автор: tsveti

В уюта на заблатена плитчина с бръмчащи във всякакви тоналности зеленикави и кафеникави мухички, комари с дълги хоботчета, нежни като дамски маникюр колибрита, всред топличка рядка кал се беше излегнал в цял ръст самодоволен хипопотам с размерите на Наутилус.
Само ушите му мърдаха едва-едва над водата, а издишната струя, която изригваше с мощно пръхтене от ноздрите си, шумно разбълбукваше неподвижната повърхност на блудкавата кашевидна течност. На гърба му – грамаден, плосък и уютен се гърчеше изнемощяла жълтеникава тревичка, пробила сред гъстия слой многогодишна тиня. Сред нея малки птички ровичкаха за личинки и червейчета. В мирно съгласие с това нежно гъделичкане, Наутилус предоволно си похъркваше.
Когато слънцето запрежуряше прекалено силно, той бавно се потапяше целия във водата, а шумната колония, населяваща гърба му, с възмутено цвърчене и писукане се изстрелваше във въздуха. Малките птички пърхаха разтревожено с крилца по време на този потоп на техния свят. Въртяха се една към друга, писукаха на високи трели и чертаеха трескави пируети във въздуха, а после се събираха в кръгче, приближавайки човчиците си, да се разберат как да реагират на това бедствие... После се разделяха и се спускаха съвсем до водата, надавайки високи писъци като оплаквачки. Но тържествено домът им изплуваше на повърхността – все така твърд, плосък, непоколебим. Облекчени, те отново заемаха отредените си места и всяка се връщаше към добре познатата си дейност.
Около блатото растяха гъсти папурени храсталаци и високи върби, свели клони чак до водата. По тях подскачаха игриви маймунки, които бръщолевеха от сутрин до вечер врели некипели, премятаха се, гонеха се с лудешки крясъци като деца, без умора се кикотеха пискливо, правеха си номера. Дебнеха се зад дърветата, за да се нападат в гръб, при което нападнатите врещяха истерично и надзъртаха обидено иззад рамо. Подлагаха си крак една на друга с мазни усмивки на лицата за заблуда на противника. Щипеха се, сочеха си среден пръст, а „победителят” в поредния номер извръщаше червеното си задниче към „изиграната жертва” и с наслада го пляскаше с ръка в знак на превъзходство, издавайки шумни дисонансни възгласи.
Понякога ставаше твърде шумно и Наутилус се пробуждаше с неприязън от блажената си дрямка. Протягаше възмутено набръчкана шия и гневно и властно разтръбяваше недоволството си в радиус от поне петдесетина километра. Тогава маймунките изпискваха изплашено и се притаяваха коя където може в някое скрито местенце – зад дърветата, между папурите. Ставаше толкова тихо, че само шумното дишане на Наутилус раздираше тая тишина на страха като глух тътен на небе пред буря. Даже и комарите се снишаваха и се мъчеха да писукат шепнешком. След като се увереше, че дисциплината в малкото му кралство е въдворена, Наутилус пак се заравяше блажено в любимата си тиня и затваряше клепки за целия околен свят, насищайки деликатния си слух само с трелите на птичките, квакането на жабките и нежното църкане на щурци и бръмбарчета.
Един ден обаче се случи нещо, което завинаги разтърси блатното мъртвило. Първи забелязаха маймуните. Превъзбудени, скупчени на голяма група и като се надвикваха една през друга, те сочеха с човешките си пръстчета примрачнялото небе. Високо там една розова топка, набрала инерция, се носеше към земята. Падаше като камък – категорично и засилена от гравитацията. Носеше се стремглаво към голямата тинеста плитчина на Наутилус. С приближаването ѝ стана ясно, че „топката” е жива. Тя мърдаше, размахваше дълга шия и отчаяно се мъчеше да раздвижи някакви прилични на крила израстъци, болезнено залепнали за гръбнака ѝ. Трескавият поглед на птицата се изпълваше с все по-див ужас. Тя изкрещя пронизително от мъка и затвори очи. Последните минути. По-добре да не гледа.
Засилена, странната птица със залепнали крила се стовари като чувал върху затопления широк гръб на Наутилус. Изненадан в съня си, той отскочи и малките резиденти на гърба му се разписукаха разтревожено. Движението изведнъж замря и Наутилус реши, че е сънувал. Изпръхтя предупредително за всеки случай и бавно се отпусна на мястото си. А птицата отвори очи и се огледа учудено. Що за странно място... тревичка, поникнала сред мазна тлъста тиня, птички, човъркащи в нея... Птички, които възмутени от нашествието на голямата розова птица, се бяха събрали около нея и чаткаха възмутено с човки. Какво търсеше тая натрапница в техния свят – откъде така изведнъж се стовари да им къса от земите!
Изведнъж птицата разбра – още е жива! От разширените ѝ от ужас очи покапаха благодарни сълзи. Надигна дългата си шия и грациозно се поклони на малките обитателки на това странно кралство. Загъргори нещо жаловито и гальовно с широката си завита надолу човка. Умоляваше ги, почти пеейки. Птичките изведнъж се умълчаха – дожаля им за тази голяма неугледна птица. Крилата ѝ били наранени. Мислела, че умира. Спасила се в техния свят – кой знае как. Скупчиха се около нея и утешително я замилваха по розовите перца. Други хвръкнаха високо до главичката ѝ и с крилца я запрегръщаха, за да я утешат. Трети изровиха личинки от мазния гръб на Наутилус и ги поднесоха до човката ѝ. Тя ги погледна доста учудено, но хапна, за да не ги обиди. После отпусна глава и уморена от преживявания, заспа.
Събуди се от силно слънце, което изгаряше безмилостно нежните ѝ розови перца. Объркано се огледа. Инстинктивно се опита отново да раздвижи крилата си. Изненадана и от самата себе си – успя! Прониза я приятна болка –от основата на крилата й на гръбнака – чак до самия им край. Събудени, пулсираха мускулите й. Гъвкави и яки, нетърпеливо потрепваха мощните й крила. Защо ѝ трябваше да се вдига толкова нависоко в небето! Предупредиха я по-старите, че ще ѝ замръзнат крилата. А сега явно от слънцето се бяха отпуснали. От радост Розовата подскочи на крака и с шумна жизнерадостна песен изкрещя на света, че е жива. При това плющеше с оздравелите си крила и се носеше в лудешки танц по гърба на Наутилус.
Потресеният хипопотам помисли, че сънува кошмари. Нещо се носеше върху гърба му, тъпчеше го, крещеше. Какво е това по дяволите? Бяс? Ураган? Що за бедствие! Опита се да се извърти, да се размърда, да изтръска от себе си тоя досаден смутител на величествения му покой, но ставаше все по-зле. Стъпките се увеличаваха, странният плющящ шум още повече.
Разтревожена, че почвата под краката ѝ мърдаше, Розовата се носеше трескаво от единия край на островчето до другия, при което нервно прибираше и разтваряше оздравелите си крила, но не можеше засега да се осмели да литне. При мисълта за това се сещаше за стремглавото падане – не ѝ стигаше кураж да разпери криле и все така препускаше тежко като щраус по заблатения гръб.
А Наутилус все така не разбираше какво става. От нерви чак крайниците го засърбяха и се помъчи да се надигне. Изведнъж слънцето проблясна в отсрещния край на блатото и услужливо изправи пред очите му огледална водна стена, в която той видя нещо, от което надиплената му шия потрепери. Огромна розова птица с дълги крака и предълга гъвкава шия препускаше като полудяла по гърба му. Около странната нашественичка пърхаха малките му птички, с които вече беше свикнал и не го безпокояха. А тази тичаше искряща, розова и от някаква странна човка издаваше още по-странни звуци. Наутилус разтърси възмутено гръб и избуча като контрабас. Да се разкара – какво търси на гърба му тая великанка. Птичките отново разтревожено се разпискаха, а Розовата изведнъж се укроти – видя я спряла на средата на гърба му, като че ли се чудеше какво точно да направи.
Реши се – тръгна бавно и полека към главата му... Той се паникьоса – но какво – какво ще прави тая сега? А тя се спря на шията му, омотана в слоеве мазна набръчкана кожа, и за негова изненада просто се приведе и седна. После лекичко отпусна крила на главата му и го погали – така нежно, че той потръпна. Ама какво, ама коя е тая – така никой не го е галил...Но как си позволява! Разтърси се отново и избуча още по-силно. А тя пак го погали и с двете си крила – още по-нежно. Усети трепкането на нежните розови перца върху затворените си клепачи, вдъхна завладяващия дъх на непозната свежест, от който главата му се замая и му се запривиждаха розови облачета. Ееех, размечта се Наутилус, изтягайки се блажено в цялата си дължина в добре познатото си уютно блато, което кой знае защо, за пръв път му се стори някак... плитко.
Отвори очи и отново погледна към отражението си. В този момент Розовата събра сили и се оттласна от гърба му, размахвайки грамадните си мощни розови криле. Щастлива, тя набираше височина, гмуркайки се сред слънце, въздух и небе. Отдолу приличаше на огромен разрошен захарен памук. Той бавно се смаляваше и стопяваше в невярващия поглед на един голям и сам хипопотам, който се размърда неловко с усещането, че гърбът му е напълно... празен.