автор: Perpetuum

Всеки нормален, самоуважаващ себе си и иначе напълно здрав човек от време на време ходи на доктор. Но не защото умира от желание да го види, а за да не умре от някоя излечима болест още преди да му е било писано...
Ала животът на докторите си е определено противоречив. От една страна, тяхно професионално задължение е да лекуват пациентите. От друга обаче как ще оцелее докторското съсловие, щом насъщния им хляб и козунаци се осигуряват от болните? Та нали ако всички са здрави или оздравели, никой вече няма да ги посещава и те неминуемо ще фалират. Така както би се случило с полицаите и органите на правосъдието, ако един утопичен ден престъпността се ликвидира изцяло. А какво щеше да стане със всевъзможните застрахователните агенти, ако не ни се сполетяваха беди и разни произшествия. В случая с лекарите разрешението на дилемата е може би като се следва златната среда - половината болни да бъдат излекувани, а другата половина да носят постоянен приход на вечно лекуващите ги. Хубаво е също от време на време някой от втората категория да преминава към първата- все пак друго си е живата реклама. Едва ли съществува такъв да би искал да го нарекат Доктора на смъртта, щом всички негови лекувани един по един се озовават в отвъдното.
И тъй, налага се да отидете на лекарски преглед. Влизате едва кретайки в кабинета, а той ви пита учтиво как сте. В този момент пък вие изпадате в противоречие. Етикетът при среща изисква да отговорите с „Благодаря, добре”. Затова промърморвате нещо като „Мерси, добре”, но след кратка пауза добавяте по-делово: „Всъщност, едвам гледам- много съм зле”. Лекарят отвръща с „Напълно ви разбирам и съчувствам, надявам се да ви помогна”. След разменените встъпителни реплики започва консултацията, накрая ви предписва такава доза лекарства, че домът ви заприличва на склад към кварталната аптека. На вратата ви изпраща любезно с думите, цитирам буквално: „И пак елате скоро”. Без думи... Защото последният човек, който бихте искали да видите отново през остатъка на живота си е този, или който и да е друг доктор.
Минава месец. За кой ли пореден път чукате по вратата на лекарския кабинет. Започва познатата тирада. Той, вяло и рутинно- „Как сте”. В гласа му липсва дори и въпросителната интонация. Няма какво още да не знае. След безбройните професионални прегледи от рода на „Отворете си устатата и кажете а-а-а-а-а...”, и без да е зъболекар вече разпознава пломбите по кътните ви зъби. Вашият отговор не закъснява- ”Мерси, добре”. Но този път спирате до тук с мълчание. След кратко изчакване докторът повежда диалога по-скоро риторично- „Същите симптоми, предполагам?” Не че не ги знае, де. Но трябва да си заработи таксата от посещението ви. А всъщност за какво ли ходите изобщо до поликлиниката, когато знаете наизуст какво ще покаже експертизата? Може би единствено заради меродавния лекарски подпис на рецептата... Този път обаче на повторното запитване от какво се оплаквате днес, отговаряте с „Нали ви казах, докторе, много съм добре.” Той онемява насреща. „Тоест?...” Сега действително пита, от истинско любопитство. – „Ами нещо стана с мен, неочаквано и необичайно, от две-три седмици нищо ми няма и не ме боли повече!”. Лекарят зацикля напълно. – „Че тогава за какво идвате?”, пита свръх-учудено. „Нали последния път ми казахте да заповядам пак, и ето ме... Не че умирам да ви срещна отново, все пак не сте жена-лекарка; нито аз с обратни наклонности. Но нали съм си любезен, не можах да откажа поканата ви”. Тогава за първи път от доста години докторът изважда термометъра. Ясно- тоя пациент или е дигнал висока температура, или нещо е превъртял от хроничното си заболяване. И в двата случая наистина има нужда от бърза помощ. Очевидно медицинското лице не вярва, че е възможно да сте сред оная половина от болните му, които е успял да излекува просто погрешка... Диагнозата е категорична.
–Сестра, я викай линейката за психиатричното!

(самонаписал, без каквото и да било докторско насилие или влияние)