автор: gringo

„…Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички? Смърт… Заспиваш…
И толкова… И в тоя сън изчезват
душевният ти гнет и всички болки,
измъчващи плътта ни…”
„Хамлет”, У. Шекспир

Да туй е право мое –
да мисля всеки час
кое добро и зло е
в живота и във нас,
да изнемогвам нощем
сред мислите безброй,
рушащи с тласък мощен
привидния покой,
да търся свойто място
сред хората до мен,
сред кипналите страсти
на делничния ден,
да плача безутешно
над идеал оплют
и сред светци безгрешни
едничък да съм луд,
да разсъждавам ясно -
човек не, а робот,
защо ни е все тясно
в тоз толкоз къс живот,
да бъда в миг понесен
от вихрен, смел подем
и час след туй - несвестен,
да шепна – „Ще умрем!”,
от мисли да се пръска
пламтящата глава,
и мозъчните връзки,
и всички сетива,
докато уморено
притихна в кратък сън –
далеч от всичко в мене,
далеч от всичко вън…

Да туй е право мое –
да мисля всеки час
кое добро и зло е
в живота и във нас,
но сутрин, щом отворя
вратата пътна, в миг
потънал в гмеж от хора,
в бучащ въртоп безлик,
с глас, който слаб се губи
сред людския прибой
от подигравки груби
и от псувни – порой,
просветва ми(!), че няма
в тълпата злобна аз
да сетя братско рамо,
да чуя близък глас …
Та кой ли ще се трогне,
сред болки милион
и кой ще ми помогне,
когато стар закон
ни направлява дните –
да бъдем все сами –
и с тези, към които
духът ни се стреми,
и с тези, чрез които
с илюзия една
запълваме в душите
бездънна празнина,
дори и с тез, които
са наша кръв и плът –
и с тях чак до звездите
пространства ни делят…

О, стига празни думи
за вярност дълг и чест –
по-страшно от безумие
е да разбираш днес
безкрайната нелепост
на кратките си дни,
в тях да изграждаш крепост
с лъжи от пелени
и да се луташ вечно
без път, в безкраен мрак
от близки и далечни
въпроси, пак и пак
със уплах да се взираш
в неясната съдба
и (Дон Кихот!) в борба
неравна да умираш,
любов и чест жадувал,
да те опръска кал
и да си съществувал,
но да не си живял…
Това ли е живота?
Това ли е света -
да си на идиоти
роб верен до смъртта?
Или пък там, отляво
да боднеш свойта плът,
избрал пред робство смърт -
свещено твое право?!
--- --- --- --- --- --- --- ---
О, стига празни думи,
клоака е светът -
слова или куршуми,
все тая – няма път…