автор: osi4kata

... и ми се случва да се будя през нощта
от най-внезапна болка във гърдите,
тогава ставам, сипвам си вода
и пия бавно, пия до насита.
Не се страхувам, няма да умра,
във личен план човек усеща края,
но смазващата ме тъга
как да лекувам, бога ми, не зная...
Кога натрупах всичката си скръб
и как така отвикнах да се смея?
Изострена луната като сърп,
в прегръдка моята душа люлее
и ме пробожда болка адска пак.
Защо не мога нищо да обичам,
да бъда влюбена във скупчения мрак
или поне да се преструвам от приличие?
Защо не се страхувам от смъртта,
защо понякога я предпочитам
пред зейналата празнота
от липса на човеци за обичане?
И ако можех да намеря оправдание
за себе си, за болката, за хората,
бих скърпила душевните си рани
на две на три - без да му мисля толкова,
ала не мога. Няма оправдание,
мълчат виновно всичките инстинкти.
И тази празнота ще си остане
в гърдите ми. Ще ме боли завинаги.

Р.Симова, 2016