автор: veronikas

Когато тъгувам съм цвят на сълза,
дъждовно се стичам навън по стъклото.
Печеля си време и търся това,
което да гали в сърцето ми спомена.
Когато съм есен и нямам листа,
тъгата ми спира в очите на залеза.
Измисля му поглед на млада сърна
и капе на срички от облака щастие.
Но най-неизбежно се влюбвам в снега,
завил като шал раменете на хребета.
Тогава се сбирам във шепа тъга
и търся отдавна забравени пролети.
Когато съм много, ужасно сама,
мечтая за дъжд – благодатен и хлебен,
от който във мен да покълне нощта,
когато все още се влюбвах в тебе...