автор: marisiema

Аз съм скромно, невзрачно дете на Земята,
остаряло във грапави дни и във труд.
И подвластна на тая магия - съдбата,
изтъкана от злоба и радост, и обич, и студ.

Изморена съм вече от дългите грижи,
от ненужна суетност, от подлост, лъжи.
И сега, обезсилена, болна, ненужна,
се извивам в последните, тъй кратките дни.

Но наивно теша се в спасителна мисъл,
че съм здраво застанал на поста войник,
че и днес продължавам, че мога, че искам,
че съм силното рамо в съдбовния миг.

И в миража, мечтателно-нежен и свиден,
се понасям олекнала, горда, с копнеж
над зелената, свидната шир ненагледна,
под лазурното, синьо и родно небе...

И съм вече добре, сякаш млада и волна,
заредена от тази, единствена, моя Земя.
И отново тъй свиден ми става животът,
и звездите, морето, Балканът, и таз синева...