автор: IGeorgieva

На баща ми

Усмихнах му се като на стар познат и той ми отвърна по същия начин, макар че едва ли ме помнеше.
„Такъв e той. Разговаря с теб. Изслушва те. Успокоява те без да усетиш. Тръгваш си от кабинета му и ти е по-леко, а още не си купил лекарствата, които е предписал” - това споделяха мои познати и колежките, сестрите, които работеха в болницата. Бях напълно съгласна с тях. От собствен опит знаех какво е усещането да лекуват и тялото, и душата ти.
Познавах го от шестгодишна. Беше студено, зимата идеше. Първият сняг заваля и изведе нас децата навън. Скърцаше под ботушките ни. Украсяваше шапките и дрехите ни. Зачервяваше лицата ни, а ние се радвахме на дългоочаквания, любим гостенин. Най-напред си направихме снежен човек. Стана голям и хубав. Морков за нос, тенджера на главата, както му е редът. След това с часове му правихме компания и се замервахме със снежни топки. Майките ни викаха от балконите да се прибираме, а ние все отлагахме. Беше ни толкова хубаво навън, но вечерта у дома ме заболя гърлото. На сутринта беше още по-лошо, не можех да преглъщам. „Отиваме на лекар” – категорично оповести мама. Така се озовах в поликлиниката. Бялата сграда ме плашеше. Мама се разговори с една сестра, а после ми каза „Не бой се, тук е, той ще те излекува, той е баш докторът.”
Чакахме дълго пред кабинета, защото имаше много хора. Повечето разговаряха тихичко помежду си. Само един висок мъж, крачеше постоянно напред-назад, навел глава към земята сякаш търсеше нещо изгубено. Някои от децата на моята възраст ме гледаха любопитно. Едно се престраши и ме приближи. Попита ме как се казвам и аз тъкмо да му отговоря, когато майка му го извика обратно. Тогава не ми хрумна, че може да е било, защото съм болна. Стана ми мъчно и мама разбра това.
- Тоя доктор дойде у нас, когато ти се роди. – подхвана тя. - Отначало ни се скара – Не може, казва, кучето да лежи на леглото до бебето. - Щях да му река, че и брат ти така съм гледала, ама, викам си, ще си мълча, той, докторът, е по-учен от мен. Прегледа те, каза, че си здрава и че трябва да те кърмя колкото може по-дълго време. И никакви цигари тук – казва. Мъжът ти отвън да пуши. – Погали те по главичката и си отиде. Строг ми се видя, ама разбирах, че за твое добро ни ги казваше тия работи. После един път ти се разболя, у-у-у колко страшно беше. Тъкмо беше проходила, и като легна, не можеше да станеш, едвам дишаше, цялата гореше. Чудех се какво да правя. Слагах студени кърпи на челото ти, но не помагаше. Дойде си баща ти от работа и като те видя, грабна те и ми вика: „Бързо, на лекар.” Докато се качвахме в колата, гледам, чичо ти Асен насреща, а баща ти само му каза: „Детето умира, отиваме в болницата” и като стигнахме там, пред Бърза помощ дойдоха и бабите ти, и чичо ти с леля ти. Тъкмо да влезем, и отвътре излиза нашият доктор. Късмет голям имахме. Пита ни: „Какво има, какво става, защо не ни извикахте?“ А баща ти: „Спешна е работата, докторе, щерката ми, много е зле, можеш ли да я спасиш?“
Докторът те погледна, пипна челото ти, после по гърлото някъде.
- Мога, ще я спася, сложете я тук - посочи носилката той. - Майката да остане, а вие си тръгвайте. Тогава баща ти ме погледна и аз веднага разбрах. Свалих от пръста си златния си пръстен и му го дадох, а той протегна ръка към доктора.
- А, не, вземи си го, пази го за дъщеря си.
- Не може така, докторе. Детето ми е това! – но докторът се обърна и влезе след санитаря, който буташе носилката с теб. Аз заръчах да ми донесат дрехи и останах в болницата. Спаси те докторът тогава, както ни беше казал, и ръцете му целувахме.
- Значи и на нас ще помогне – обърнах глава в посока на гласа. Високият мъж бе спрял до нас.
- То се знае – каза майка ми. – А какво му е на детето Ви?
- Знам ли. Едно казват, друго казват. А то все е зле. Толкова изследвания му направиха. Всичките ги нося – каза бащата и погледна към прозореца. Отвън са в колата. И жена ми е там с малкия. Аз, аз само да питам доктора дали ще го прегледа.
- Е, как няма?
- Не сме оттук. От видинско сме.
- Аха...
- Ванга ни изпрати. „При тоя и тоя доктор, казва, ще идете във Враца. Ще го намерите. Каквото каже той, това е. Той ще помогне.” Така ни каза и ето ни право тук. Нямало да ни върне, каза.
Така, докато ни говореше човекът, една сестра ни извика да влезем в кабинета. Докторът с бяла престилка седеше зад бюрото си. Веднъж баба ми разказваше за ангелите. Имали бели крила и помагали на хората. Били невидими. Не знам защо си спомних това в онзи момент. Докторът се изправи и дойде към мен. Очите му - сиво-зелени, ми се усмихваха.
- Я, да видим сега какво става с теб.
Преглътнах и си отворих устата, но майка ми ме изпревари.
- Гърлото много я боли, не може да яде.
- Ела тук, дай да погледна гърлото. Да, да. Кажи ми, чай обичаш ли?
- Аха – смотолевих аз
- Това е добре. Сега ще можеш да пиеш много. Ще смучеш и едни таблетки. – Докторът погледна сестрата и й каза, че трябва да ми вземат нещо от гърлото, за да го изследват. – И никакви студени неща – вода, лимонада, чак когато оздравееш. Ще се оправиш, след седмица. Каква искаш да станеш, като пораснеш?
- Като теб – казах аз.
- А, много хубаво, браво. Ще лекуваме заедно. Трябва много да учиш в училище и можеш да станеш каквато си поискаш.
После мама ми се кара, че съм казала това, ама аз наистина го мислех.
Мина време. Понякога препускаше, особено когато бях навън с приятелите си, друг път се влачеше. Залягах над уроците, колкото можех, но лекар не станах. Завърших Медицинския техникум и започнах работа в Дом майка и дете. Срещнах мъжа на живота си. Оженихме се. В момента бях по майчинство. Имах син, на седем месеца, когото бях довела на детска консултация. Случи се моят доктор. Мислех си, че изминалите години са били благосклонни към него. Беше все така елегантен, лицето му гладко, косата вече прошарена.
- Да видим колко си пораснал? – каза той, докато сестрата мереше малкия. – О, много добре – четири сантиметра. И наддава точно колкото трябва. – После се обърна към мен - Няма да го прехранваш. Пълното дете не е здраво дете.
- Добре, докторе. И само да кажа, че много се радвам да Ви видя. Ваша пациентка съм. Спасили сте ме като малка.
- Е, това ми е работата – каза той, но видях, че се вълнува.
- Исках да стана лекарка… като Вас, но сега съм сестра.
- Не се ядосвай, закъде сме ние, лекарите, без сестри. Ако обичаш работата си, значи тя е най-подходящата за теб. И мен навремето ме канеха да се занимавам с научна дейност в София, да живея там. Не ми беше лесно да реша, но накрая отказах. Предпочетох да остана в моя град, да помагам на хората тук. Исках като ме срещнат на улицата, да ми кажат само „Добър ден, Докторе”!
Малкият ни гледаше и се усмихваше, сякаш разбираше. Някой ден щях да му разкажа за Доктора.

Ирена Георгиева