автор: marisiema

Оцелели в студа, греят вишните,
пременени във бял, нежен цвят.
С чар невестин усмихват се милите,
след съня си под тежкия сняг.

Неподвластни се нижат сезоните,
като брънки във златен гердан.
Неотклонно тъкат свойта орбита
в този земен и преходен свят.

А сърцето изплашено свива се.
В страх се пита: Ще съмне ли пак?
И ще види ли танца на вишните -
как събуждат се бодри, цъфтят?

Път човешки! Търкулва се в ямата
с детство весело, младост и блян.
Ти се гушваш наесен до камъка,
разпилял плодове, изгорял...

А живеят и смеят се вишните,
тъй далече от злоба и страст,
във зелено загърнали дните си -
оцеляват и пак цъфтят...