автор: marisiema

Годините изнизват се небрежно
и само болката със мене тича.
Гласът й ме преследва неизбежно -
крещи, пронизва ме, или затихва...

И този глас е вече мой приятел.
Показва, че съм жива, щом боли ме.
И всяко вдишване е знак приятен
за радост от дарените ми мигове.

Гласът на болката е мой приятел -
със него будя се и спя, сънувам.
Така разбирам, че платих цената,
за да горя, а не да съществувам.

Гласът, без който вече аз не мога -
приятел, събеседник и слушател.
Със него паля си поредната цигара,
обгърната от спомените жарки.

Той връща ми минутите, прелели
от обич във кръвта ми закипяла
и пролети, обагрени в зелено,
омаяли простора с дъх на младост,

и лято, с ясно слънце побесняло,
море, с вълни прохладни и гальовни,
гори, със меката трева ухайна,
реки, прегърнати от бреговете родни.

Гласът на болката - тръба призивна!
Със него вързани сме здраво, в крачка.
Боли ме, но така усещам че ме има!
А да ме има още днес, си заслужава...