автор: anelia79

- Здравей, Елена! Как си днес?
- Господине?!- погледна го с теменужените си очи и леко се отмести към края на пейката- Нима се познаваме?
- Почти цял един живот. Виж, имаш листо в косите- протегна нежно ръка и отстрани пожълтелия лист от прибраната на кок коса.
- Благодаря, галантен сте. А вашето име?- усмихна се Елена с крайчето на устните си.
- Траян.

- Приятно ми е, Елена- жената протегна изящната си ръка и посочи мястото до себе си- Седнете. Значи вие сте художникът, за когото Мария постоянно ми говори. Тя ли ви изпрати тук?
- Не съм я виждал от години- погледът на мъжа помръкна.
- Шегувате ли се? Значи ви се обади, така ли?- звънкият смях се извиси над шарените корони на дърветата- Снощи след представлението се отбихме в кафе „Паризиен“. Дълго ми разказва за вас и вашите картини. Ако не я познавах така добре и ако не знаех колко много обича съпруга си, щях да си помисля, че е влюбена във вас. Кога ви се обади?
- Преди много, много време- гласът беше тих и напрегнат.
- Имате чувство за хумор. Нима времето до нашата среща ви се е сторило толкова дълго?- дяволити пламъчета играеха в зениците ѝ.
- Години, Елена, а ти си все така красива и мила…
- Нима?!?! Вие сте идвал на мои представления? Там ли сте ме виждал?- отметна глава на страни, кръстоса крака и го погледна право в очите- харесахте ли ме на сцената?
- Беше прекрасна, просто неотразима- една неясна тъга се появи в гласа му.
- Другата седмица ще играя Офелия, ще дойдеш ли?
- Ще дойда, както всяка седмица- трябваше леко да повиши глас, за да надвика появилите се пориви на вятъра. Елена потрепери. Траян свали сакото си и нежно го постави върху крехките рамене на жената.
- Благодаря, наистина имах нужда- прошепна Елена и се опита да прикрие руменината избила по бузите ѝ- Мария ми каза, че винаги носите в себе си молив и лист. Направете ми портрет, моля!
- Сега ли? Малко е хладно…
- Нищо, чудесно е. Ето виж- Елена пусна косите си, които небрежно се разпиляха по раменете ѝ. С елегантен жест събра непокорните къдрици и застана неподвижно- Така добре ли е?
- Красива си!- неоткъсваше поглед мъжът- Студено е.
- Не, не е. Хайде моля те- непринудено започна да фамилиарничи Елена.
Траян извади малък бележник и молив и започна да скицира познатото лице. Първо нежния овал, после чипото носле, големите очи, дългите мигли, непокорните къдрици, изящната уста, елегантната шия. Вятърът се усили и раздуха падналите листа. Слънцето се скри зад един облак и закапаха първите ситни пръски на есенния дъжд. От към сградата, зад парка, се появиха две жени. Поздравиха и едната с тих глас се обърна към Елена:
- Време е, да вървим!
- О, колко жалко! Вие идвате за пробата на костюмите нали? Идвам. Беше ми приятно, Траяне. Съжалявам, че не успя да довършиш портрета. Може би другият път? Ще се видим ли отново?
- Да, любов, другата седмица.
Елена засия от щастие и понечи да му върне сакото. Траян я спря и нежно я целуна по челото. Тя се обърна и видимо развълнувана тръгна с едната жена. Обърна се, помаха и заситни под дъжда.
- Как е тя, докторе?- не успя да прикрие болката си Траян.
- Все така, както я знаете от осем години. Живее във времето когато е била млада, известна актриса. Изградила е свой собствен, измислен свят, но е щастлива в него. Утре няма да си спомня нищо от случилото се днес.
Траян сложи ръце в джобовете си и с бавни крачки се отдалечи под все по едрите дъждовни капки. Вече очакваше с нетърпение тяхното 498 запознанство- 496 седмици от както беше в клиниката и онова тяхно първо, истинско и вълшебно запознанство преди 48 години. Сега само това му остана- да чака следващата седмица и… смъртта.
А докторката гледаше след чезнещия в спускащата се мъгла силует и си мислеше за истинската, непреходната любов, онази която нито болестта, нито времето могат да изтрият, в добро и зло, в радост и тъга…