Плачат старите къщи
по нашите млади мечти,
че няма кой в тях да се връща,
че няма кой да го боли.
Плачат старите баби
из наш’те забравени села,
че пътищата са недокоснати
от обичните техни чеда.
И дядовци на пейките плачат
с прогоряла в устните лула,
спомени облаците им влачат,
а от внуците няма следа.
Плачат селата ни, плачат,
за ласка, за дума добра.
За чедата пораснали плачат
като окапала стара липа.
А времето, с побеляла брада,
бастун в ръце им подава
да подпрат спомените така,
че да живеят още ден-два...
Плачат селата ни, плачат...
Спомени стиснали в шепи...