Никога не е била лош и инатлив човек, винаги се работеше лесно с нея. Но сега? Нейтън действаше буквално срещу природата и тя нямаше как да не се разбунтува. В началото беше паникьосана и отчаяна, уплашена, че някой убива близките й един по един. Но Нейтън не прояви никакво разбиране, никаква следа на мъка, или съпричастност. Това я вбеси повече от всичко. Заинати се и започна да го мрази, след това започна да се бори с него. И накрая почти беше готова да го убие, като видя колко доволен е той от резултата. И всичко това за половин месец...
Лия си облече чисто бяла ленена рокля и се отправи към долния етаж. Знаеше, че Нейтън ще я последва. Насочи се направо към кухнята. Взе си бира и се върна в трапезарията на удобния диван. Нейтън се беше забавил. Накрая се появи от стълбите. Лия настръхна. Усети опасност. Нейтън не беше казал нищо, но беше по-мрачен от обикновеното.
- Какво е станало? – Не искаше да пита. Не искаше да знае отговора.
- Нали искаше да се свържеш с Николай?
- Да. – Нейтън седна в края на дивана, като я остави да свие краката си инстинктивно.
- Е, той те потърси. Скоро ще е тук. – Лия изстина. Да. Тя наистина искаше това преди. Но сега се плашеше.
- Добре. – Промърмори тя, по-скоро, защото нямаше какво друго да каже.
- Не! Не е добре! Заминавам, Лия!
- Какво? – Лия се обърка за секунда. След това изкара въздуха от дробовете си. – Иска да ме оставиш сама.
- Да. – Нейтън виждаше как паниката отново се преплъзва в нея, но не можеше да направи нищо. Гледаше я сурово, без да трепне. Трябваше да й вдъхне кураж. И какъв кураж, за Бога. Оставяше я на милостта на истински дявол. Лия се сви на дивана.
- Кога заминаваш?
- Сега.
- Къде?
- За България.
- Ще хванат и теб.
- Най-вероятно. – Лия въздъхна.
- Нищо. – Беше се предала. – Ще видя какво иска Николай от мен. И това ще е края.
Лия не рухна, направи нещо много по-лошо. Затвори се в себе си. Изглеждаше толкова спокойна и апатична, че Нейтън изведнъж се разколеба. Дали можеше наистина да я остави? Трябваше да я остави. Защото ако не го направеше, Владимир нямаше да се поколебае и щеше да извърши заканата си, щеше да убие Нейтън пред очите на Лия и тогава тя наистина щеше да е съвсем сама.
- Искам вече всичко да свърши, Нейтън.
- Знам. – Промърмори той като на себе си.
- Нямам сили вече.
- Знам, малката. – Мъжът не каза нищо повече. Изправи се тежко и се отправи към спалнята си. Лия знаеше, че няма да се върне.
Лия не можа да се отпусне. И това още повече я извади от контрол. До сега цял живот се контролираше. Това беше начинът й да оцелее. Обичаше да е сама, на спокойствие. Беше се стремила тенденциозно към това. До сега.
Не трябваше да се притеснява, че в къщата няма никой. Трябваше да използва самотата, за да възвърне желязното си самообладание. Но не можеше. Какво ставаше с нея? Беше изнервена, неспокойна, отчаяна...не можеше да се мобилизира, нямаше сили. Стоеше на дивана с часове вече. И трепереше като лист.
Накрая не издържа. Затърси наргилето и го напълни с хашиш. Искаше да заспи. Завинаги. Или поне за няколко часа. Тя най-малко знаеше кога ще дойде Николай Саракашвили. Но когато и да дойдеше, изходът за нея нямаше да е добър. Лия знаеше защо не може да се успокои. Осъзнаваше със всяка фибра на слабото си тяло, че е сама. Лия беше останала сам-самичка на този свят. И вече каквото и да се случеше? Не й пукаше, но знаеше, че няма да е добро.

Мина почти денонощие. Лия се беше напушила и бе изключила всичките си сетива. Стоеше на дивана и гледаше в нищото. Не беше спала от 40 часа и повече, и скоро очакваше да се срине физически. Всъщност нямаше търпение това вече да се случи. Усети движение пред входната врата. Погледна часовника си. Беше десет сутринта. Изправи се, доколкото можа. Беше по-замаяна, отколкото очакваше. Да, беше слаба и скована. Болката беше почти непоносима и Лия беше на път да се откаже от това да отиде до вратата, но не се отказа. Успя да се задържи на краката си, използва масата за по-добра опора и се задържа, загледана напред.
Входната врата се отвори. Видя го на входа. Добре познат мъж, нейния мъж, силен, здрав, смъртоносен. Лия вдигна ръце към устата си. Това не беше възможно. Виждаше пред себе си Владимир.
Беше същия, какъвто го помнеше и не беше. Красотата му, беше зашеметяваща, здрави рамене, силни ръце, буйна коса, меки кичури, които светеха на светлината на лампата, изгарящи кехлибарени очи. Сега тези кехлибарени очи я гледаха с омраза и обещание за ада.
Мъжът направи внимателно крачка към нея и това беше последното, което видя.
Лия се събуди на канапето. Отвори очи внимателно и се огледа в стаята. Видя двама мъже да си говорят тихо на кухненския плот. Единия беше черен, като дявола и много едър, почти колкото Владимир – Николай Саракашвили, другият беше рус красавец, висок и жилав, като излязъл от кориците на модно списание манекен, носеше раздърпана черна тениска и черни спортни панталони с високи кубинки. И двамата бяха страшни, и двамата не й обръщаха внимание.
Погледна към другата част на канапето. До краката й седеше Владимир. Беше мрачен и замислен, ровеше бавно наркотика на масата пред себе си. Лия го беше разпиляла навсякъде, около наргилето.
- До там ли стигна, момиче? – Лия се стресна. Владимир не даваше признаци, че е забелязал, че е будна. И сега не я погледна. Гласът му привлече вниманието на другите двама в стаята. Те се обърнаха и се загледаха в дивана смълчани. Лия се опита да се изправи. Не успя. Главата я болеше ужасно. – Добре ли ти се отразява дрогата?
- Не! – Беше й трудно да говори. Гласът й беше прегракнал. Опита се да се фокусира върху часовника на стената, не успя.
- Така си и помислих. Не мърдай! Удари си главата в масата, когато падаше.
- Как?
- Как така съм жив ли? Ти нямаш заслуги. С това ще се съгласим всички.
- Аз...
- Ти се издъни, момиче! Жестоко се издъни и сега ще си носиш последствията. – Владимир продължаваше да не я поглежда.
- Какво направи с близките ми?
- Нямаш близки вече. Само аз ти останах. – Владимир се изправи рязко и излезе от стаята, стиснал в юмрука си част от тревата, която Лия пушеше. Тъмния мъж последва Владимир като по команда.