автор: osi4kata

Думат ме Вуте,
я съм от шопско,
но се преселвам надоле,
Витоша иде ми твърде височко,
равно Софийското пОле,
минах Екватора,
страшно е влажно,
Тропика - много горещо.
Имам си навик, тъй да се каже,
времето да е човешко.
Стигнах Антарктика,
мраз и пингвини.
ЦиФката мръзне веднага.
Айсберг току през сала ти мине,
лед край джигера те стяга.
Тръгнах нагоре, пак същата убос ..
чак до кралицата стигнах.
Пълни с антИки, важност и мухъл,
замъци там се издигат.
Не застоях се, изнесох се бърже.
Гълфстрийм все още е топъл.
Колко му е човек да отвърже
сал и току да прецопа.
Днеска не щеш ли аз се пробуждам,
гларус нахален изврека,
слушам му сагата, не ми е чужда,
пилЕ сме двамата некъде.
Синьо морето, пясокот светъл,
на кехлибар го избива.
Дупки в асфалта, слънце в небето -
топло, та чак мързеливо.
Светнах се бръже, пак съм си дОма.
Сал ми пристанал до Варна.
Глобус ли, що ли, не е огромен -
топче едно измекярно.
Утре отцепвам направо в Софето,
Витоша дето синее,
да ми притопли ей тук на сърцето,
чуждото там ме более.
Думат ме Вуте,
я съм от шопско.
Никъде вече не мръдам
Мога да ида само при господ,
щом ме признае за мрътъв

Р. Симова, 2016