автор: alex_dlr

Достоен ти беше, народе –
смел, богат и прославен.
Врагът ти очите избоде
и наложи живот православен,

но ти не падна задълго.
Изправи се пак на крака.
Гордо, умело и твърдо
удържаше свойта земя.

Желаха да бъдеш пречупен,
мечтаха за залеза твой,
но ти се доказа безсмъртен,
роден да печели във бой.

Такъв си, български народе!
Забравил си кой си, нали?
С пепел покрит си отгоре
и с пепел са скрити очи.

Пепел от минало бурно,
в пепел са старите дни,
кога поколение будно
печелеше всички борби.

На пепел станал е мечът,
на пепел са и псалтири.
Само гарвани крекат
над вече бледнеещи дири.

Под пепел от минало славно
търсим опора и сила,
но славата мина отдавна,
а старата сила е гнила.

Нека пепелта е основа
за това, което градим.
Живот да израсне над гроба,
над мъката – дух несломим.

Искам всички да прихванем
от духа на неспокойните
и гордо да застанем
в редовете на достойните.

Искам да се боря,
да се бия, побеждавам –
не искам да говоря
и да се надявам.

Бумти във мен сърцето
на старите бойци
и кръв изпраща, дето
във вените кипи.

Не искам и не мога
да чакам подобрение.
Не ща да моля бога
за знак и разрешение.

Искам да застана
на бойното поле
и с древен гняв да ревна:
„Врагът ми ще умре!”

Когато боят спре,
над пепел ще стоя
и с кървави ръце
надежда ще строя.

Ще изграждам и живея
без мъка за загиналото.
Бъдещето е над нея –
над пепелта от миналото.