автор: tvoiapoznata

Роуз гледаше колата на Дани, докато го чакаше да паркира.
Тази вечер щеше да е на парти в неговия клуб, в Гърция.
Излизаше нелегално от територията на Турция и Дани й беше осигурил елитна охрана за вечерта, тотално незабележима, за което мислено му благодареше.
Дани имаше вече три деца. Малката му женичка от елитна манекенка се беше превърнала в добра домакиня. Той? Изживяваше поредната криза в живота си. Не беше доволен. Не искаше семейство. Обичаше децата си, но не можеше да се грижи за тях. Отвори два клуба в Гърция и почти не се прибираше при жена си.
Роуз не смееше да му дава съвети, след всичко което беше преживяла, и всички поразии, които беше направила, определено не беше най-добрия съветник. Само го слушаше и слушаше с часове. Всеки път, когато бе в някое от заведенията му, той беше там, с поредната си любовница. Винаги дискретен, но никога сам.
Дани се разхубавяваше все повече и повече. Беше малко опасен, влиятелен и дяволски красив. Да, беше трудно на която и да е жена да му устои и той се възползваше от това. Единствената жена, която уважаваше, обаче, беше Роуз. Той не я и разпита за тъмното й минало. Но беше навлязъл достатъчно надълбоко в престъпния свят, за да подочуе това-онова за приятелката си. И, разбира се, беше достатъчно умен, за да не навлиза в подробности. Но я разбираше. Разбираше тази мрачност, която я бе обгърнала, разбираше студеното й сърце.
Роуз се беше променила.
Не приличаше вече на онова прекрасно и лъчезарно момиче, което работеше в първия му бар, в България. Не, тя беше на светлинни години от тази невинност. И той усещаше, че е опасна.
Роуз се досещаше за подозренията на Дани към нея, усещаше уважението, което стария й приятел изпитваш и се радваше, че не открива страх в него. Това й носеше успокоение. Беше й писнало да лъже и да се крие от хората. Дани знаеше достатъчно за нея. Пред него поне можеше да не се преструва.
За това си мислеше Роуз, докато гледаше чисто новото BMW на приятеля си. Тази марка му беше слабост. Тя хвана мъжът до себе си и се насочи към Дани. Той свали тъмните си очила и се усмихна чаровно.
- Поредната нова кола? Честито! – Подкачи го тя с лека ирония в гласа си.
- Поредното гадже? – Не й остана длъжен той. Роуз се усмихна широко и ги представи на чист английски.
- Дани, това е Аркан. Аркан? Дани е собственика на заведението. Говорила съм ти за него. – Двамата мъже се здрависаха сърдечно.
Дани ги изчака да се качат в колата и се зае да забавлява Аркан, докато караше за Гърция. Защото много добре знаеше какво иска приятелката му. А тя искаше малко спокойствие, преди бурната вечер, която им предстоеше. Роуз отпусна чело на прозореца. Загледа се в чистото синьо небе и се зарея в мислите си.

Вечерта настъпи бързо. Клубът беше скъп и модерен. Роуз беше прекрасна, както винаги. Появи се готова и отпочинала. Хотела, в който отседнаха с Аркан беше прекрасен. Роуз беше прекрасна. Косата й, опъната здраво назад в конска опашка,просветваше на уличните лампи.
Беше задушно, въпреки че наближаваше полунощ. Щеше да вали, Роуз можеше да го усети. Загърна се по-добре в лекото черно палто, което носеше. Все още се усещаше студ, въпреки че пролетта идваше.
Роуз свали палтото в клуба, остана по чисто черен топ и стегнати дънки в цвят деним. Да, дрехите можеше и да изглеждат скромни и изчистени, но не и на нея. Носеше ги с такава изтънченост ,че приличаше на кралица. Това видение се допълваше от скъпото колие на врата й и обиците, които носеше.
Аркан я прегърна през кръста. Да, той беше прекрасно допълнение към картинката. Красив, висок, с чисто черна коса, тъмни очи и мургав тен. Беше великолепен и беше прекрасна компания за Роуз. Тя го ценеше като приятел и беше благодарна на Дениз, че не спираше дя запознава Роуз с интересни хора.
В този момент се появи и Дениз. Красива и въодушевена, както винаги.
- Хайде, хайде – Подвикна й жената. – Масата те чака. - Дениз я отмъкна от прегръдката на Аркан. И й подшушна драматично.
- Знаеш ли, че сме на шефската маса?
- Знам, Дениз.
- А, знаеш ли, че тази вечер всичко е за сметка на шефа? = Роуз се засмя искрено.
- Знам, Дениз!
- А, знаеш ли колко е красив...
- Дениз! Дани е бивше мое гадже. Мислиш ли, че ...
- ... О, забрави. Ти си толкова недосегаема. Разбира се, че ще си била гадже с Дани. А аз се чудя защо те обожава толкова. А сега и Аркан! Роза, срама нямаш. Обираш всички красиви момчета на света.
- Извинявам се, за което.
- Хайде! - Настани я Дениз на сепарето. - Заслужавам едно хубаво напиване!
Скоро всички бяха порядъчно пияни и малко напушени. Роуз имаше нужда да разпусне и разпускаше класно.
Сутринта дойде бързо и неусетно. Клубът започна малко по малко да се поизпразва. Дани се беше присъединил към компанията с поредната миска в скута си. Роуз отпи от уискито си и се протегна към наргилето.
- Роза? – Дениз вече заваляше думите. – Къде ще спиш тая вечер, Роза? – Туркинята намигна на Аркан, който прегърна Роуз горещо. Роуз се засмя на тази закачка.
- На плажа, малката, сама. – Аркан се зае да протестира, когато Дениз го прекъсна.
- Искаш ли компания?
- Сама, Дениз, сама! –Дениз се отказа да настоява, Дани, обаче, избута момичето от скута си и се доближи до Роуз.
- Може ли един танц, принцесо? – Беше греховно галантен и го знаеше.
- Може, стари приятелю. – Дани поведе Роуз към празния дансинг и я притисна силно. Роуз се загуби в топлото му тяло. Той й прошепна в ухото.
- Липсваше ми мекотата на това малко телце. – Роуз се засмя.
- Майната ти, Дани.
- Какво? Искрен съм.
- Прекалено искрен. – След това тонът му се промени. Той я погледна угрижено в очите и прошепна.
- Добре ли си, Роза?
- Добре съм, Дани, не се тревожи.
- Е, тревожа се. Нещо те мъчи, изглеждаш разсеяна.
- От тревата ти е.
- Глупости. Тревата ми е велика. – Роуз се усмихна в рамото му.
- Не знам какво ми има, наистина. – Дани поклати недоволно глава.
- Трябва да полагаш повече грижи за себе си, Роза. Знам, че не ти е лесно, но трябва да се научиш да живееш.
- Аз живея.
- Не, не е достатъчно. Трябва да се бориш със злоба в този живот. Намери си хоби?
- Това ли ти е злобата?
- О, повярвай ми едно истинско хоби може да те превърне в маниак-убиец.
- Супер.
- Не, сериозно. Намери нещо, което да ти доставя малки удоволствия. Започни така, с леки стъпки, малко по малко към щастието си.
- Дани, ти си бил философ.
- Това, скъпа, вече е от тревата ми. – Роуз се засмя отново.
- Какво предлагаш. Знам, че вече имаш план.
- Върни се при мен. Работи на бара. Ти обичаше да си барманка.
- Знаеш, че съм в изгнание.
- Знам. И Дениз спомена нещо такова.
- Ти защо мислиш, че идвам рядко тук и винаги с охрана, и винаги за не повече от денонощие...
- Роза! Спри! Чуй ме!Ще отварям бар в Турция.
- Какво?
- В Турция. С теб и Дениз.
- Ти си побъркан.
- Аз съм богат и отегчен, каквато трябва да си и ти, всъщност. – Роуз се засмя отново. Беше й толкова леко да говори с Дани. Той я караше непрестанно да се усмихва.
- Това идея на Дениз ли е?
- Дениз само спомена, че имаш нужда от истинските си приятели.
- Обичам те, Дани, нали знаеш?
- Знам, Роза, знам! – Дани я прегърна още по-силно. Роуз се почувства почти като у дома си. Дани беше стар приятел от други времена. Бяха щастливи времена. Дани я отдели нежно от себе си, за да може да я погледне в очите.
- Сега по-добре ли си?
- Да! Благодаря. Вече съм по-добре. – Дани, обаче, беше помръкнал.
- Хубаво! Защото на бара ми стои един мъж и не сваля поглед от теб. И мисля, че не е от любов. – Роуз прие думите му на сериозно. Обърна се бавно към бара и замръзна. Погледна отново Дани и изражението й го накара да пребледнее. Роуз се беше променила. Гледаше го непознат и опасен човек. Малката му приятелка беше изчезнала.
- Сега ще те оставя и ще отида на бара. Сама. И е много важно никой да не ме последва, разбираш ли? – Дани кимна бързо. – Задръж приятелите ми тук и не мърдайте от заведението. Този човек не е сам. Но няма да ме нарани, нито пък някой от вас. Не за това е тук. Разбра ли ме? – Дани кимна отново. Беше разбрал.
Роуз се отдели с нежелание от топлата прегръдка на приятеля си и се запъти към бара. Знаеше, че трябва да бъде внимателна и да не предизвиква мъжете наоколо. Момчетата на Дани бяха добри наемници, толкова добри, колкото и хората на Сергей, но другите? Роуз знаеше, че Николай няма да я нарани. Идваше тук с новини. Тя седна до него и го погледна мълчаливо. Николай беше замислен и сериозен.
- Учудвам се да те видя тук, Лия. В Гърция? След всичко, което носиш със себе си?
- Не се страхувам за живота си.
- А би трябвало. Тук няма кой да те защити.
- Не се страхувам за живота си! – Натърти отново Роуз. Искаше да минат по-скоро на съществената част.
- Все още искам да те убия. Нали знаеш? Аз съм първият човек, след Владимир. И все още жадувам за кръвна разплата. – И тези думи не я трогнаха, не, че той се опитваше да го направи. Просто поставяше картите на масата. Роуз се почувства длъжна да му отговори със същата искреност.
- Смъртта не ме плаши, Саракашвили, вече не!
- А какво те плаши?
- Защо си дошъл?
- Отговори ми, момиче!
- Гледай си работата! – Николай се усмихна.
- От кога не си се свързвала с България?
- Какво?
- Месец? Два?
- Четири. Четири месеца.
- От четири месеца не си чувала нищо за тях? Дали са здрави? Дали още съществуват? – Николай се облегна по-удобно на бара. Черните му очи проблясваха на неоновите светлини. Бяха сурови, като всяка една черта на лицето му. Роуз се огледа инстинктивно наоколо. Приятелите й се бяха изпарили. Сега бяха сами, Николай и тя. Обърна се към него и просъска.
- Такава беше уговорката. Аз поех вината за смъртта на Владимир и за това съм в изгнание. Те нямат нищо общо.
- Ти си излязла от тази школа.
- Както и Владимир! – Николай се усмихна.
- Не ти липсва дързост, момиче.
- Защо си тук, Саракашвили? Сам ми каза, че няма да ми посегнеш. Защо отново ме търсиш?
- Правя ти услуга, Лия Лори.
- Каква услуга?
- Препоръчвам ти да се заинтересуваш за наследството си, докато все още е останало такова!
- Какво?
- Сбогом, момиче. Не, сбогом. До скоро! – Николай се изправи и изчезна бързо, като пантера. Роуз не се забави повече от секунда след него. Изстреля се през главния вход и набра бързо базата си във Варна. Погледна часовника и изпсува. Беше четири часа сутринта. Прекрасно! Някой й вдигна бързо.
- Ало?
- Бранко? Ти ли си?
- За Бога, Лия! Какъв е този гръцки оператор. Ти? Добре ли си.
- Бранко! – Прекъсна го тя. – Идвам в България, веднага подготви ескорт.
- Лия! Не!
- Какво?
- Не е добра идея. – Бранко се опитваше още да се окопити.
- По дяволите.
- Добре. Лия, чуй ме! – Бранко млъкна за известно време. Роуз го изчака, вече беше сигурна, че нещо се е объркало. Нещо сериозно. – Лия! Аз ще дойда. В Турция. До осем вечерта ще съм при теб.
- Добре! – Роуз направи всичко възможно да се овладее. – Добре, Бранко. Ще чакам.

Това беше най-кошмарната седмица в живота й.

Роуз стоеше на един от френските прозорци вече повече от час. Не можеше да говори. Бранко беше дошъл преди два дена с ужасни новини и тогава започна поредния кошмар в живота й.
Лилия така и не се беше върнала. Андрю беше тежко ранен, на легло, в частна клиника, до която никой цивилен нямаше достъп. Бяха го ранили, докато защитавал Академията. самата школа беше под непрекъсната атака.
В Академията всички бяха мобилизирани, включително и децата от последните два курса. Малките, бяха защитени в сградите.
Беше въведен военен режим в цяла България, във всички подразделения на Лори. Бранко беше сигурен, че скоро Академията ще падне, защото не можеха да й осигурят защита от вън. Всички бяха обект на атаки. Нападаше ги многобройна добре организирана армия, тихомълком и прекалено целенасочено.
Сергей едвам смогва да отбива атаките срещу него самия.
Варна? Все още никой не е пипнал корабостроителницата, нито базата. Но Майк и Бранко не смееха да се отделят от нея, до сега. Боян не се бе върнал, както и Олег, който беше тръгнал след него.
Два дни вече дъвчеха тези новини. И Роуз не се решаваше да зададе главния въпрос. До днес.
Тя се обърна към Бранко. Той не се отделяше от нея. Стоеше смълчан на дивана и гледаше упорито пода.
- Живи ли са? – Въпросът го стресна. Погледна объркано Роуз и промърмори.
- Не знам.
- Никой нищо ли не казва?
- Не. Няма тела. Няма напрежение.
- Коста? Пиер?
- Никой нищо не знае.
- Академията?
- Дори и да падне?
- А тя ще падне?
- Да. Ще я разформироват, ще пръснат децата и само толкова. Сградата ще бъде оставена празна, но ще има тяхна охрана. Ти, като законен наследник на имотите на Аликзандър Лори младши, си единствената, която може да се разпорежда с нея. И двамата знаем, че няма да бъдеш допусната до имота.
- Сякаш някаква празна сграда има значение.
- Има.
- Знаеш, че са хората на Владимир, нали?
- Това беше първото ни предположение, но нямаме абсолютно никакви доказателства, Лия. Имаше среща в Турция. Николай категорично отказа да има пръст в това.
- Николай ме посети в Гърция. Ония ден. Заради него ти се обадих. Играе си с мен.
- С теб? Защо с теб?
- Да го питам ли? Следващия път, в който открито ми заяви, че близките ми ги грози опасност?
- Лия!
- Какво?
- Николай има солидно алиби, както и солидна власт вече. Мисля, че никой от присъстващите няма да се осмели да подложи думите му на съмнение. Общото мнение е, че след всичките събития през годините и цялата натрупана омраза към нас, сме станали жертва на нов враг. Просто вече не сме достатъчно силни да си пазим територията.
- България вече не е фактор за разпределение на пазара.
- България вече не е никакъв фактор. – Роуз погледна тъжно Бранко. Той изглеждаше съкрушен.
- Как се справя Сергей?
- Зле е, Лия, много е зле! Бори се упорито, но е съвсем сам.
- Ясно. Как се справяш ти?
- Поне съм в действие, при теб?
- Това не е точно действие.
- Това ми носи утеха. Временна. Ти си тук и си жива...
- Да, разбрах. Майк? – Роуз почти прошепна името на приятеля си. – Как е Майк?
- Не можем да го откъснем от базата във Варна.
- Разбира се. Това беше последното ни общо дело. Защо не ми казахте? – Бранко изгледа стреснато Роуз.
- Какво да ти кажем, Лия?
- Защо ме държахте настрана? – Бранко застана нащрек. Познаваше Роуз, знаеше, че започва да се пречупва. До сега се държеше, но вече не. И Бранко виждаше всичко това. Знаеше, че предстои буря. Виждаше как очите на Роуз започват да искрят. И той се изправи. Щеше да предпази Роуз от пагубната сила на собствените й емоции. Защото когато побеснееше, колкото и рядко да го правеше, Роуз ставаше неконтролируема.
- И какво? – Викна й той, вече на сантиметър от нея. – Какво щеше да направиш? Да застреляш и Николай ли? – Роуз се сви от тези думи. Бяха прекалено жестоки. Не трябваше да ги чува, не и от устата на Бранко. Най-тактичния, най-милия й приятел...
- Оооооо, ставаш по-зле от Боян. Поздравления!
- Но съм прав. Не ти е мястото в България. Не и сега, когато Николай стана първа сила. Не можеш да се справиш с него. Той не е Владимир.
- Владимир беше непобедим.
- Но те обичаше. Тези хора те мразят, защото го уби...
- Престани! – Роуз изгуби контрол и викна. – Знам много добре, че Николай ме мрази.
- Тогава какво искаш, Лия? Да умреш ли? - Бранко се опита да се овладее. Опита с по-примирителен тон. – Ако е решил да не те убива за сега, добре! И не ме интересуват причините, заради които го прави. Ако реши да те убие, обаче, ние не можем да го спрем. Чуваш ли? – Бранко хвана Роуз за раменете. – Не можем да го спрем!
- Знам, Бранко. – Просъска Роуз. – Можехте да ми кажете все пак. И да ми забраните да се намесвам. Не съм малоумна. Щях да схвана ситуацията. – Бранко се засмя горчиво. Не можеше да се сдържи.
- И кога се съобрази с това? Кога се подчини на някой от шефовете? На учителите си? И не говоря изобщо за мен и Олег, които все още сме ти подчинени и такива ще сме до гроб? Не, Лия. Винаги трябваше поне двама от нас да са ангажирани изцяло с теб и този твой брилянтен мозък, който те набъркваше в хиляди каши. Ти винаги нарушаваше правилата. Беше прекалено арогантна и прекалено уверена, че можеш да се защитиш...
- И успях! – Роуз отново викна. – Успях да се защитя. От всички хора, които обичам, аз успях да предпазя единствено себе си. И оцелях! Аз оцелях!
Изведнъж Роуз се срина. Разплака се силно и неудържимо. Бранко беше до нея. Прегърна я силно, без да каже нищо. Не искаше да казва нищо. Беше чакал този момент от години. Беше чакал приятелката му най-накрая да излезе от вцепенението, което я държеше. И беше изгубил надежда. Но Роуз все още беше човек. Не издържа на леда, което я държеше от години и се пропука. Не, тя нямаше скоро да се успокои. Бранко я вдигна на ръце и я понесе към спалнята й. Тя беше тотално безпомощна.
Дениз, която наблюдаваше всичко от ъгъла на трапезарията се спусна преди Бранко и дръпна завивките от леглото на Роуз. Той я постави на него, Дениз й помогна да си легне. Роуз не спираше да плаче. И двамата, Дениз и Бранко останаха до леглото й. И двамата знаеха много добре какво става. Роуз беше насъбрала нечовешки много мъка. От убийството на Владимир. Не, отпреди това. Самата й връзка с Владимир беше съсипваща.
Роуз се разтрепери неудържимо. Сърцата и на двамата й приятели се късаха, но единственото, което можеха да направят, беше да чакат.
Накрая тя се успокой. Беше стиснала силно ръката на Бранко.
Тя все още не беше сама.
Все още.
Тази мисъл породи нов пристъп на паника. Роуз знаеше, че ще й отнемат и Бранко. Както всички други. И тя не можеше да направи нищо. Не можеше да се бори с неизвестен враг, без абсолютно никакъв ресурс. Без Организацията. Без Академията зад гърба си. Без каквато и да е професионална подготовка. Не, беше минало прекалено много време. Тя вече не беше елитен боец. Тя не беше никакъв боец.
Накрая се поуспокои и промърмори.
- Защо аз, Бранко? Защо оцелях аз? – Бранко стисна по-силно ръката й, която го държеше.
- Не знам, малката, но много се радвам, че си жива. – Тя се повдигна леко от леглото и го погледана с ясните си виолетови очи.
- Нищо не е свършило още, нали знаеш? – Бранко само поклати тъжно глава. Разбира се, че знаеше.

След още едно денонощие, Роуз вече напълно възстановена, връхлетя в спалнята на Бранко. Беше 12 часа през нощта.
- Николай е обещал на Владимир да не ме убива. Нищо повече! Николай ме тормози и искам да разбера защо. – Бранко се поизправи от леглото си вече разсънен и в кондиция. Потърка очи и промърмори.
- Не е за отмъщение, нали си даваш сметка?
- Давам си сметка. И все пак. Искам да говоря с него.
- Не е възможно.
- Възможно е.
- Не, Лия! Николай не иска среща. Не мога да го открия.
- Тогава намери Нейтън. Той ще успее! – Бранко се отпусна тежко на леглото си. Вдигна две ръце и се хвана за главата си.
- Защо се вреш между шамарите? Какво ще постигнеш с всичко това?
- А какво имам да губя?
- Жива си.
- Това не ми е достатъчно.
- Но е достатъчно за мен! – Роуз се усмихна жестоко.
- Ако е искал да ме убие? Щях да съм мъртва до сега. Сам го каза. Николай няма да посегне на живота ми.
- Добре. – Предаде се Бранко. – Утре ще се свържа с Нейтън.
- Благодаря. – Каза простичко Роуз и изхвърча отново от стаята му.