автор: tvoiapoznata

Дениз прегледа списъка за пореден път. След това погледна припряно часовника си. След това отново списъка.
За половин ден трябваше да организира парти в къщата.
Задачата беше практически невъзможна. Дениз въздъхна.
Освен факта, че живееше на един час път от единствения МОЛ в района, трябваше да се пребори и с цялата организация по партито сама.
И, което най-много я ядосваше, накрая ще трябва да разправя и със самия виновник за събитието.

Дениз не можеше да се пребори с най-добрата си приятелка.
Лия, или Роза, както я наричаше, беше прекрасна жена. „Прекрасна” във всеки смисъл на думата. Интелигентна, весела, забавна и изключително сексапилна. Пред хората се държеше като кралица. Винаги център на внимание, без да се натрапва. Сияеше само с присъствието си. Насаме беше тиха и затворена.
Лия не обичаше купоните, но често беше канена на такива. Тя бе богата и красива, и необвързана. Не беше чудно, че поканите за партита валяха. Самата Дениз много допринасяше за това. Налагаше й се. Иначе рискуваше да изтърве добрата си приятелка. Да я види отново потънала в миналото си.
Не! Дениз беше преживяла много в този живот. Още помнеше кошмарът от това да бъде продавана и тялом, и духом. Дениз беше благодарна на Владимир, че я бе измъкнал от помията и в негова памет нямаше да позволи Лия да пропадне. Не и тя – единствената жена, значила нещо за покровителя й.
А Дениз знаеше как да предпази Лия. Всеки ден, в продължение на години, тя не се отделяше от приятелката си. Занимаваше я с всевъзможни глупости. Пазаруваха заедно, ходеха заедно на плаж, дори къщата чистеха заедно. Къщата, в която нямаше нито един охранител, нито намек дори за присъствие от миналия й живот.

Дениз беше изнудила Лия да се обади на майка си още първата година след смъртта на Владимир. След това я изнуди да си върне бизнеса във Варна.
Да, Лия можеше да живее в Турция, но поне два пъти в месеца прескачаше до офиса си в България, а всеки ден на компютъра си получаваше финансовите доклади от корабостроителницата.
Лия се бе превърнала в заета модерна бизнес дама и днес навършваше тридесет години.
Не! Дениз нямаше да я остави без парти. И определено не се налагаше да е изненада. Лия мразеше изненадите и Дениз се съобразяваше с това безусловно.
Младата туркиня беше изтърпяла цялото мърморене колко точно Лия щяла да бъде изморена и колко не й било до чужди хора... Разбира се, както често се случваше, Дениз не я послуша, просто я информира и се зае с подготовката на рождения ден.
Жената погледна часовника си за десети път днес. Запали джипа и се отправи към малкото летище. Време беше да посрещне Лия. Когато пристигна, частния самолет на компанията вече кацаше. Лия се подаде и махна на Дениз. Не можеше да я види, но познаваше джипа. Отправи се бодро към него и остави придружителите й да се справят с малкото багаж, който носеше. Дениз я изчака пред колата и я прегърна горещо.
- Честит рожден ден, Роза! - Лия се усмихна лъчезарно. Една от малкото искрени усмивки, запазени само за добрата й приятелка.
- Благодаря, Дениз! Много благодаря! Купи ли ми подарък?
- Няколко. – Дениз пренебрегна лекия бодеж в сърцето си и запали колата. Всеки път, когато Лия се връщаше от България, Дениз скърбеше. Скърбеше за Бранко и за малкото мигове на щастие, които бяха успели да си откраднат.
Дениз не можеше да забрави последната им среща. Беше след смъртта на Владимир. Бранко беше този, който докара Лия в Турция. Сам. Тогава носеше на ръце една развалина, която не искаше да живее. Оставиха я съсипана в спалнята и се отделиха в трапезарията. Бранко беше не по-малко съсипан от шефката си. Гледаше Дениз студено и далечно. Накрая проговори.
- Заминавам, Дениз. И никога няма да се върна в Турция.
- Защо? – Дениз вече знаеше отговора. Четеше го по студените му очи.
- Защото Лия не иска да й напомням за България. – Дениз поклати глава.
- Не! Лия не е причината. Тя ще го превъзмогне, Бранко. По-силна е отколкото си мислите. Просто й дайте малко време. – Бранко изгледа жената сякаш е малоумна.
- Дениз! Лия уби Владимир. Не й трябва време. Не й трябваме ние. Най-доброто, което можем да направим е да не й напомняме, заради кого го направи. И знаем точно колко силна е тя. За това я оставяме тук, сама. Не го забравяй!
- Ще я накарам да си прости. Ще я накарам да се върне в България. При Лилия. Ще видиш. Способна съм на чудеса. – Бранко поклати глава твърдо.
- Тя няма място в България вече. И ние няма да стъпим повече в Турция. – Дениз ахна. Изведнъж й призля.
- Това няма нищо общо с мъката на момичето, нали? Свързано е с неутралитета на Турция. Не искат да ви допускат тук, защото хората на Владимир ще търсят възмездие от вас.
- Ти по-добре трябва да знаеш това. – Не й беше приятно, че Бранко намеква за връзката й с Владимир. Но беше прав. Нямаше нужда да спори с него. Дениз реши да смени темата.
- Какво стана с тялото на Влад?
- Нищо не намерихме. Докато спасявахме Лия и Сергей, неговите хора са го прибрали.
- Какво става с отряда му?
- Оставил е доста стабилна организация. В момента са се свили, но няма да бездействат дълго.
- Не няма. Владимир беше умен човек.
- Познаваш ли Николай?
- Не лично. Но знам кой е.
- Дясната ръка на Владимир?
- Да.
- Силен ли е?
- Много. И беше много привързан към шефа си.
- Ще бъде ли проблем за нас?
- Вероятно. След време. Напълно способен е да поеме бизнеса на Владимир. И доколкото знам споделя амбициите на шефа си.
- Ясно. – Дениз погледна сериозно Бранко.
- Ще имам ли опасност за Лия? Щом тя е застреляла Владимир?
- Докато е в Турция, не.
- Това е добре. – Бранко се поколеба.
- Условието е никой от нас да не припарва до Турция. Това ще гарантира сигурността й. – Дениз помръкна. Знаеше, че това е важно условие за сигурността на Лия. Накрая подсмръкна тъжно.
- Значи това е края! Край на всичките връзки с Академията, с анти-терористичната организация...с вас...
- Да! Това е краят! – Дениз потърси някакво пречупване в очите на Бранко. Нещо, което да й подскаже, че и той е съкрушен. ..Не откри. Бранко си остана леден като скала. Не трепна нищо. Нито в гласа му, нито в погледа му. И тогава, изведнъж, той протегна ръка и нежно приглади кичурите й на челото.
- Пази малката, Дениз! Само ти й остана. – Дениз се разплака. Да, щеше да я пази. С цената на живота си. Но толкова много искаше да не се разделя с Бранко. Не и в този момент. Никога!
Сега Дениз хвърли поглед на своята приятелка, докато шофираше. Лия беше спокойна и ведра. Тенът й бе добил тъмният цвят на морски човек. Лия обичаше слънцето. Може би след морето, слънцето беше другият й естествен източник на енергия. Лия се чувстваше добре в Турция.
Дениз я попита, без да отклони поглед от криволичещия път.
- Как са нещата в България?
- В бизнеса ли? – промърмори Лия малко отнесено.
- Изобщо.
- Видях се с Лилия във Варна. Малко са напрегнати.
- Каза ли ти защо?
- Каза, че Пиер, познаваш Пиер, нали? – Дениз кимна – Та Пиер и Коста малко са ги ядосали.
- Коста е мръсна невестулка.
- Сто годишна невестулка.
- Трябва вече да се откаже от бизнеса и да се пенсионира.
- Прекалено е алчен. Няма да го направи.
- Но каква работа има Лилия с пазара на наркотици?
- Няма и пази жестоко границите на България.
- Аааахааа и за това е ядосана.
- Да. Опитват се да пробият защитата.
- Че те се опитват цял живот.
- Права си. Но Лилия само това ми каза.
- Мислиш, че има и друго ли?
- Сигурна съм. Но не е моя работа да настоявам за подробности.
- Видя ли някой друг?
- Никой.
- Ясно. – Дениз си прехапа езика. Не трябваше да задава този въпрос. Сама се натъжаваше по този начин. И не, защото не можеше да прескочи до България и да види сама Бранко. Не. Проблемът беше, че той категорично отказваше да влезе в контакт с нея. Вече толкова години...Беше решил, че така ще е по-добре и за двамата, и не отстъпваше.
- Е? – Лия я върна в действителността. – Колко хора ще има на партито?
- Малко, Роза, не се безпокой. – Лия започна да се подсмихва.
- Колко малко?
- 50-60 човека - сега вече Лия избухна в смях.
- Дениз? Това малко ли е?
- Редуцирах списъка от 150 души на 50. Повече не мога! - Дениз доби толкова трагично изражение, че Лия избухна в нов пристъп на смях.
- Знам. Извинявай. Казах ти. Всичко това е излишно.
- Не! – Дениз поклати категорично глава. – Не можеш да ми го причиниш. Тази вечер ще си ослепителна! Ще се забавляваш! И ще си ми благодарна за това!
- Добре. – Лия отвърна примирено. – Обещавам ти!
- И като заговорихме за това. Имаш по-малко от два часа да се оправиш. Партито ще е в къщата, така, че са ти напълно достатъчни.
- Слушам! – Израпортува Лия с комичен глас. – Останалия път изминаха в мълчание. Накрая Дениз не издържа и промърмори.
- Моля те. Кажи ми, че си поне малко доволна. – Лия се обърна към приятелката си. Прегърна я нежно и я целуна по слепоочието.
- Доволна съм Дениз. И те обичам! – Дениз се усмихна поуспокоена.

Вечерта посрещна Лия в ослепителна обстановка. Тя самата беше ослепителна. Носеше къса права черна рокля, обсипана със сребристи мъниста. Косата й беше опъната във висок класически кок. Лия носеше дълги обици с бели кристали, колие със същите камъни и пръстен с огромен кристал на безименния си пръст. Сандалите й бяха бели, обсипани с кристали също. Лия беше зашеметяваща.
Дениз я посрещна още на входа на лятната градина. Гостите се обърнаха и заръкопляскаха на рожденичката. Лия се смееше, почти засрамена. Но Дениз знаеше. И това е постановка. Виждаше го по студените виолетови очи на приятелката си. Нямаше да има повече топлина и лъчезарност в тях. Не и след смъртта на Владимир.
Въпреки всичко, Лия се държа перфектно. Танцува цяла нощ с почти всички мъже, гости на партито. Говори си на дълго и на широко с жените. Радваше се като дете на подаръците, които отвори по настояване на гостите. Радваше се и на тортата-изненада. Забавляваха се до сутринта.
Когато изпратиха и последния гост, Лия остави Дениз да се оправи с къщата, събу си сандалите и се отправи към близкия плаж. Искаше да посрещне изгрева сама, с мислите си. Бог й беше свидетел, че имаше нужда от това. Беше потисната и знаеше защо е така. През последните пет години това беше постоянното й състояние. Но Лия знаеше, че това е много по-добре от вцепенението, с което пристигна в Турция, по-добре от омразата, която започна да изпитва в последствие. Защото Лия се мразеше. Мразеше се дълго и жестоко. Не намрази Лилия, хората й...Сергей...Не! Тях обичаше много. Намрази чудовището, в което се бе превърнала. Защото само чудовище би могло да убие толкова хладнокръвно любовта на сърцето си.
Тя не се залъгваше, че защитава Сергей, нито че е била в шок и е действала според обстоятелствата. Не! Лия знаеше през цялото време, че ще трябва да убие Владимир. Беше го усещала, беше сигурна, че друг няма да успее да го стори. Беше сигурна, че и Владимир го е усещал. Постоянно й повтаряше колко е силна и опасна. За него? Със сигурност. Опитваше се цял живот да отслаби мощта й и не успя!
Лия стоя така, до морето, загледана в слънцето повече от час. Тишината й помогна да осъзнае, че днес навършва 30 години. А единственото, което сърцето й казваше бе, че започва шестата година без Владимир.
Изведнъж се изправи рязко. Усети, че не е сама. Заоглежда се наоколо. Тогава един мъж се отдели от сянката на близкото дърво и закрачи бавно към нея.
Лия го разпозна и замръзна. Той вдигна бавно ръце, за да й покаже, че не е въоръжен. Приближи я и на чист български с приятен руски акцент заговори.
- Не искам да те нападам. За друго съм тук. Казвам се Николай Саракашвили.
- Знам кой си.
- Тогава знай, че няма да те нараня. Идвам с друга цел.
- С каква?
- Имам дълг към Владимир Петров. – Лия замръзна. Беше отвикнала да се споменава това име в нейно присъствие. Никой за толкова години не посмя да й напомни за Владимир. И ето. Сега тя стоеше пред първия му генерал. От плът и кръв. Лия мобилизира цялото й останало самообладание и попита сурово.
- Какъв дълг?
- Трябваше да се уверя, че ще си добре.
- Какво?
- Това беше последната му воля. Ти трябва да си добре, независимо от всичко и всички.
- Независимо от причината за смъртта му? – Николай се усмихна студено. В очите му имаше толкова злоба, че Лия отстъпи назад несъзнателно. Не, Николай можеше и да е наследник на Владимир, но нямаше нищо общо с него. Този човек я плашеше. Беше екзекутор. Сега я погледна и проговори с измамно тих и спокоен глас.
- Да. Независимо какво му причини. Това е единствената причина още да дишаш, Лори! Нали не вярваш, че ми пука за неутралитета на Турция, или за силата на твоите хора? Не! Владимир пожела така. И така ще бъде. Ти си добре, аз продължавам напред.
- Ще нападнеш ли хората ми в България? – Николай я изгледа странно.
- Това не е твоя работа. – И изчезна. Така тихо, както се беше появил.