автор: apostola

Смути ми тя съня среднощен-
нечакана при мен дойде.
И като вятър- в сила мощен,
така акъла тя ми взе,

че аз объркан се залутах
по тез разцъфнали поля.
В смехът й мълком се заслушах
и звънка песен ме заля.

Поисках цвят да й откъсна-
букет за нея да стъкмя.
Поисках слънцето да пръсна,
но то пред нея онемя.

И аз загубих мъжко слово,
сърцето някак ми се сви...
И тази нощ, като олово
от блясъка й се взриви.

И се събудих в малка стая,
огрян от слънчевото вън
със мисълта , че Ти си тая,
която идваш в моя сън.