На нашия хълм, под нашия орех,
в пет следобед седим...
Като някакви весели свраки
със залеза бъбрим...
С кафяви пръсти орехите чупим,
говорим за любов...
И устните набъбват до тръпчивост!
Смехът е момиче,
през поляните тича и гони
на дългото лято
опашката сламена...
На нашия хълм, под нашия орех
след години седим...
Като някакви строги богини
ключа от миналото пазим...
С кафяви пръсти орехите чупим,
а устните пресъхват до тръпчивост.
Говорим за деца,
за болката,
за тока...
Смехът е уморено куче!
И в края на този следобед,
ни подмина виновно...
Мои скъпи и тъжни приятелки...