автор: tvoiapoznata

Роуз трябваше да се съгласи, че рождените дни бяха хубаво нещо. На път за Академията влезе в джипа на Андрю с Боян. Сергей остана при Лилия.
Нямаше съмнение, че Андрю не можеше да й се нарадва. Вече беше свикнала да разчита по безизразното му лице. Андрю я обичаше, като баща. Роуз не знаеше защо, или не! Знаеше. Той наистина я бе отгледал, и бе най-верния приятел на Лилия. Той и Сергей.
Да, Лилия беше обградена от верни хора. Роуз знаеше, че те не са я оставили дори и в Русия, а мисията там е била самоубийствена. Нападали са нощ, след нощ, като единаци, отмъстили са за смъртта на своя водач и не са дали нито една жертва. Това е разтресло цяла Европа, в ония години. Това е засилило страха от легендарните Лори. И е допринесло много за мира в региона през последните няколко десетилетия. Роуз нямаше основания да се съмнява в това.
Сега Андрю гледаше сериозно пътя пред себе си и караше мълчаливо. Роуз се беше излегнала на предната седалка и също се беше умислила. Боян следеше пътя отзад. Роуз се надигна внимателно и простичко попита.
- Какви са очакванията за ръководител на организацията? – Андрю вече беше свикнал на директните й въпроси. Отговори спокойно.
- Не знам още, Роуз. Не сме говорили за това сериозно.
- Това не го вярвам.
- А трябва. В ръководството са едни и същи хора от години. Който и да поеме организацията, ще си сътрудничи директно с другите. Нещата няма да се променят много.
- Ти си директор на Академията, тоест директно отпадаш от списъка с кандидатите за поста. – Андрю се усмихна.
- Може би ти ще се кандидатираш? Виждам, че имаш афинитет към политиката.
- Опазил Бог, не си прави майтап с това. Не, благодаря, а Лилия?
- Лилия е единствения наследник и на Алек, и на Марк. Тя ще притежава мажоритарния дял от двете компании. Не забравяй, може и да работим заедно, но Академията и Антитерористичната организация на Марк, са два различни бизнеса. Лилия не може да поеме единия бизнес, и да остави другия.
- Не разбирам.
- Академията осигурява кадри и на други организации, не само на тази на Марк. Лилия няма да иска това да се промени. Тя трябва да мисли за бъдещето на децата, които възпитаваме.
- А конкурентите няма да погледнат с добро око на това, организацията да е част от Академията.
- Конкурентите ще спрат да си сътрудничат с Академията.
- Значи остава Сергей.
- Ще ми се да видя как ще го вържат зад бюро, наистина.
- Не вярвам още дълго да ходи на мисии.
- О, ще ходи, повярвай ми.
- Защо толкова обича мисиите?
- Заради тръпката? – Андрю се усмихна заговорнически - Можеш ли да повярваш, че едно време аз бях по-буйния? При всичките ни разправии с проклетите ти родители, Сергей ме използваше като парламентьор. Скачах пръв в битки и ги печелих с лекота.
- А после?
- После, аз улегнах. След смъртта на Алек, Лилия много се промени. Уплаших се за живота й. Тя се превърна в убиец пред очите ми. Втурна се да отмъщава, за да не полудее. Аз? Уплаших се за теб. За това реших да остана тук, в Академията. Да си пред очите ми. Имах нужда, да се уверявам всеки Божи ден, че на света има и неща, като доброта и невинност, и красота. Ти носеше тези неща със себе си.
- И никога не упрекна Лилия, че ме е оставила?
- Упреквах я. Опитахме се да я задържим. Заради теб, заради собствения й живот. Марк беше готов да я затвори тук, в Академията, против волята й.
- Не сте успели.
- Роуз, времената бяха страшни. Не е толкова лесно. Да хванеш жена и да я затвориш, против волята й? Никога не е било решение. Особено жена, като майка ти. Тя не искаше да живее. Имаше воля да убива, искаше да си отмъсти на този свят, че я лиши от щастие. Беше толкова наранена, а аз не можех да я разбера. Да, обвинявах я. През всичките тези години, в които я нямаше. Виждах те как растеш. Беше като ангелче. А за нея не чувахме нищо. Обичах я Роуз, като сестра, а тя реши да се откаже от всичко. Сергей се промени, като нея. Веднага след Русия, се включи в мисии на организацията. Изолира се под командването на Марк. Рискуваше много, дълги години, това беше неговия начин да превъзмогне загубата и на Алек, и на Лилия. Защото тогава, ние загубихме и двамата. Нейтън също изчезна зад граница. Аз и Дея останахме тук, вече ти казах защо. И живота си продължи.
- Не си ли мислил и ти да участваш в мисии?
- Не знаеш какъв ужас беше в Русия.
- Кажи ми, какво прави Лилия пре тези десет години?
- За това, можеш да питаш самата кралица-майка.
- Тя няма да ми каже.
- Най-вероятно няма. – Роуз въздъхна. Като решеше да пази тайни, Андрю беше непоколебим.
- Нали знаеш, че се носят слухове?
- Разбира се, че знам, скъпа. Не сме нито слепи, нито глухи.
- Верни ли са? – Андрю се засмя.
- Ти как мислиш?
- Мисля, че са верни.
- Мислиш, че майка ти е поръчков убиец? – Роуз се нацупи. Андрю започваше да й се подиграва.
- Да, така мисля. А и ти не го отрече. – Роуз не дочака отговор. Беше безсмислено да продължава да чепка същият въпрос. Обърна се рязко към Боян. – Ще вземем и Майк на купона. Така и така отиваме в Академията. – Боян я погледна безизразно, но очите му светеха закачливо.
- Само, ако директор Стокър разреши. – Андрю промърмори.
- Убеден съм, че ще съумеете да го измъкнете, дори и да не разреша.
- Директор Стокър – Роуз промърмори на свой ред. – Държа да отбележа, че Майк вече не е ваш ученик, вече е пълнолетен.
- И от кога това има значение в Академията? – Роуз се ухили, Андрю имаше право. – Освен това, скъпо момиче, той може и да не е вече мой ученик, но си има задължения.
- Какви?
- Дежурство. От една година служи в граничните. –Роуз ахна развълнувано.
- Стига бе! Толкова ли е добър?
- Добър е. И решихме да го оставим в Академията.
- Кой го тренира последните две години?
- Оливър.
- О, Боже! – и Андрю и Боян се засмяха искрено. Роуз беше добила тотално трагично изражение.
- Какво, мила? Кошмари от миналото?
- Кошмари, да.
- Хайде стига. Минаха толкова години вече.
- Да, сигурна съм, че и Оливър мисли така.
- Оливър е боец. Отдавна го е преодолял.
- Кое, че някаква си тийнейджърка без никакъв опит едва не го е убила?
- Да, лош късмет. Това му костваше кариерата, наистина.
- Как?
- Остана треньор, ето как.
- Сега ми стана по-зле.
- Защо, Роуз? Не разбирам. Ти го победи. Това си беше негова грешка, не твоя.
- Да, но ми е гадно. – Боян се обади, мърморейки.
- Тя обича да се чувства виновна.
- Това не е добре.
- Не, не е добре.
- Радвам се, че ви забавлявам. Та за Майк.
- Скъпо момиче, днес не мога да то откажа нищо. Взимай го, напивай го, прави каквото искаш. Но в неделя ми го върни, чуваш ли?
- Още утре ще сме на линия. Обещах на Лилия.
- Добре. Утре ще му дам почивен ден. – Роуз се оживи. – Обичам те, Андрю, да знаеш!
- Знам, но ми го казвай по-често!
....................................................................................................................................
Рожден ден!
В Академията Роуз беше посрещната, като кралица.
Сергей и Андрю й подариха огромен букет с рози. Дея беше подредила децата от детската градина и й изнесоха малък импровизиран концерт. Роуз обичаше децата. Беше очарована и трогната. Не я оставиха на мира, докато не се настаниха всички на ранната вечеря с голяма торта в нейна чест. Лилия беше заменила умисления си поглед и сега се усмихваше непрекъснато, говореше с всички, помагаше на Дея да държи под контрол немирниците.
Всички бяха толкова весели и естествени.
След вечерята Лилия повика дъщеря си.
- Ела в апартамента, мила. Време е да ти поднеса и моя подарък. – Роуз я последва. Изкачи стълбите все още зашеметена от веселата глъч в трапезарията. Лилия я погледна триумфиращо.
- Доволна ли си?
- Доволна? Удивена съм. Благодаря ти.
- Исках да знаеш, че имаш семейство, момиче. Че тук винаги има хора, които държат на теб и ще те приютят, когато се наложи. Ти си имаш дом.
- Да имам си. И семейство си имам. Голямо и сплотено семейство.
- Е, малко по-големичко си е...заповядай! – Лилия държеше една папка. Папката не беше тежка, нито обемиста. Роуз я отвори и замръзна. Лилия започна да обяснява. – Тук са всичките секретни кодове на Академията, както и адресите на квартирите ни из цялата страна. Ключът, който виждаш е за сейф в банката ни. Там се пазят много важни досиета, за почти всичките ни врагове и приятели. Благодарение на тях сме защитени от вмешателство от страна на държавните органи, знаеш го. Пази ги, това ти е застраховката. Твоята и на всички нас. – Роуз попадна на някаква полица.
- А това, е застраховката на баща ти. На 18 години ставаш един доста богат човек. Честито. – Роуз се засмя кисело. И двете знаеха, че не се впечатлява от парите особено. Безпогрешно предугадила реакцията й Лилия натърти.
- Мисли, скъпа. Парите не трябва да стоят в банката. Инвестирай ги някъде умно и внимателно.
- Ще си помисля, обещавам.
- И още нещо. Само ти си притежател на тази папка. Дори и аз нямам кодовете. Предлагам ти да я скриеш добре и да забравиш на момента, че съществува. И никога, при никакви обстоятелства не разкривай местонахождението й. Колкото и лошо да стане положението, ние имаме обучени бойци и добри стратези, ще съумеем да се справим. Тези кодове се вадят само в условията на истинска война.
- Пак задължения.
- Не е задължително. Андрю е толкова стабилен, че няма да чуеш за Академията, освен това той знае кодовете също, на изуст. Както ти казах, те се вадят само при пряка опасност за живота ни. Нито аз, нито Сергей, нито Андрю ще го допуснем. А и Нейтън обезопасява границата ни от вън вече повече от десет години. Знаеш това. И можеш да разчиташ на нас.
- Да. – Роуз беше все още умислена. Лилия се усмихна нежно.
- И ти гарантирам лично, че когато ние се отдадем на заслужена почивка, кадрите, които ще оставим след себе си, ще са също толкова добри, колкото бяхме и ние.
- Няма толкова добри, колкото вас! – Лилия се усмихна мило и притегли дъщеря си в силна прегръдка.
Нощта напредваше бързо и Роуз трябваше да отиде на своето парти. В десет вечерта беше пред фоайето, поосвежена и в нов тоалет от гардероба на майка си. Изправи се пред Боян и Майк. Щяха да излязат само тримата. Майк я погледна триумфиращо.
- Честит Рожден ден, скъпа. – Роуз се засмя.
- Как можа, Майк. Тук съм от пет часа, а те виждам чак сега?
- Бях на смяна. Съжалявам, знаеш как е.
- Да, дългът преди всичко. – Роуз козирува и се изгуби в прегръдката му. – Майк се беше променил. Беше станал по-як и по-мрачен. Чертите на лицето му бяха добили типичната суровост на професионален войник и пак беше красив, беше очарователен, беше пленителен и беше все още най-скъпия й приятел. – Сега ще ти честитя за назначението. – Промърмори тя, все още заровила глава в раменете му.
- Благодаря. Знаех си, че Андрю ще ти каже. – Тръгнаха така, прегърнати, към джипа на Боян. Той вече беше запалил колата.
Партито беше организирано в клуба, в който работеше Роуз. Идеята беше на момичето. Тя искаше да почерпи тихо и скромно групичката от приятели, които имаше и голяма част от които тази вечер бяха на работа тук. Това разбира се, не беше възможно. Още с пристигането им, дойде управителя и заяви съвсем отговорно, че пиенето тази вечер е за сметка на заведението и за здравето на Роуз. Скоро към купона се включиха и всички гости на бара. Беше хубаво парти.
Роуз цяла вечер се заливаше от смях. Майк, който по-рядко излизаше да разпуска, се беше превърнал в център на внимание на всички жени. Да, беше неустоим чаровник. Роуз знаеше, че и това е част от тренировката му в школата, и не можеше да ме му го признае. Да съблазнява жените, сякаш му идваше от вътре.
Боян не се виждаше никъде. Но Роуз знаеше, че не я изпуска от очи. За разлика от всички други, той беше на работа и щеше да изпълни задълженията си, като професионалист.
Роуз танцуваше от известно време и реши най-накрая да си почине на бара. Отправи се бавно на там и се сблъска с някакъв човек. Настръхна преди още да е видяла натрапника. Позна го, повече със сетивата си и по-малко с разума. Усети опасност и замръзна, готова за атака. Погледна го.
- Честит Рожден Ден, Роуз от София.
- Владимир! – Да, гласът й изневери. Беше нервна и се опита да се овладее. Владимир усетил нейната слабост, я хвана с две ръце, преди да се срине на земята. Тя се окопити бързо, защото усети и друга опасност. Нещо беше привлякло погледа на Владимир и той я отдели от себе си на секундата. Роуз погледна зад себе си, проследила погледа на Владимир. Боян и Майк бяха изправени от двете й страни, разярени, готови за бой.
- За Бога – едвам промълви тя – Това е Владимир, по дяволите, нищо няма да ми направи! – И двамата не помръднаха от местата си.
- Ела – Тя побутна Владимир със себе си. – Не можем да говорим тук. - Обърна се рязко към двамата си охранители и с поглед им нареди да не мърдат от тук. Можа ясно да различи упрека в очите на Боян и открития гняв на Майк, но и двамата я послушаха.
Излезе с Владимир в осветения коридор на задния вход. Бяха сами. Той я изпиваше с поглед. Разглеждаше я, запаметяваше всяка промяна в нея, от последната им среща, преди две години.
- Какво правиш тук? –Тонът й беше осъдителен. Не знаеше за какво му се сърди, но се сърдеше.
- Исках да се уверя, че си добре. Това ми е достатъчно за сега.
- Не!
- Какво не?
- Не можеш да ми го причиниш. Не можеш да се появяваш и изчезваш от живота ми, когато си пожелаеш. И не ме обиждай. Не съм онази 15 годишна глупачка, която остави преди години.
- Не съм те оставил.
- Така ли? – Владимир не трепна. Само стоеше и я гледаше.
Беше се променил. Много. Много повече от Майк. Беше станал по-едър и по-здрав. Мускулите му бяха като стомана. Тенът му беше много тъмен, като от живот на открито. Косата му беше дълга до брадичката и изсветляла до цвета на медта, каквито трябваше да са и очите му. Но те в момента бяха тъмни, почти черни. Да, тези очи не скриваха нищо.
У Владимир се усещаше някаква суровост, някаква жестокост, която се пирдобиваше само, когато си бил изправен пред смъртта. Гласът му беше овладян до съвършенство, мускулите му не трепнаха, но очите му... очите му крещяха. Роуз знаеше, че потъмняват само, когато е бесен. Да, той беше бесен и развълнуван, но не повече от нея. Роуз имаше нужда от кислород. Побутна го леко, но той не помръдна. Беше я заклещил в яката си прегръдка, дирекно към стената и не сваляше поглед от нея.
- Така беше по-добре. За теб.
- Според кого? Знаех, че ще те отстранят, още като видях реакцията на Лилия. Но не очаквах да се измъкнеш, като страхливец, посред нощ. – Очите на Владимир потъмняха още повече.
- И каква щеше да е разликата? - Гласът му беше изпълнен със сарказъм. – Каква щеше да е разликата, ако се бях сбогувал с теб? Това нямаше да промени нищо.
- Щеше да промени всичко, проклет да си?
- Защо?
- Защото нямаше да се чувствам като отхвърлена през всичките тези години. Употребена и отхвърлена. – Владимир поклати уморено глава.
- Не можех да те видя.
- Защо? - Роуз беше отчаяна. Владимир я погледна твърдо и промърмори.
- Сама се сети. Нали си много умна. – Обърна се и я остави паникьосана. Изчезна през вратата толкова бързо, колкото се беше и появил. Роуз се отпусна на стената и зарови лице в ръцете си. Как можеше да забрави човек, който постоянно присъстваше в сънищата й. Как можеше да започне живота си наново без него? Да, почти беше успяла. Беше се примирила, че никога повече няма да го види, защото Лилия й беше обещала така. И сега? След толкова време, той се беше върнал, по-красив и завладяващ от всякога. И отново беше готов да нахлуе в живота й. Как се срути защитната й стена за секунди? Как можеше да преживее това?
Не знаеше колко време е стояла така, сама. Наложи си да се изправи и да се върне при компанията си. Мина през тоалетните, поосвежи се и се върна в бара. Боян я посрещна още на самия вход. Тя го погледна тъжно.
- Къде е Майк?
- Ще дойде. Добре ли си?
- Прекрасно!
- Искаш ли да тръгваме? – Роуз се замисли само за секунда.
- Не, в никакъв случай! Искам чиста водка, двойна! – Боян се усмихна и придружи момичето до бара. Поръча й водка, мърморейки. – Огън си, да знаеш! – Тя му отвърна по-бодро.
- На здраве! – Да, беше на път да се напие. На рожденият си ден. И това щеше да е най-доброто развитие на нощта.
Майк чакаше, облегнат на огромният брониран черен джип, паркиран в задната уличка, близо до бара. Владимир не се учуди, като го видя. Забави ход и пъхна ръце в джобовете си.
- Не се меси, Майк, не е твоя работа.
- Щастието на Роуз е моя работа.
- Не, не е! – Гласът на Владимир беше суров. Нямаше да допусне някой, пък бил той и най-добрия приятел на Роуз, да му се меси в личния живот. Майк не трепна. Въпреки че знаеше много добре пред кого се изправя. Да, Владимир беше опасен. За последните три години бе превърнал злобата си в чиста агресия. Бе унищожил много от враговете им с голи ръце в самоубийствени мисии. Слушаше само Сергей и той беше единствения, който все още можеше да го контролира. Турция му даде свободата, от която имаше нужда, и той се беше превърнал в страшилище. Майк обаче си имаше по-сериозни проблеми, от това да трепери за живота си.
- Какво правиш тук изобщо?
- Сергей ме извика, Марк не бил добре.
- Не, не е. И не се сдържа да се появиш пред очите на Роуз?
- Трябваше да я видя.
- Така ли?
- Исках да се уверя, че е добре.
- Добре е. Силна е. И те забрави вече. – Владимир се усмихна тъжно.
- Сигурен ли си?
Майк му подаде цигара и запали една за себе си. Предпочете да не отговаря на този въпрос.
- Колко ще се задържиш тук?
- Изпълнявам заповеди, Майк, не зависи от мен.
- И все пак, не може да не знаеш.
- Зависи.
- От?
- Как ще протекат изборите за мястото на Марк.
- Разбирам. А Роуз? Смяташ ли да я виждаш?
- Знаеш, че не мога.
- Знам. За това не съм доволен, че я изненада така. – Владимир се подсмихна.
- По-добре да е подготвена, че съм тук. Повярвай ми, не обича изненадите!
- Не ми казвай какво обича и какво не. Аз растях с нея. – Владимир го погледна, но си спести коментара. Двамата допушиха цигарите си мълчаливо. Преди да тръгне Майк погледна Владимир.
- Ще ти кажа нещо и утре ще се псувам за това. - Владимир го погледна озадачено. – Роуз не те превъзмогна. Сключи сделка с майка си, заради твоята безопасност. Изпълни я и при първа възможност напусна Академията. Тя е много уязвима по отношение на връзката ви. Внимавай какво правиш!
- Ще внимавам. – Владимир беше искрен.
...................................................................................................................................................
Роуз посрещна Майк на бара, ухилена, като глупачка. Отпиваше от водката си за пореден път.
- Къде беше?
- Тук, наоколо. – Роуз продължаваше да се усмихва. Вече се чувстваше порядъчно пияна и чувството й харесваше. Нямаше проблеми, нямаше тревоги, имаше дансинг...Майк я проследи с поглед, докато се облягаше на бара до Боян.
- Как е момичето? – Боян повдигна рамене.
- Държи се. Не знам до кога.
- Супер! - Промърмори Майк недоволно. – Да се връщаме в Академията? Това не ми харесва. – Боян погледна към дансинга умислено.
- Съмнявам се да успеем да я измъкнем. – Майк тръгна да протестира нещо, но Боян го спря. – Остави я да се позабавлява. Скоро няма да й е весело. Повярвай ми!