автор: tvoiapoznata

И Роуз се забавлява. Наистина. В четири сутринта беше готова да си вървят. Все още ходеше със собствените си крака, подпряна на Майк, разбира се. Или той се подпираше на нея?
В пиянския си унес беше забелязала още един военен джип да тръгва след тях. Бяха засилили охраната им? Защо? Роуз заспа на половината път.
Не усети кога са пристигнали, нито кога са я оставили в леглото. Събуди се на другата сутрин, с главоболие. До масичката на спалнята й имаше пакет с аспирин и чаша вода. Пи два аспирина и се затътри към банята. Не знаеше колко е часа и не я изнтересуваше.
След известно време се спусна към трапезарията. На секундата беше заобиколена от групичка деца. Да, децата я обичаха, радваха се на дългата й коса и искрено вярваха, че е принцеса. Роуз се усмихна. Почти забрави махмурлука си. Възрастни познати не се виждаха почти никъде. Тя се отпусна и изпи едно кафе на спокойствие пред големия прозорец в столовата.
Не искаше да притеснява Лилия, но накрая реши да я потърси. Лилия беше в заседателната зала. Сама. Четеше някакви документи.
- Как си, Роуз? – Разбира се, че щеше да я усети. Роуз никога не беше достатъчно тиха, колкото и да се стараеше.
- Препила?
- Да, добре си се представила снощи. – Роуз не се засегна.
- Имах си повод. – Лилия изостри вниманието си.
- Приятен или неприятен?
- Поучителен.
- Аха. Какво стана?
- Владимир се върна. – Лилия издиша тежко и промърмори. – И Боян не е сметнал за нужно да ме предупреди?
- Искал е сама да ти кажа.
- И?
- Нищо. Решил е просто да ме види.
- Тръгна ли си?
- Тръгна си. – Роуз погледна Лилия в очите. – Обеща ми, че никога повече няма да го видя. – Лилия продължаваше да мълчи.
- До кога ще остане тук?
- Искаше ми се никога повече да не го видиш, наистина. Но не мога да спазя това си обещание. Сега, когато Марк е на смъртно легло...Сергей има нужда от Владимир тук. А аз не се меся в работите на Сергей. Не знам колко ще се проточат преговорите, но ще се срещате. Неизбежно е, скъпа. Прекалено затворен кръг сме.
- И той е в този кръг.
- Да.
- Не се притеснявай. Няма да го избягвам, както няма да избягвам и срещите. Превъзмогнах го.
- Добре – Лилия се усмихна едва. Изчака Роуз да напусне залата и набра Андрю.
Андрю се яви пред шефката си почти веднага. Замръзна пред ледената й физиономия.
- Какво е станало? – Лилия усети объркването му и посмекчи тона си.
- Нищо, не се притеснявай. Владимир е посетил Роуз в бара снощи. – Андрю прие новината по-зле от Лилия.
- Кучият му син.
- Нищо не е станало. Заминал си е.
- Сергей?
- Владимир отдавна не е подопечен на Сергей, нито на някой от нас.
- Глупости, все още слуша само Сергей.
- И какво може да му каже приятеля ти? Той е доста по-силен от вас вече. Мери си приказките пред Владимир, чуваш ли?
- Чувам. – Андрю беше недоволен.
- Просто наблюдавай малката тия дни. Каза ми, че всичко е наред, но ме излъга, като стар циганин. – Андрю се усмихна, но усмивката му не беше весела.
- Тя е смела, ще се справи и с това.
- Да.
- И е доста горда, няма да свали гарда. Чувства се наранена.
- Знам, и все пак. Изкушението е голямо, Андрю. Не ги искам пак двамата.
- Нито пък някой от нас. Ще я пазя добре, Лил.
.......................................................................................................................................................
Роуз се мъчеше да се разсее и да забрави за Владимир. Щеше да й е трудно, ако не невъзможно. Познаваше се. Но поне можеше да спести мъката на другите.
Предположи, че не е успяла да заблуди Лилия. Майка й прекалено лесно се съгласи с всичко. Поне не я притисна. И за какво? Не беше нейна грешката, че Владимир отново е в града, нито че дойде да я види. На рожденият й ден. Не, нямаше да си разваля настроението с него. И за да не го развали, реши да се впусне в бясна тренировка. И не смяташе да тормози горкия Майк, беше го видяла вече, бял, като платно. Без съмнение резултат от снощното им напиване. За щастие дипломантите бяха добър избор за спаринг партньори. Бяха издръжливи и силни. Роуз се надяваше на здрав тупаник. Влезе в залата само по потник и спортно трико, въпреки студа навън. Главата й още гореше.
Дея й прати едно от момчетата и започна да наблюдава двубоя. По някое време към нея се присъедини и Сергей.
- Добра е! – Дея започна първа.
- Не достатъчно, позапуснала се е напоследък. – жената погледна Сергей.
- Разбрах, че е имала тежка вечер.
- Да, до сега говорих с Лилия и Андрю. Готов е да ми строши главата, сякаш имам нещо общо с това. Знае, че Владимир вече не е под мой контрол.
- Владимир все още те слуша.
- Не и за личния си живот. Очевидно.
- Андрю го знае, Сергей. Просто е безсилен. – Дея се замисли за миг. И след това погледна доволно Сергей. - Ще ми направиш ли услуга?
- Каква?
- Потренирай с малката. Има нужда от сериозно разтоварване, не е спокойна, напрегната е. – Мъжът се изправи на секундата.
- С удоволствие! – и викна весело. – Хей, Роуз! Трябва ли ти по-сериозен противник? Чувам, че имаш нужда от малко бой! – Роуз му хвърли поглед, като парира в движение един удар на момчето пред нея.
- Как бих могла да ти откажа, Сергей! – Мъжът се засмя и тръгна към тепиха, като в движение си свали дрехите. Останал само по спортното си долнище, той застана в изходна позиция и зачака атаката на Роуз.
- Дай да те видим, момиче. Забрави ли да се биеш през последните две години?
- Една, Сергей, една. Винаги преувеличавате.
- И една ти е достатъчна, да те поступам. – Не, не дочака атаката на Роуз. Сам я нападна, бързо и неочаквано. Роуз едвам отскочи настрани. Беше особено важно, Сергей да не я докопа, защото от личен опит знаеше, че от желязния му захват, нямаше измъкване.
След два часа Роуз беше тотално изцедена, но не се отказваше. Сергей продължаваше да я напада, методично и неизбежно, като смъртта. Накрая момичето погледна умолително към него, заби последен юмрук в гърдите му и се свлече на земята.
- Предаваш ли се?
- Предавам се! – Промърмори Роуз.
- Хубаво. Добре разтърка старите ми кокали, девойко. – Роуз не можеше да му отговори. Все още едва дишаше. Сергей я повдигна с двете си ръце и я изпрати да си вземе душ.
- Ще ти направя хубав масаж, скъпа. Имаш нужда от масаж. Че току виж майка ти ме е обвинила в малтретиране на малки деца.
- Чувствам се като малтретирана, наистина.
- Хайде! Баня! Масаж! – Роуз го послуша и се затътри към душовете.
След минути вече се беше излегнала на масата за масажи и Сергей разтриваше гърбът й.
- Как си, малката? – Роуз си беше възвърнала способността да говори, веднага след като започна да диша по-нормално.
- Пребита?
- Как е сърчицето?
- Господи, Сергей! Като стари клюкарки сте! – Сергей не се засегна, напротив, широка усмивка озари лицето му.
- Няма начин, скъпа, няма начин.
- Добре съм. Нищо не е станало.
- А искаше ли да стане?
- Какво?
- Владимир е силен мъж. И нямам пред вид само физиката му.
- Знам.
- И ти си силна жена, мила.
- В това не съм много сигурна.
- О, можеш да ми вярваш. – Сергей замълча за минута. – Знаеш, че това между вас е невъзможно, нали?
- За Бога, Сергей. Не се дръж, като бавачка.
- Извинявай!
- Прекалено много сапунки гледаш.
- Извинявай, де.
- Няма нищо между нас. И всички вие го знаете отлично. В края на краищата не ме изпускате от поглед.
- Добре де, не се цупи толкова. Знам, че ще се справиш. Голяма жена си. И аз съм против да ти се бъркаме в личния живот. На твоя страна съм, скъпа.
- Мой ред е да се извиня. Вкисната съм от снощи, имам махмурлук. Все още.
- Забрави. Но аз съм длъжен да ти кажа още нещо. – Роуз въздъхна. Нямаше отърваване.
- Стреляй!
- Просто искам да знаеш, че ако имаш нужда от нещо, аз съм на среща. Знам, че не съм търпелив и дипломатичен като Андрю, но пък мога да съм ти чудесен спаринг партньор, когато решиш да натупаш някого. – Роуз се усмихна изпод възглавницата.
- Благодаря, това наистина е по-добре от всяка лекция за морал.
- Знам. Повярвай ми. От личен опит. – Сергей отново замълча и се зае с масажа. По някое време отново промърмори, вече не беше толкова весел беше угрижен.
- Няма да ти е лесно, малката. Страхувам се, че ще имаш проблеми.
- Не се безпокой. Докато сте с мен, аз съм силна.
- Наистина ли го мислиш?
- Убедена съм, Сергей!
- Браво! – Сергей я тупна леко по дупето - Готова си за втори рунд!
- В заседателната зала, а? – Сергей се ухили. И потвърди.
- В заседателната зала!
...................................................................................................................................................
Роуз не се учуди, когато в старата си стая до апартамента на Лилия намери цял куфар със свои вещи и дрехи. Нейните хора се бяха постарали да й е добре, след като беше потвърдила, че ще остане.
Още се чувстваше скована от тренировката със Сергей. Но трябваше да се ядосва само на себе си. Цяла година не си даде труда да запази добрата си форма. Само бягане сутрин и вечер и...ето го резултата. При това беше сигурна, че Сергей й спести много от уменията си.
В пет и половина се спусна към заседателната зала. Беше си сложила удобни черни дънки и широк пуловер в същия цвят. Нямаше грим. Косата й беше опъната назад с обикновен ластик. Влезе в залата бодро, Боян се залепи за нея на секундата. Тя го погали по рамото и се заоглежда. Вътре бяха започнали да се събират членовете на съвета. Роуз огледа хората един, по един. Имаше около десет човека, които си говореха тихо и неформално. Някои от тях я поздравиха. Андрю и Сергей не се виждаха, както и Лилия. Роуз беше сигурна, че ще дойдат заедно.
- Трябва ли да попитам къде е майка ми?
- Сигурно ще дойде всеки момент.
- А трябва ли да попитам какво правиш ти тук? Не си част от съвета.
- Твой консилиери съм.
- Стига, не сме в италианската мафиа.
- Но е истина. Тук съм в качеството си на твой представител.
- Моля?
- Ти не си в нито една от представените организации, аз все още съм част от екипа на Марк, значи ти трябвам аз, като придружител, за да присъстваш на тайната ни среща.
- Много смешно.
- Смешно, но факт. Някой ден мога да се превърна в дясната ти ръка, когато ти омръзне да се правиш на обикновена гражданка.
- Много си язвителен днес, знаеш ли?
- Знам.
- И не съм искала мнението ти за това, как ще протече животът ми.
- Но всички знаем твоето.
- Не ме упреквай, Бояне! Щом Лилия не смее, не смей и ти!
- Лилия не иска да те притиска, но си дава сметка колко умна си и колко полезна можеш да ни бъдеш.
- Прекаляваш.
- Това ми е работата.
- Работата ти е да ме охраняваш.
- Това правя скъпа, през цялото време. Все пак съм най-добрия!
- Че и скромен.
- Просто изнасям фактите. Сега ще ти изнеса още един. Владимир влезе в залата с Нейтън. – Роуз се стегна, Боян продължи да говори. – Да, най-добрия съм. И ще трябва да те науча да усещаш неприятел и без да го виждаш.
- Къде е?
- Зад гърба ти, все още.
- Ти? Как?
- Подготвях те, скъпа. Както вече казах, това ми е работата. На шест часа! - Роуз се извъртя леко в същата посока и го видя.
- От кога е тук?
- От както започнах да те дразня. Извинявам се, за което, принцесо.
- Не ми викай така. Нейтън?
- Нейтън беше за майка ти това, което съм аз за теб в момента. Е – Боян наклони глава – Поне докато Лилия не реши да започне да върти собствен бизнес.
- Много тактично казано.
- Благодаря. Тогава той се покри в Швейцария, после нещо му загубихме дирите, допреди 5-6 години.
- Нещо общо с Владимир?
- Да, същата задача, само че единия е в Турция, другия в Швейцария.
- Ясно, за това се познават.
- Те са колеги, Роуз. Познават се доста добре. Възможно е скоро да дойдат да ни поздравят, между другото.
- Защо?
- Защото така се прави. Ние сме заедно. Стари бойни другари. Особено с Нейтън. Така ще имам повод да опозная и Владимир. Ще ми е от полза. Сигурен съм.
- Внимавай! Навлизаш в опасни води.
- Не го премай лично.
- Тогава не ми прави евтини намеци.
- Разбрано.
Нейтън наистина се приближи към тях. Сам. Владимир беше изчезнал. Нейтън беше арогантен, висок, рус, с прошарена коса и силен загар. Изгледа нагло Роуз, докато се обръщаше към Боян.
- Разбрах, че са ти дали назначение. – Боян се усмихна. Явно беше свикнал с наглото му държание.
- Веднага, когато ме изтеглиха от Турция.
- Мислех, че ще останеш в Академията. – Боян поклати глава.
- И аз така мислех.
Роуз стоеше до тях и мълчеше. Трябваше й малко, за да прецени човека насреща. Да, беше арогантен, но очите му гледаха прекалено проницателно. Умът му беше остър, като бръснач. Беше опасен, от старата школа. От учениците, които бяха подготвили директно Алек и Марк. Бяха останали малко такива.
Нейтън беше колкото Андрю на години, може би. Да, косата му беше прошарена, но това по-скоро бе генетично, а не от годините. Беше в разцвета на силите си. Роуз се срещаше рядко с действащи агенти от висшия ешалон, но не можеше да ги обърка. Бяха жестоки и не можеха да го скрият. Винаги неспокойни натури в тях се усещаше някакво постоянно напрежение. Така беше със Сергей, с Лилия, Владимир също заприличваше на тях. Тези хора бяха убийци до мозъка на костите си.
- Добре дошла, Лори. В тежки времена се срещаме. – Не успя да я изненада. Роуз беше на щрек.
- Да, тежки са. – Боян привлече вниманието отново към себе си.
- Успя ли да се срещнеш вече с Лилия? – Нейтън се усмихна, но не откъсна поглед от Роуз.
- Да, снощи поговорихме.
- И?
- Всички са на лице. Няма да има кандидатури. Лилия сама ще избере наследника на Марк. Смята да се възползва от правото си на мажоритарен собственик.
- Ще е опасно решение.
- За това сме тук.
- Да.
- И след като ти беше изтеглен от Турция? Чудя се какво правиш отново с нас?
- Знаеш какво правя с вас. – Боян помръкна.
- Знам, че момичето се отказа от своите права.
- Тя все още е Лори.
- Само по име. И напусна Академията.
- Не ми трябва да съм в Академията, за да подкрепя Лилия Лори. – Роуз беше забила злобен поглед директно в Нейтън. Той не трепна.
- Е – Съгласи се на края. – Явно кръвта вода не става.
- Не, не става.
- В такъв случай, наслаждавай се на битката, защитничке на Лори. – Нейтън се се обърна и се отдалечи от двамата. Роуз не знаеше как да тълкува думите му. Погледна Боян, но той поклати глава в знак на отрицание.
- Не се плаши. Това е тактика. Нейтън те сплашва нарочно, за да свалиш гарда и по-лесно да те проучи.
- Успя ли?
- Ни най-малко. Ти си природен талант.
- Тук не сме на бойното поле.
- Така ли мислиш наистина? Компанията на чичо ти носи милиони и то само ако говорим за пари. Властта и възможностите на ръководителят й са практически неограничени.
- Нали всичко е в ръцете на майка ми?
- Само на документи. За това й трябва доверен човек.
- Нейтън има ли шансове?
- По принцип. Доста добри.
- Не го харесвам.
- Не е нужно. Той е много добър. Най-добрия в полеви условия и няма абсолютно никакви амбиции в политиката.
- Не го харесвам, Бояне!
- Само защото не те лигави като Андрю и Сергей? Не си честна. По-умна си от това. Не го подценявай!
- Не го подценявам. Плаши ме.
- Това какво ти говори?
- Че е опасен.
- Опасен? Той е смъртоносен, Роуз. Само за враговете ни. За твое щастие, Нейтън е изключително лоялен към Лилия. И би те защитил с цената на собствения си живот.
- И не драматизираш?
- Ни най-малко.