автор: gringo

-Ти знаеш ли как наш поп Георги дошел да служи у нашето село? – пита ме бай Любен, бивш полковник от контраразузнаването и лукаво се подсмихва.
Двамата седим в късния августовски следобед под асмата в двора на бащината ми къща и попийваме ракийка. Току-що си бяхме рекли по едно „Здрасти!“ с попа, който ситнеше забързано по тротоара към неизвестно за нас място.
След отрицателното ми поклащане с глава бай Любен чмоква сладострастно малко от миналогодишната сливовица с цвят на тъмен горски мед, примлясква, примижава и започна да разказва:
- Преди да дойде в селото ни, отецът бил поп в град Б., където правил словото Божие достояние на греховните люде. Всички го знаели кротък и смирен човечец, като изключим моментите, в които прекалявал със скоросмъртницата. Не знам дали знаеш, ама наш поп Георги си пада поркаджия, ама гледа да се пази, щото е дребничък и бързо се напива (тук бай Любен прави кратка пауза, загледан в чашката си, от която, след кратко двоумене, отпива отново скромна малка глътчица и продължава да разказва). Както и да е… Веднъж се прибирал с магарето си след обиколка по селата и когато достигнал до брода на река Бебреш, клепоухото животно се запънало на брега и не щяло да нагази във водата. Как ли не го подкарвал попа, как ли не го молел, кряскал и псувал, но каквото и да правел, колкото и яростно да вбивал пети в слабините му и го смушквал – не, не и не! Не ще и не ще пустото му инатливо магаре да нагази в реката и това си е! А и свечерявало се, след цял ден по селата отецът бил и гладен, и жаден, а и най-страшното - павурчето, мушнато на сгодно място за изваждане в дисагите, било празно!
Побеснял, поп Георги скочил на земята – едва не се пребил, откършил един клон от най-близкото дърво и заналагал горкото животинче. Хем бие, хем псува – „Твойта мама, на инат ще ми вървиш, мамицата ти магарешка! На ти, на ти сега… Ако да беше се родило архиерейски наместник, нямаше да ядеш такъв бой, ама кой ти е виновен, като си се родило магаре!“
За беля, да вземе да го чуе един селянин, който по-после пристигнал до реката и станал свидетел на случката. И понеже имал нещо зъб на отеца, наковладил го на началника му. Тогава архиерейски наместник в Б. бил Максим, който, мир на праха му, по-сетне стана патриарх. Разлютил се висшия духовен сановник - млад още бил тогава, лесно се палел. Засегнал се на достойнство и наказал поп Георги да служи три години в дивото ни село.
Пристигнал попа на новото си назначение със свито сърце, но нямало що да чини – продължил да проповядва Божието слово на лукавите и недоверчиви, принудени да хитруват, най-вече от немотията, селяни. Трябвали му само два-три дни, за да разбере, че е попаднал на място, за него по-добро и от Рая, тъй като във всяка къща се варяла ракия . Демек, какъвто си бил поркаджия, можел да пие на корем – колкото си иска, и то без някой да му държи сметка – наместника далече, Господа – високо!
Поошотрил се нашия попец, влязъл под кожата на местните, не пропускал да уважи препека ни на Стоян, ни на Драган, ни витите баници на булките и бабите. И заживял поп Георги в съгласие и взаимно уважение с паството си – венчавал, кръщавал и опявал, а в минути на заслужен отдих обикалял селските казани, въртял чевермета под дебелата сянка на вековния манастирски орех или ловял кленове и шарани в бистрата манастирска рекичка.
Минала година, минали две – тъкмо дядо поп със запретнати ръкави донатъмънявал в една голяма дълбока тепсия крехко агънце, му донесли депеша от архиерейския наместник, която гласяла горе- долу следното: „Ти съгреши, но изтърпя своето наказание. Опрощавам ти третата година и вече можеш отново да се завърнеш да служиш на прежното си място в град Б.!“ „А-а-а-а, тая нема да я бъде!“, рекъл си нашият поп. Мили му били станали не само препека от селските казани и витите баници, не само тлъстите прасенца и червеното вино, но и тишината и спокойствието, царящи в селския манастир, и дебелата сянка под леко шумолящите листи на зеления орех, и бълбукането на бистрата рекичка, и сладките приказки и шеги с местните зевзеци в кръчмата на малкото мегданче… Но как да откаже проявената милост към него?...
И така, както си стоял отчаян със запретнати ръкави, го осенило „свише“ прозрение как да излезе от трудното положение.
Поизмил ръцете си от мазнината, грабнал лист хартия, мастилница и перодръжка и седнал на яката дъбова маса за двайсетина човека под разлистения орех. Почесал се веднъж-дваж по главата, поскубнал рядката си брадица, а след това решително топнал писалото в синьото мастило и заредил буква след буква, обзет от творческо вдъхновение. Накрая турил точка и с широк замах се подписал в долния десен ъгъл. Изправил се и прочел написаното: „Ваше Високо Преосвещенство! Дълбоко съм Ви благодарен за проявената милост към недостойната ми особа. Но аз, подвластен на любовта към ближния, ще остана да служа в това село с цялата строгост на Христовите закони, защото се чувствам все още много виновен!“
Сгънал листа, сложил го в плик, написал адреса, повърнал се, влезнал в къщичката до манастира и го оставил по средата върху кухненската маса – да не го забрави да го прати на другия ден по предназначение. После запретнал отново ръкави, донатъкмил агнето в тавата, сложил му от тайните, известни само нему миришки и го пъхнал в сгорещената фурна.
– Я гледай, какъв хитрец бил нашият попец! – засмивам се аз.
– И по-голям! – наставя бай Любен. – Наместникът сигурно бая се е смял, когато е чел писмото, ама щом и днеска поп Георги ни е свещеник, значи, уважил е желанието му. Та, Иванчо, както викат хората, „Всяко зло – за добро!“. Добре ,че не всичко на този свят зависи от нашите желания, а то иначе… - бившият разузнавач въздъхва, замисля се малко, после отново се засмива – Айде наздраве! Пък… каквото дойде!...
– Неведоми са пътищата Господни! – продумвам дълбокомислено и след като чукваме чашки за последен път тая вечер, изпровождам сладкодумния си гост до портичката.
После се прибирам и лягам, но все още под въздействие на чутото, се въртя дълго в леглото, размишлявайки безплодно върху превратностите в съдбата ни человеческа и успявам да задремя едва призори.