автор: anonimapokrifoff

Юни. Жегата още не е дошла, за да опърли града с дъха си, но в автобуса е задушно. Може би трябва да се откажа да пътувам в пиковите часове, когато полезните хора се връщат от работа, казва си той. Нормално е ненужните пенсионери да напазаруват по-рано, а не в 5 и половина следобед. Нормално е, нормално е… Знае всички нормални неща в този свят и отдавна му е писнало от тях.
Обича допира на непознатите човешки тела – така за половин час самотата му дава почивка. Но сега не е докосване, а пресоване – сякаш е затворен в препълнен кош с потно пране, осъществило тесен контакт с подкиселен чесън и джибри. Не може да обърне глава, гледа само напред. Вижда единствено седалката пред себе си и жената, седнала на нея.
Блуза с къс ръкав и пищно разцъфнали едри лилиуми на бял фон. Цели пет цвята: жълто, розово, оранжево, червено, зелено. Прекалено много. И неуместно едър рисунък за пълните рамене и налетите ръце. Отпуснато коремче над тъмносиня пола. В скута – черна дамска чанта и прозрачна торбичка с два или три домата, една краставица и навярно сирене – не повече от 300 грама. Живее сама или най-много са двама. Трудно е да се каже, защото самотниците се притесняват да си купят един-единствен домат. Кой би искал да лъсне на бял свят най-големият му провал, най-огромната му болка? Да си единак, е по-лошо страдание и от смъртоносните болести. Поне за него.
Жената, вероятно усетила втренчения му поглед, се размърдва, но не се обръща. Продължава да съзерцава прозореца. Торбичката се разтваря – в нея има и пакетче с гранули. Или нещо като снакс, или храна за домашен любимец. Куче. А защо не котка? Жените си падат по котките. Може би и той трябва да си вземе животинка. Пухкава топка любов. За нея ще бъде бог. О, той знае какво е да си господ за някого – беше такъв от мига на раждането си до сетния дъх на майка си. Тя примираше от искрено възхищение и пред най-некадърната му картина; благоговееше пред него дори когато пропиваше мизерната й пенсия и се влачеше кирлив и пиян в дома й, за да го нахрани с постната си супа, сготвена от увехнали зеленчуци – подарък от милостивия продавач в кварталния магазин. Дори когато тя умираше, защото не можеше да си купи лекарства…
Не, не, не! Било каквото било. Каква полза да рови? На миналото най-бялото са белите му кости.
Трябва да се радва на този миг, в който не мисли за смъртта. Никоя религия не го изкуши, разните езотерични бълвочи го разсмиват. Той, непоправимият неверник, би бил безумно щастлив, ако смъртта е болезнено стегната черна превръзка на очите. Пълен мрак. Някой те побутва властно към някаква стая. Подчиняваш му се, защото нямаш друг избор. Чуваш, че се отваря врата. Имаш обоняние, слух и вкус. Мирише на ванилия, гробовно тихо е и в устата ти е отровно от ужас. Този някой сваля превръзката. Ослепяват те светлини и цветове. Връхлитат те ухилените лица на всички твои близки и познати, отишли си преди теб. И почти оглушаваш от щастливото им „Изненадааа!!!”. Но едва ли…
Жената… Къса коса в неопределен кестеняв цвят – като повечето застаряващи или стари жени. Кожата на все още стегнатата й шия е светла с едва доловим студен жълтеникав оттенък. Крещи за контраст. Не, това не е естествената й коса, природата рядко греши. А жената със сигурност работи – щом е седнала, идва от първите спирки, от промишлената част на града. Навярно е в някаква канцелария – ръцете й със старателно изрязани нокти не са груби. През деня не е самотна. Но каква е нощем?
Тя свежда глава, хваща чантата и торбичката. Надига се от седалката, вперва очи в него. Господи! Стомахът му се преобръща, сърцето му засяда в гърлото. Очи като непрогледна нощ. Познава ги, но не помни откога и откъде.
Изскача от автобуса след нея. Хипнотизиран е. Дори не усеща болката в раменете и коленете си. Сега я оглежда в гръб. Заличена талия, отекли глезени под иначе стройни прасци. Но очите й… Очите й, зърнати за миг. Тесни и изтеглени. Омагьосващо тайнствени и плашещи като непозната вселена.
Тя хлътва в безличен вход на безличен блок. Изчезва в нищото и се превръща в нищо. Той си купува цигари – за първи път от пет години, и върви две спирки, за да се прибере.
Половин краставица, един домат и една трета от сиренето. Две филийки хляб. Достатъчно, за да се чувства преял. Не, тази вечер е особена. Майната му на скапания черен дроб! Запалва си цигара. Налива си чаша вино. После още една. Запалва си цигара. После още една.

Слънцето, самотен актьор на небесната сцена, се раздава без остатък. Той гледа морето – нереално спокойно и синьо, вдъхва соления дъх на бриза. Пясъкът е горещ. Опарва ходилата му, той се съсредоточава в бързите си крака. Силни, млади. Млади! Взира се в ръцете си – стегнати мускули дремят под опъната бронзова кожа, която ухае на свежа зеленина в напечено пладне. Прокарва пръсти през косата си, тя е дълга и гъста. Боже!
Сяда на любимото си място – в теснината на плажа, със скалата зад гърба си. Водата току-що е изхвърлила зелени и кафяви водорасли, те дъхтят на живот. В плиткото плуват скариди и пасажи миниатюрни рибки. Слънчеви лъчи танцуват по облите гладки камъни – пръсти по беззвучни клавиши.
Не знае как се е озовал тук, но иска да остане завинаги. Опитва се да зърне отражението си – невъзможно, то се разпилява на цветни петна. После ляга на пясъка и потъва в безвремието…
- Извинете…
Гласчето е плаха камбанка, а момичето – стройно като току-що достигнал предопределената си височина стрък. Той сяда, не вижда добре лицето пред себе си.
- Къде съм?
- На Офицерския плаж – отвръща. – Него отдавна го няма, затрупаха го с бетон.
- Къде е това? – паниката на непознатата напира да взриви с крясък спокойствието на пейзажа.
- Във Варна.
- Никога не съм била във Варна. Аз съм от Петрич, ние ходим на море в Гърция. Защо съм тук?
- Не зная. И аз просто попаднах на това място. Сега се замислям, че всъщност е странно. Преди това бях зает със себе си…
Момичето мълчи объркано. После казва:
- И аз. Много е ненормално.
- Кое? – пита той, макар да знае отговора.
- Всичко. Но най-вече видът ми. Млада съм. Разбираш ли?
- Да.
Дълга, дълга тъмна коса. Високи гърди и слаби ръце. Къса рокля с червени макове, която разкрива изваяни крака с уязвимо тънки глезени. Тесни боси стъпала. Пълна беззащитност.
Тя сяда до него и сега може да види лицето й. Господи!!! Познава я, познава я! Тесни и изтеглени черни очи – дълбока нощ, която поглъща света. Светла кожа с почти невидим мразовит жълтеникав нюанс и черни коси, но в мрака им е разтворено червено. Огнено черно, примесено с ледени кристали – това е тя.
Целият отмалява от щастлива болка. Няма никакво познание нито преди, нито след. Всичко е сега.
- Ти си… Ти си… – думите му са изплашени пчели и жужат в главата му. – Ти си внезапна…
- Внезапна нощ, удавила залеза.
- Откъде знаеш това?
- Нали така се казва картината? Най-добрата ти.
Картината… Как не се сети? Беше сънувал това лице стотици пъти. И преди да го нарисува, и след това. Но за първи път го вижда ясно – издължен овал, набъбнали малки устни, прав нос и вежди като покриви – пречупени и съединени от едва видима сянка черен мъх в основата на носа. И очите. Очите!
- Откъде знаеш за нея?
- Видях я – отвръща тя. – На първата ти изложба. Попаднах случайно. Имах среща с момчето, което харесвах. Чаках го дълго, но то не дойде. Заваля дъжд и влязох в галерията.
- А аз видях ли те?
- Едва ли. Ти беше щастлив, но пиян. А може би пиян, но щастлив. Картината ти ме връхлетя. Момичето на нея беше с лице, което виждаш като че ли през мъгла. Но веднага разбрах, че това съм аз. Сякаш се гледах в запотеното огледало на банята.
- Защо не ми се обади? – усеща колко е излишен въпросът му.
- Какъв е смисълът да го правя? Какво щеше да промени това?
- Нищо. Абсолютно нищо. Знаеш ли, идиотско е да водим този разговор. Ние сме толкова млади. Виждам те за първи път…
- Не, за втори – отвръща тя. – Първият беше вчера или днес, не зная точно. В автобуса…
Сега разбра защо му се беше сторила позната онази жена. Ако изтънеше поотпуснатия овал на лицето, ако повдигнеше надвисналите горни клепачи… Ако не си беше загубил ума от бездънните й черни очи, щеше да си спомни. Момичето, което сънува безброй пъти. Момичето, което нарисува, а картината го направи име.
- Аз те познах веднага – продължава тя. – През годините идвах на всичките ти изложби. Ти никога не ме забеляза, аз никога не ти се обадих. От десет години не си рисувал, нали?
- Слушай, нелепо е да се случва всичко това – отклонява той въпроса. – Слънцето не помръдва. Ние сме абсолютно сами, а в прекрасен ден като този плажът би трябвало да е препълнен. Това е сън, не е реалност.
- Но всичко в него е подредено и логично. Двамата с теб виждаме едни и същи неща. Не се намесва нищо странично, не попадаме в друг филм. И какво все пак става с нас?
- Не зная. Млад съм, а ми тежат спомените на старостта. Очевидно и при теб е така. Искам да се радвам на сегашния миг, а не мога. Колкото е красив, толкова е и плашещ.
Тя се умълчава. Чертае върху пясъка хаотични фигури.
- Знаеш ли? – казва. – Сетих се. „Двое на озере Кумран” – разказ от някакъв италианец, беше на руски. Те отиваха последователно на това езеро само насън. Бяха млади и…
- Чакай! – прекъсва я. – И аз съм го чел. Така се казваше книгата. Научна фантастика. Помня само този разказ. Но те имаха камък, паднала звезда. Ние нямаме нищо и сме тук едновременно. И това не е езерото Кумран, а Черно море. Офицерският плаж. Израснал съм на него. Варналия съм, макар от много години да живея в София.
Момичето мълчи.
- Знаеш ли… – казва той. – Тази картина е минало и същевременно е бъдеще. Но сега не искам да мисля за това…
Седят притихнали. После преплитат пръстите на ръцете си. Близостта й го разтърсва като мълния.
- Искаш ли да се изкъпем? – пита той дрезгаво.
- Не, предпочитам да гледам морето.
- Но това е… Това е като платоническа любов. Не може да си тук и да не усетиш целувката на морето!
- Пясъкът е много горещ – отвръща тя. – Пари ми на стъпалата – и ги заравя по-дълбоко.
- Ще те нося!
Грабва я. Сякаш държи пух от глухарче. Той иска да се слее с тялото й, да го погълне черната бездна на очите й… Нещо в него изкрещява: „Ако сега се впиеш в устните й, ще умреш и няма да я видиш никога повече!”.
Тя натежава, контурите на лицето й се размиват.
- Трябва да се събудя! – в гласа й проплаква страх. – Трябва да се събудим!
Ръцете му висват, сразени от товара на празнотата.
- Кога ще те видя? – не пита той, а отчаянието му.
- Когато дойдеш в моя сън – не знае дали тя го казва някъде отдалече, или надеждата му.

Събуди се. Изплува от лепкави, но сладостни води. Включи котлона в кухнята – правеше си кафето в джезве. Видя цигарите и запали една. Чак сега се усети, че тази сутрин не го боляха нито краката, нито ръцете. Забравено отдавна нетърпение го накара да излезе в коридора и да се запъти към стаята с платната, четките и боите – не беше влизал в нея от десетилетие. Преди да натисне дръжката на бравата, погледна стенния часовник. 13 часа до нощта.