автор: tvoiapoznata

След два часа Николай вече беше в самолета за Москва. Свърши си работата отлично и се усмихна. Въртеше в ръцете си малката камера с филма от партито на Роза. Беше решил да отиде сам. Нещо, като лична услуга към шефа.
Беше приятно задължение. Коравото му войнишко сърце не можа да не се трогне. Малката беше истински боец.
В осем сутринта на следващия ден, той стоеше чинно в огромния московски кабинет и чакаше.
Мъжът зад бюрото го гледаше съсредоточено. Накрая се облегна на големия стол и скръсти ръце.
- Е, какви новини ми носиш?
Владимир искаше да знае как е Роза. Момичето, което хладнокръвно беше изстреляло два куршума в гърба му.
Николай още не можеше да проумее действията на шефа си. Но знаеше едно със сигурност. Владимир ще иска всяка подробност от партито. От поведението й, до цвета на обувките, които носеше.
- Тя е добре.
- Спокойна?
- По-скоро примирена. – Владимир се усмихна.
- Какво още научи?
- От Дениз? Защитава я от мен, като усойница.
- Защо?
- Била уязвима.
- Уязвима ли е?
- Мога да го потвърдя.
- Какво ти каза Дениз?
- Преди пет години...
- Да?
- Не е успяла да се затвори, както предполагаше. Не е успяла да се пребори със случилото се и се е сринала психически. Едвам са успели да я измъкнат от лудостта. Цял месец не са се отделяли от нея, имала е компания, денонощно. Цял месец тя не е дала признаци на живот. Не е плакала, не е говорила.
- Била е в шок.
- Дениз знае какво е шок. Според нея е било нещо повече. А тя е видяла малката доста по-късно. Бранко я докарал месец след предполагаемата ти смърт, тя все още не можела да реагира.
- След това?
- След това е намразила себе си.
- Защото ме е убила?
- Защото те е убила.
- Внимавай, Николай! Предупредих те. Не се подавай на чара й. Тя не може да мрази себе си. Не и за дълго. Била е сърдита, защото играчката й бе отнета.
- Дениз не мисли така.
- Дениз я обича. Както и всички около нея. Понякога вярвам, че на това момиче не му трябват никакви оръжия. Тя е способна да смаже всеки само с проклетия си чар.
- Владимир...
- Предупредих те. Познавам я. И знам, че е сладка. Но хапе, Николай. Хапе смъртоносно.
- Знам.
- Ще смаже всичко по пътя си само за да е добре. А за да не е добре? Аз ще срина всичко, което обича. И ти ще ми помогнеш! - Николай се усмихна студено и промърмори.
- Нямаш грижа, шефе!
*********************************************************************
След пет години Владимир най-накрая беше готов да говори. Николай очакваше това дълго време. Знаеше, че през тези години шефът му крои планове. Знаеше, че деянието на българката няма да остане безнаказано. И можеше да се закълне, че сега, в този момент, въпреки омразата, която изпитва към нея, я съжаляваше.
Защото омразата, която виждаше в очите на шефа си бе по-опасна. Сякаш ада отваряше портите си и се готвеше да стовари цялата си сила върху Лия Лори.
Николай се върна пет години назад в спомените си. Спомни си операцията по спасяването на Петров. Тогава всички бяха много объркани. Владимир се беше подготвил да убие Сергей и не трябваше да има фал. При него фаловете бяха рядкост. Владимир беше брилянтен не само като стратег, но и като изпълнител.
И тогава се появи тя.
Николай слушаше докладите на хората си отново и отново, сам стана свидетел на сцената. И още не можеше да разбере как това момиче успя да им се изплъзне. Не можеше да си прости,че остави шефа си толкова открит. Да, раните бяха прекалено сериозни, а попадението отчайващо точно.
Малката Лия Лори, красива и нежна, негова любовница, на някакви си 25 години, застреля Владимир в гръб. Без да се поколебае. Дори ръката й не трепна. Изстрелите бяха смъртоносни.
Благодарение на Владимир, който бе изтрепал цялата охрана на Сергей, те успяха да го измъкнат на време. Но не успяха да се докопат до Лия. Майк беше също толкова добър, колкото и Николай. Спусна се да я пази в хаоса, като хрътка. Николай си даваше сметка, че ако бяха и наполовина толкова добри, колкото Владимир, Лия щеше да е мъртва. Щеше да се прости с живота си още там, на място. И нито Майк, нито някой друг от хората й щяха да й помогнат.

Николай беше излязъл от кабинета на Владимир и сега пушеше спокойно в местност, в покрайнините на Москва. Още помнеше дългите дни и нощи, в частната болница, когато трепереха за живота на Владимир. Не знаеха дали шефът му ще премине трапа. Дали ще живее. Владимир оцеля повече от инат и по-малко благодарение на собствените си възстановителни способности. И помнеше всичко. Николай не можа да забрави първите му думи. След месец Владимир успя да проговори, слабо и немощно, но достатъчно категорично. Единственото, което каза на Николай беше.
- Не я пипайте! Аз сам.
След това повече не проговори за Лия.
След половин година се върна в управлението на собствената си организация. За толкова време бизнесът му с оръжия не пострада ни най-малко и то, благодарение на твърдата ръка на Николай. Следващите години отдаде на преустройства. Засили организацията си, военизира максимално частите. Раздели хората си на почти самостоятелни подразделения, даде повече власт на някои от приближените си и през цялото време мъкнеше със себе си Николай и верния му брат Буба.
С действията си, Владимир се разграничи максимално от България и Европа, и единственото, на което държеше изключително, бе своята анонимност. Пожела за останалия свят да е мъртъв и хората му безусловно се съобразиха с това.

Владимир беше срещал смъртта многократно. Не беше от най-разумните бойци на Сергей и често се впускаше в убийствени мисии. Но тези изстрели, последните, бяха различни. Владимир оцеля, но Николай виждаше един непознат човек пред себе си. И ако до сега беше уважавал Владимир, заради изумителната му твърдост и проницателност, сега се страхуваше от него. У шефа му не бе останало нищо човешко. Беше станал студен и жесток, като самата смърт. Беше готов да разрушава и жадуваше за отмъщение повече от всичко.
Николай не си правеше илюзии. Знаеше,че Владимир е умен човек. И понеже беше допуснал личните мотиви да надделеят, леко и постепенно сам се разграничаваше от организацията си. За да може тя да запази позициите си на пазара като първа сила. Николай знаеше ,че ще поеме организацията след шефа си, но това не го блазнеше много. Николай беше войник, не бизнесмен и още по-малко политик.
Буба? Буба беше още по-зле. Буба жадуваше да се впусне в отмъщението на Владимир с пълни сили. Буба намираше нещо много романтично в унищожаването на хората.
Какво ли отмъщение беше планирал Владимир? Николай го познаваше достатъчно, за да знае, че пълното унищожение на Академията Лори, няма да му е достатъчно. Владимир готвеше нещо жестоко за Лия, но какво? Идея си нямаше. Стана му жал за красивото момиче в Турция. Тя беше толкова крехка и беззащитна. Да, почти изглеждаше невинна. Владимир многократно го бе предупреждавал точно за това. За вида на Лия, за огромната й сила да привлича хората на своя страна. Тя беше смъртоносен боец, самия Владимир я бе обучил да убива, но не й се налагаше. Лия беше артистка с невероятна харизма. Други оръжия не й бяха необходими за да оцелее. Николай потръпна. Беше убивал хора с голи ръце, за много по-малко. Мразеше момичето, заради това, което бе причинила на Владимир, но да се доближи до нея? Да я нарани хладнокръвно? Не можеше. Радваше се, че Владимир се е заел лично с тази задача.
Николай вече допушваше поредната си цигара, когато разпозна приближаващия се джип. Беше черен, като нощта, със загасени фарове, спря на сантиметри от него. Николай не трепна. Тези номера му бяха познати до болка. Когато двигателят утихна, две фигури изскочиха почти едновременно от колата. Николай познаваше и двамата. Единия, беше як мъж с къса военна подстрижка, мургав с черни очи, той стигна пръв до Николай.
- Наред ли е всичко? – Мъжът кимна.
- Като по конец. Прибрахме парите. Дадохме оръжията.
- Браво, Серж. Сега искам да говоря с брат си. – Войникът кимна и се отдалечи, като палеше в движение цигарата си. Николай погледна остро Буба, който се беше облегнал до вратата откъм шофьорското място. Брат му беше странна птица.
Да, бяха близнаци и бяха различни като деня и нощта. Николай беше наследил черната коса и черните очи на майка си. Израсъл едър и силен, можеше да смачка главата на човек с голи ръце, и беше много по-спокоен от брат си. Буба? Буба беше красавецът на семейството. С руса коса и невероятно сини очи, светли, като лятно небе. Тенът на кожата му беше естествено мургав, благодарение на живота на открито, който водеше. Буба беше атлет. Не як, като Николай, но изключително жилав. Тренираше карате, имаше здрави и силни ръце, коремът му беше стегнат, имаше гъвкавата походка на хищник, който дебне плячката си. Повечето от войниците избягваха да са в полезрението му, когато беше ядосан, защото имаше навика да изкарва яда си на другите. И съвсем не беше безобиден. През повечето време Буба беше мрачен и агресивен. Единствено Николай и Владимир успяваха да обуздават гнева му. И то невинаги. Буба не беше лоялен към никого, освен към Владимир и никой не знаеше поради какви причини. Буба беше странен и своенравен, и сега беше готов да се нахвърли върху собствения си брат.
- И откога ми се месиш в бизнеса, братко? – Сделките с оръжия си бяха приоритет главно на Буба, а Буба не делеше нищо.
- Не съм тук заради бизнеса ти.
- А, за какво си тук?
- Имам задача за теб. От Владимир. – Буба присви очи.
- И защо той не ме извика лично?
- Аз ще ти предам нарежданията му, а после ти ще се явиш пред него с готов план за действие. Не иска да губи време.
- Слушам те.
- Иска да измъкнем Лилия Лори от България. – Буба загаси цигарата си замислено.
- Как да я измъкнем?
- Не можем да пробием защитата на Академията. За това трябва да я изкараме от средата й. Това ще разколебае Стокър и Водняев.
- Лилия няма да налапа въдицата. Не е толкова глупава.
- Ще я налапа, ако намерим подходящата стръв.
- Изплюй камъчето, братко. Лазиш ми по нервите.
- Александър Петров е жив. И гние в затвор в Сибир. – Буба приближи Николай, искаше да види очите му, самия той гледаше невярващо.
- Владимир ще използва баща си, за да измъкне Лилия?
- Да, Лилия няма да му устои.
- И кой би могъл? – Това беше единствения коментар на Буба. – Какво иска от мен?
- Да вземеш хората си и да посетите затвора в Сибир.
- Ясно. – Буба почти се усмихна. – А после?
- После... – Николай повдигна рамене. Буба го разбра и се ухили широко.
- Значи малката кучка ще си го получи накрая. – Николай се вкисна от този коментар. Ако Владимир смяташе да използва малкия му садистичен брат, резултата щеше да е потресаващ. Да, малката щеше да си го получи!
......................................................................................................................................
Четири месеца след рождения си ден, Лия реши да си даде малко почивка. Зимата беше дошла и беше мека и прекрасна като всяка година.
Лия Лори беше лятно дете, родена в началото на август, тя сякаш цял живот се беше радвала на летните лъчи. Сега зимата, с празните й плажове, с чистия й мраз, й носеше спокойствие. Плажът, както винаги беше очарователен, беше идеално място за разходки. Морето имаше мътен и тъмен цвят, но беше спокойно. Лия се загледа в облаците над себе си, бяха гъсти и черни, дали щеше да вали? Най-вероятно. Тя вече можеше да усети озона, който набираше сила във въздуха. Въпреки студа, тя ходеше боса по пясъка. Често ходеше боса. Погледът и стигаше далеч напред, в пустошта, защото през зимата, красивите турски плажове бяха точно това, една необятна пустощ. И именно това и харесваше, беше едновременно шумно и спокойно, и тя беше спокойна. До момента, в който не чу мобилния си телефон да звъни.
Лия позна сигнала. Звъняха от Академията. Жената изстина още преди да чуе познатия глас в слушалката.
- Лия?
- Майк? Какво има?
- Трябва веднага да дойдеш в Академията.
- Не мога да дойда и ти знаеш защо.
- Не, вече е необходимо. Изпратил съм джип да те посрещне на границата.
- Майк? Какво става?
- Веднага, Лия! – Майк прекъсна връзката. Гласът му беше рязък и заповеден. Нещо се беше случило. И това нещо беше толкова сериозно, че бяха готови да рискуват собствената й безопасност.
.......................................................................................................................................
След половин ден тя вече спираше спортния си мерцедес на познатото място. Видя три черни джипа и трите бяха бронирани. От първия едновременно изскочиха Майк и Андрю. Бранко се показа от втория джип. Това вече я накара да изгуби самообладание, толкова шефове на едно място не вещаеше нищо хубаво. Още преди да успее да ги стигне, забеляза, че е охранявана от поне 15 човека. Едвам се изравни с Майк и просъска.
- Какво става тук, по дяволите? – Майк я погледна и промърмори простичко.
- Код Алфа.
- Какво?
- Чу ме.
- Боже Господи! – Лия говореше в движение, всички около нея бяха съсредоточени и се движеха целенасочено и бързо. Качи се в първия джип и изчака Майк да се настани до нея. Андрю се настани отпред, а зад волана тя разпозна Олег. Не се сдържа и промърмори.
- Вече и шофьор ли стана?
- За теб, най-доброто, принцесо.
- Защо всички сте тук? Защо не допускате дори собствените ни хора до мен?
- От съображения за сигурност. – Отговорът дойде от Майк но бе изречен с такъв категоричен глас, че Лия се отказа да разпитва за сега.
След още четири часа влязоха в София, караха директно към Академията. Лия се беше отказала да задава въпроси. Подозираше,че Майк ще я отреже отново. Влязоха в Академията бързо и тихо. Тя забеляза, че и там положението не бе по-различно. Беше средата на зимата и сравнително по-хладно от Турция. Слънцето вече залязваше и къпеше всичко в страховити окраски. Лия преглътна трудно. На всякъде бяха пръснати военни и оръжие. Децата не се виждаха по алеите. Тя знаеше защо. Беше въведен вечерен час. Олег спря директно пред главния вход. Лия слезе пъргаво и се насочи към залата. След няма и секунда Майк и Бранко се залепиха за нея, другите се пръснаха тихомълком да изпълняват задълженията си. Още в трапезарията, обаче, жената се спря. Беше се изправила пред Сергей и Нейтън. Двамата я гледаха мълчаливо. Бяха чакали нея.
- Сергей, какво става? – На Лия й беше трудно да говори. Виждаше го за първи път от оня злополучен ден преди пет години. Той беше променен. Беше отслабнал и мрачен, косата му беше почти бяла. Въпреки теглото и измъчения вид, Лия знаеше, че силата му не е отслабнала, виждаше го в очите му. Усещаше все същата хищническа жилка в стойката му, напрегнатите му мускули, напрегнатия му поглед. Сергей беше готов да убива.
- Ела, малката. Трябва да поговорим. – Сергей я поведе към заседателната зала. Нейтън и другите ги последваха. Още щом влязоха, тя се обърна отново към него.
- Къде е майка ми?
- Лилия? В Русия.
- По дяволите, Сергей! – Лия не се сдържа и избухна. Тя дори и за секунда не си помисли, че Сергей се шегува с нея, или че не го е разбрала. Изпсува на глас и седна на близкия стол. Даде си няколко минути да се успокои и започна наново.
- Какво стана?
- Преди една седмица група от десет Чеченци е проникнала в затвор в северен Сибир и е измъкнала Александър Петров. – Лия го погледна недоумяваща.
- Александър Петров е жив?
- Да, жив е!
- Какво стана с майка ми?
- Замина с пет доверени човека, за да разбере какво става.
- Защо тя? Защо е заминала на място?
- Заради обтегнатите ни отношения с хората на Владимир не можем да изпратим по-голяма група. Наложи се да замине анонимно.
- Анонимно, а? – Лия дори и не се опита да прикрие сарказма си.
- Не можем да спрем Лилия, момиче. Ти трябва да го знаеш по-добре от всички ни.
- За Бога, Сергей! Та тя е почти на 60 години.
- Тя отиде с екип. Тя има повече връзки в подземния и политическия свят на Русия, от всички ни. Тя не е кой да е, Лия. Не мога да й се меся в бизнеса. И тя може да е възрастна, но не е глупава.
- Тя ми е майка, Сергей! Тя е майката на убийцата на Владимир. И отива в Русия? – Сергей се загледа упорито в земята. Андрю доближи Лия и я погали по рамото, за да се отпусне. Майк промърмори накрая с по-мек глас, за първи път днес прозвуча почти човешки.
- Лилия наистина има стабилни връзки там. Не се безпокой. Освен това замина наистина неочаквано и тайно. Не би трябвало да има проблем. – Лия изгледа добрия си приятел невярващо. Накрая просъска.
- А защо мислиш са измъкнали Александър Петров от затвора?
- Защо трябва да е капан?
- Питай Сергей! – Му се тросна Лия.
Майк нямаше нужда да пита никого. Беше сигурен, че и Сергей, и Андрю, и Лия мислят за едно и също. Не знаеха само кой е в основата на всичко това. Бяха останали малко живи свидетели на ония времена. Един нещастен старец на повече от 70 години не би трябвало да е заплаха за никого. Дори и синът му не бе вече сред живите. Някой целеше да предизвика Лилия на Руска територия, на територията на Владимир. И Лилия беше длъжна да разбере кой е врагът им и колко сила има. За това замина. И не даде на никой от хората й да я спре.
Лия се облегна тежко на стола и се остави да свлече по него. Главата й започна да бучи. Не беше от паника, не се паникьосваше лесно. Но ненавиждаше тая слабост, която я завладяваше. Искаше отговори и ги искаше веднага. Сергей я изгледа строго.
- Майка ти е достатъчно зрял и отговорен човек. Да не говорим, че е все още пример за всички ни. Тук си, за да се погрижим за теб!
- Така ли? – Лия не се сдържа и отново прозвуча иронично.
- Прибрахме те тук, за да ти го кажем лично.
- Какво е положението с Академията?
- Стабилно. Андрю се погрижи да затегне защитата на време. Той ръководи нещата от тук, аз отвън. Академията е защитена повече от всякога.
- Варна?
- Майк и Боян превърнаха базата ти там в самостоятелна единица, заедно с Бранко и Олег. Продължиха делото ти. И те са защитени. – Лия преглътна. Не искаше да задава следващия въпрос. Но нямаше да го спести.
- Какво ще стане, ако Лилия не се върне? – Сергей я изгледа спокойно, както и Андрю. И двамата очакваха този въпрос. Тя не се съмняваше,че го бяха очаквали вече.
- Както ти казах – отговори отново Сергей – Тук си за да те информираме лично за ситуацията. Сега, код Алфа, вече важи и за теб. Още тази вечер се връщаш в Турция. И не трябва да излизаш по никакъв повод извън границите на тази държава. Дори да загубиш Лилия, мен, или който и да е. Ти трябва да си стоиш на задника. Чу ли ме?
- Да.
- А, разбра ли ме?
- Майната ти, Сергей!
- Разбра ли ме, момиче?
- Да! –Сергей се доближи до Лия и повдигна брадичката й. – Много е важно ти да останеш извън Академията. Кажи ми, че си разбрала! – Лия кимна вече по-меко. Разбираше ясно какво й казва Сергей. Кодовете, секретните кодове, които пазеше, не трябваше да попадат в чужди ръце. А проникнеха ли в Академията, враговете им щяха да ги търсят именно тях.