По скъсаната кожа на деня
полепва плътността на битието
и спира зад клепачите – тъга
пълзяща в лабиринта на сърцето.
Приличам ли си?Сякаш някой друг
с усмивката ми вчерашна се смее
на думите си – просто празен звук
след който всичко пак ще онемее.
Сънувам се – тъгата е една
(и кръпката – естествено незрима),
а сянката от другата страна
навярно утре няма да я има.