автор: ralis

През един петъчен ден бялата баба намерила дядката в не особено добро състояние. Направила няколко опита с фините си ръце да нанесе животоспасителни удари, по онези части от тялото,
за които знаела че могат да бъдат върнати към живот. Нанесла ударите и се отдръпнала- от тялото, от къпинаците, от всичко онова, което било обявено за напаст. Описала случката върху страниците на една тетрадка, единствена по рода си и продължила да се бори в едно с надеждите на случайните минувачи. Моето чудене е как когато пред себе си имаш ранен човек си способен да пишеш, да описваш. И после влязла в хоремагът и започнала да изпълнява задълженията му. Да пълни чашите, да бърше пода и да се кланя на клиентите.

Заобичах и друг пътепис на Иван Вазов- "Черепиш"

„.....Черепишкият манастир със своите градежи и чардаци. Зад него високи рътове, препасани и увенчани със сиви скали, дигат щърбите си чела в небето; отляво завоят на долината се губи в прелестни дивотии, които те канят да се углабиш в тяхната самотия и сенки, екнали от дивия и при това весел шум на реката... “
Срещайки се с местото не видях хотел или надписи-забрани На местото на някогашния хотел имаше едно крайпътно заведение, добре заредено със стока, където главният калугер обичаше да си попийва. Това заведение излъчваше хлад, а нощно време оставяха масите му неприбрани. И навън сред комарите, главният калугер обичаше да пие сам.
Срещнах го пред черквата в двора. Започна да разказва житието и битието си. За това, че някога бил в София, бил родом от там, но решил да замине. На гарата му предложили геврек със сусам, но той отказал. Окаяността му не ме промени, а трябваше, защото всяка среща е знак на проведението. Кафеварката свистеше, когато ме потупа по рамото.