автор: yotovava

Накъсано догаря
притихващият залез.
Дълбоката му рана
нощта притиска с палец.

Облизва го южнякът,
гората го пречиства,
измива го реката
със сребърни мъниста.

Това е да се върнеш
на детството във края.
Да няма нито мъртъв -
ни жив, да те окае.

И мъката - да хлопне
вратата подир тебе.
Отишъл си е попът.
А ти си непотребен.

Прегръща те брезичка
и нищичко не пита.
В родината си ничий.
И тъй космополитен.