автор: Stargazer

За сватбата ще ти кажа, чакай малко! То аслъ, такова време е дошло, че какво му остава на човек, освен да се рови в паметта си, да си припомня отминалото. И за Вълчан ще ти кажа, Бог да го прости, покойник е вече толкоз лета.
Ама ей ме на, и мене, мине се не мине, и току пак се сетя за него, пак ме зачовърка споменът. Ще ме прощава, дето ще му подигам кокалите, ама тез спомени напират от вътре, трябва да се изприкажат... Само аз съм останал, нема кой друг да помни. От дружината никой не остана- някои се рано оставиха от хайдутлука, жени и челяд завъдиха. Други се разпръснаха по дружините и кой знае къде им се белеят сега кокалите из Балкана, или зъбят главите по коловете. Ще си изприкажа приказката, та белким ми олекне, пък и ти да чуеш за Вълчан...
Млад си ти още, не го помниш Вълчан. А той по тия места и от царя и от Бога беше по високо. Тъй викаха селяните тогава- Господ на небето, на земята- Вълчан войвода. Хайдушкото си чиракуване беше захванал при Христо войвода, той му беше даскала, той го научи с пищов да гърми и с нож да сече. А, че бил млад, кога захванал- я имал осемнайсе лета, я не.
Питаш как захванал хайдутлука? Ам‘че захванал го- да ще Господ да нямаше защо! Задомил го баща му за една хубава мома. Рада я викали. Хубава била много, ама не случайно е речено- много хубост, не е на хубаво. Де я видял спахията, не знам, ама види се, харесал я бил много. И както си им е невернишкият табиет, много не се маял, ами току един ден я издебнали с неговите аркадаши, кога била на чешмата за вода, метнали я на конете и толкоз... Ни се чула повече, ни се видяла. Отвел я в харемлъка си, затворил я в кулата и толкоз. И ти да си- какво ще направиш? Отишъл Вълчан да я иска обратно, ама къде ти! По заповед на бея чаушите го претрепали от бой. Докарали го с една тарга в селото, син-червен от боя. Мислели, че няма да окряка, ама на!- със зъби задържал животецa си. Казват, че дума не продумал дорде лежал, само скърцал със зъби…
Полежал, седмица ли, две ли- надигнал се, и право при Христо войвода. Той водеше дружина от десетина момци, много добрини направи, ама и нему видяха сметката гаджалите отподир. Видял го Христо такъв- жълт още от боя, превит отдве, с една тояжка се подпирал, ама очите му святкат и зъбите му стиснати. Видял го и съжалил го- обещал му, че помощ ще му даде, да измъкнат Рада. Разпитали из селата- той имаше тогава много съгледвачи, наши си българи, които му обаждаха какво става по пътищата, къде са потерите, къде минават хазните. Та разпитали те, ама новините не били дип добри- обадили им, че Рада не щяла да се връща на село, по-добре ѝ било в бейските сараи. Свилените одежди и пилафът значи, ѝ станали по-мили от мъж и от род. Преглътнал и това Вълчан, ама казват, като чул вестите- един нож имал с дървени чирени- изгризал ги до дъно. Стискал със зъби, викат, стискал, и пяна кат на бясно куче капела из устата му.
Останал после при Христо и агарянците горко съжалили за бейският мерак. Подир някое време се отделил, повел своя си дружина. Де що имало изедници, почнали да се оглеждат по сред бял ден и от сянката си да се плашат. Пъдари, сеизи, бейове, черкезки разбойници- почнали да влизат в пътя или скоро се преселвали при Аллаха.
По онова време аз попувах из тукашните села. В ония години много се бяха настървили фанариотите, да гърчат българите. Тукашния митрополит, Визенският, Даниил Вторий го викаха. Лош един грък беше той, с Цариградската Патриаршия вземане-даване имаше и пред Портата му се чуваше думата. Служеше той на гръцки само, и нас караше. Ама къде ще ти разбира тоз прост народ от гръцка служба! Карах си аз както си знам, къде на гръцки четях евангелието, къде на български въздавах молитвите. Ама светиня му научил, че като се заканил- мърсиш Светото слово с варварския си език, рекъл, ще ти покажа аз! Кой ме беше наклеветил- не знам, ама един ден ме беше извикал във Виза. Още не бях влязъл, подпука ме от вратата- ще престанеш ли, кай, да скверниш Божия дом със звероподобния си език? Бре, викам си, и грък- па му отговарям- Господа-Бога чува и вижда всичко, що става на тоя грешен свят, ще разбере и като му се молят и на български!
Като позеленя оня ми ти грък, брадата му затрепери чак! Ще те науча аз тебе, вулгарос!-само това ми рече. И изпълни си заканата, поразникът- прави-струва, разпопиха ме скоро след това. Останах с празни ръце, като обран поп, дето се вика... Това ли, онова ли да захвана, ама времената бяха тежки тогава- по Европата Наполеона Бонапарта мурабе водеше, Дядо Иван и той беше се настървил на турчина. За да плащат мурабето, турците бяха много дигнали данъците, по три кожи съдираха. Нямаше пари тогава народът, нямаше и какво да се захване. Докато се биех с ум, взех да се събирам с едни лудетини, младежи едни, голи и те като мене. Събираме се и шушу-мушу, за това-онова, дорде не почнахме да проговаряме и за отърваване от турците. Дяда Ивана тогава биеше здраво агарянците, а един славен мъж, владиката Софрония от Враца, беше започнал да сбира българска войска. Българска земска войска я викаха, на русите помагаше в боя. В единайстата година княз Михайла Кутузов разби великия везир Ахмет ага при Русчук и отоманците се бяха много оклюмали. Дядо Иван премина Дунава и при Туртукай русите, и българската войска, големи геройства извършиха. Турчинът беше изринат от там и от други крепости по Дунава. Мислехме, че скоро ще видим свободно Българско, но не би! Разбойникът Наполеон отвори война на Дядо Иван и русите побързаха да сключат мир със султана… В Букурещ се подписа мирът и не било писано да видим свободно Българско царство, само Бесарабията премина към Русия. Много от нашите българи си дигнаха партакешите и заминаха с русите, в Бесарабия се преселиха... И да ти кажа, тия. дето останаха, сто пъти пишман станаха. Защото турчинът се много озвери. Ти остави кърджалиите и черкезите, ами и аскерът като се връщаше- където минеше- пропищяваше мало и голямо. Само такива като Вълчан все малко от малко помагаха на клетия народ. Трепеха кърджалиите и на черкезите даваха отпор, ама можеш ли огря навсякъде?
Идва един ден Пройко, един от моите аркадаши. Поп Мартине, вика- те си ми викаха попе- ще прибереш ли един човек при тебе за тая нощ? Къщичка имах една, сам живеех- ни жена, ни дете, ни коте. Ще го прибера, викам, все пак християни сме. Води го по едно време, беше се вече мръкнало-оглеждат се такива, викам си- какъв ще да е тоя човек, дето не смее да се покаже по светлото? Гледам го- височък иде, широк в раменете. И мустаци имаше едни дълги, ама очите най-ги запомних- остро гледат, като с калъч пробождат. Облечен беше по нашенски, с ямурлук беше наметнат, ама под ямурлука като да ми се мерна нещо. Не можах да видя добре, пък и рекох си да не се заглеждам. А той ме гледа, и като да ме мери с очи. Гледа ме, гледа, па си подаде ръката и вика, добра среща, отче! Много те хвали Пройко, българин на място си бил, та ме доведе при тебе.
Добре те е довел, отговорих му, ама я да влизаме по-скоро, че не се знае кое лошо око гледа. Влязохме вътре, хвърли той ямурлука и гледам- в пояса му пищов забучен. Нищо не му рекох, а той се подсмихна. Отче, вика, не питаш защо с оружие идвам при тебе? Не питам, викам, твоя милост, защото не ми е работа. Знам, че не за мене си го приготвил, та какво има да питам! А защо го носиш – и сам се сещам, човек трябва да има на какво да се опре, ако го срещнат лоши люде.
Тъй е, отче, вика, ама аз душманите не чакам да ме срещнат, ами сам ходя да ги търся и ей тъй, с тоз ми другар, ги вкарвам в пътя. Погледнах го, па му рекох- за това аз не мога да те съдя. Едно, че само Господ има право да съди. И второ, че не са малко душманите по таз грешна земя, трябва да има и кой да ги вкарва в пътя, кога сами се не сещат!
Е, това е сега мъжка приказка, отче!- рече ми той, и ми подаде десницата си. -Ха приемай Вълчан Войвода в къщата си!
Тъй срещнах аз Вълчан за първи път. Той беше тогава трийсе и няколко годишен, млад беше, изправен ходеше, сребро още нямаше в косата си. Хайдутуваше вече над петнайсе години, дружина сам водеше. Кога ходил в Русчук по някаква работа, там срещнал Георги Мамарчев, наш си българин, от Котел. Участник бил в Българската земска войска, ама стар бунтовник бил той- хе, още във Велчовата Завера, в Търново, бил участвал. С него се срещнал Вълчан, запалил го Георги Мамарчев и него, още един поборник за Свободно Българско направил. Не че Вълчан не вършеше добрини и преди, ама ей тъй- тоз гаджал бастисаш, онзи катил куртулисаш- караше я по стародавния хайдушки обичай... Не беше още той навикнал за голямото да мисли. Ама хеле, срещнал господина Мамарчева, та разумял и той, че освен да мъстиш на бейовете, имало и друго…
И Вълчан не се маял. Русите като биеха турчина, разпратил момците си като водачи на руските части, сам той се прикрепил към командуването им. Помагали на русите много, насочвали ги от къде да минат, свръзка с други родолюбиви българи били. Сега, когато Дядо Иван се прибра в родината си, Вълчан се върнал пак към старият занаят- да вкарва в пътя поганците. Ама не забравил вече, че турската царщина и тя е до веки. Подкарал пак хайдутлука, ама вече си имал едно наум- да се готви и да чака, кога пак Дядо Иван ще премине Дунава. Да чака, ама да не стои със скръстени ръце, ами да търси и привлича и други като него.
Та така се и събрахме ние с него, тъй и аз намерих за какво да се заловя... Много говорихме тогава, до зори ми разправя той, до зори го разпитвах и аз. И работата свърши с туй, че кога си тръгна след някой друг ден, с него заминах и аз. Много ми е минало през главата от тогаз, ама да ме питаш, до сега дали съм съжалил нявга, дали ми е било чоглаво, че съм захвърлил расото и съм захванал за знаят това, да погубваш человеци- не, хилядо пъти не! Щото Вълчан беше чист човек. Какъв щат да му викат душманите- и разбойник, и хаирсъзин- чист човек си остана той до края...
Пое той отново войводството си, ама не беше той вече като вехтите войводи от песните, дето пари с калпаци отмерваха на юнаците си. Пак причакваше той турските хазни, ама каквото паднеше- прибираше го на скришно място. И сметка държеше на юнаците си... Не, че нямаше и при него боклук! Имаше, че стадо без мърша може ли? От преди в дружината му имаше и турци, и някои дип не читави люде беше събрал, ама почна да се огражда с момчета, които милееха за България, които не бяха жадни пари за себе си да трупат. А тия, дето повече разбойничеството ги влечеше, бързо ги прочисти. Едни паднаха в битките, други сами си тръгнаха, останали бяха двама-трима недобри люде само.
Скоро след това Вълчан дигна мяра и на Мехмет ага, в Къркарели му беше кулата. Изедник беше Мехметя, пропищяла беше цялата кааза от него. От голо риза не взимаше само, и дете от майка, дето се вика. Откупил беше юшура, ама колкото събираше за султана, двойно дереше за себе си. Биз-бизе беше и с кадията, от лафа си разбираха, и ако някой речеше да се жалва, сеизите на Мехметя скоро му виждаха сметката. Та дигна му Вълчан мярата и взехме да кроим как да го сгащим, ама Мехмета подочул от някого- види се, издал беше работата някой от съгледвачите на дружината. Знаеше, Мехметя, добре кой е Вълчан, та за туй и не чакал да си премерим силите. Зарязал и жени, и имоти- натрупал само жълтиците в кемерите, и на конете, на конете- дигнали пушилка по пътя с най-верните си люде, та право в Едирне. Настани се до кълката на валията там- и иди го търси! Ама и Вълчан не се остави- събрахме се една нощ и дадохме огъня на бейският чифлик, от четирите края. Пазвантите, дето бяха останали да вардят, се опитаха да се противят, пукнаха веднъж-дваж, колкото за адет, и толкоз им трая ербаплъка. Разбягаха се, та се не видяха! Ама и ти да си, какво ще правиш- беят избягал, да не са сал те будали, да мрат за кефа му? Та тъй, без много патардия се свърши тая. Всичко направихме на пепел, но бейските жени Вълчан не даде да пипнат. Пусна ги по живо, по здраво, даже партакешите си взеха. Но дъщерята на Мехметя Вълчан задържа. Нурие я викаха, да беше тогава десетина годишна. Искаше Вълчан за нея да се пазари с бея, откуп да получи. За туй я взехме с нас. Ама криво бяхме смятали ние- вести пратихме на бея по верни хора, ама той не рачил да плати. Халал да му е, рекъл, и толкоз!
Някои викаха после да се отървем от нея, ама Вълчан не даде. Домиля ли му, че нямаше свои, челяд и дом ли му напомни, ама я взе с нас. Отначало тя само гледаше уплашено, и сълзи ронеше, ама на!- дете, колко му е! Мина се, не мина и почна да се вчовечава. По турски само разбираше, ама Вълчан познайваше малко турски, поприказваше ѝ криво-ляво. Не знам дали знаеш, ама има от стари времена поверие, че ако чиста душа има с дружината, беда не може я стигна и зло не може да я намери. Та, като я гледаха такава мъничка, зло не видяла, момците и те се отпуснаха към тая чиста душица. Почнаха да я залисват, играчки ѝ дялкаха и мина се не мина, като се отвори онова ми ти момиченце- да се не начудиш! И смее се, и се закача, ама след Вълчан ходеше като кученце подире му. Където той, там и тя! На катър я качихме, самар и приготвихме, и дрешки нагласихме-момчешки, де ще ти търсим фустани по балканите!
Та така я подкарахме, от там нататък. Дето дружината ходи, и Нурие там. Е, кога имаше патаклама, гледахме да я държим по-на страна, да не гледа зло от малка. Имаше дружината едно свърталище, дупка една в скалите, там държахме пушки, джапане, едно-друго. Място за огън имаше и беше сухо, там там я наредихме отначало. Една бабичка намерихме, от тукашно едно село, тя я гледаше. Полека-лека проговори по български, смешно излизаше от начало, ама на всички бе радостно да я гледат. Хайдути хора, корави, ненаучени на ласка, детска косица не са галили и ръцете им малка ръчица не са държали…Пък и къде да се научат- кукувица челяд не гледа, а хайдутин- още по-малко! Ама край нея, да ти кажа- други сякаш ставаха! Като те погледнеше с ония ми ти черни очички, като ти се засмееше, като ясно слънце- с ръце ти сякаш бъркаше в душата! Като свое дете ни беше станала тая пуста Нурие, на всички ни беше станала свидна. А че на най-много на Вълчан!
Затъркаляха се една подир друга годините, Нурие и тя порасна. Една мома стана, да ѝ се ненагледаш! Височка се източи, стройна, с черни косици, като фиданка беше гъвкава. И хубавица излезе! Избирал беше беят майка ѝ явно, хубавица ще да е била и тя. Мома, ти казвам, мома, да я премениш, да я натъкмиш, ще си речеш, че цял живот е в сарая расла, а не е по пущинаците дивяла...
Порасна тя и вече не се делеше от дружината. Вълчан реши да я учи с пищов да гърми, по едно време. На майтап уж от началото, мислехме, че няма да ще- ама къде ти! Като само това да беше чакала! Хване пищова, прицели се с едното око, па пукне. И няма да жуми, или да се извръща, както правят женорята- напреде гледа, и все се смее. Вълчан, и той стои край нея, и той се смее. Те бяха двамата неразделни станали, където единият, там и другият. Все след него ходеше тя, ама и на него му беше драго да я има край себе си. Сберем се понякогаш дружината, мъдруваме къде да ходим, кой изедник да бастисаме. И тя току се примъкне до нас! Ха бягай от тука, не е женска работа това- ще я сгълчи Вълчан нявга-нивга, ама го видиш, че без сърце го прави, видиш го, че му е радостно да я гледа! А тя, поразницата, само го стрелне с очите си, тръсне се насреща му, и се смее, смее.
В едно нещо не престъпваше Вълчан хайдушкия закон- хайдути ходят до Кръстовден. Прошари ли се гората, почне ли утрин скреж да се сбира по тревата- време е вече дружината да свие байрака. Зимувахме по къшли и по кошари, при верни хора. Вълчан разделяше дружината на две, едните на едно място, другите на друго, да не ни изненадат потераджиии всинца на едно място. Ние с Вълчан си бяхме стари другари, та се не деляхме. А Нурие, сещаш се, не можеш я отпъди от него, дори и да искаш. А той и не искаше...
Тая зима зимувахме в кошарата на Велко кехая- хе там, под Беглика беше. Люта зима се случи, сняг беше много натрупал, та се излежавахме по одрите, и работа никаква нямаше. Парици си имахме, та ни донасяха овчарите и храна, и тютюнец. Ама от нямане какво да правим, навъртахме се край овцете, помагахме на овчарите, колкото да не стоим празни. Връщам се една сутрин от овцете, и ми се счу смехът на Нурие- сякаш, че бисери се ронеха. Като минавах покрай стаичката ѝ- тя спеше в една стаичка самичка, чух и гласа на войводата. Бу-бу-бу, бучеше гласът му, а тя се залива от смях. Вратичката се беше леко отворила, виждаше крайчеца на одъра... Мъжка риза видях една на земята, а на одъра ми се мярна момински крак. Строен един крак, гладък, белна се в тъмното като пряспа сняг...
Не им се обадих, какво да им се обаждам?! Бяха си там тия двамата, две души, Господ ги беше събрал в тоя час, не им трябваше сега никой друг. Намерили се бяха, галюваха се, смееха се- не е никому работата да слухти, да пита, да съди…Ама дали съм бил изненадан- не бях. С Вълчан бяхме от години вече и знаех, че тоз човек е намерил изгората си, че в сърцето му обич има, вече не като баща към дъщеря, ами като мъж към жена. А за нея- за нея какво да ти разправям, да беше я видял и ти Нурие, с какви очи го гледаше, всичко и на тебе щеше да ти стане ясно!
Подир някой друг ден се случи да останем насаме с Вълчан. Мълчеше той, мълчах си и аз- чаках го, първи да отвори дума. Дълго мълча, подръчкваше огъня, мислеше нещо. Подир някое време, вдигна глава, погледна ме. Видях го, че не знае как да захване, та рекох да му помогна. Знам, рекох, какво искаш да ми кажеш, не съм сляп! Моята благословия я имаш, ама виж там, да кажеш на момчетата, не е хубаво да крием от тях... Аферим, Мартине, рече ми, без дума разбираш! А за момчетата, не бери грижа- ще им кажа.
Юнаците приеха хаберите лесно, че и Вълчан, и Нурие бяха на почит в дружината, радост беше туй за тях. И тъй си заживяха те, като мъж с жена... Ама не било това края на тая работа! По-после иде Вълчан при мене и вика, е, попе, налагай пак калимявката- ще кръщаваш! Искам да я наредим тая работа по християнския обичай, сватба да направим, ама първо трябва да кръстим Нурието, да е всичко натаман.
А бе, Вълчане!, викам му. Да не ти е чавка изпила ума, бе?! Какво кръщене, каква сватба, аз съм разпопен- нямам право да кръщавам, нямам право да опявам! Не бъдна работа е тая! А той ми се смее, и вика, Мартинее, ако исках цариградския владика, щях да пратя него да викат! Ама сега съм дошъл при тебе. Ако не щеш- твоя воля, ама аз като побратим мой съм дошъл да те каня, да ми направиш това добро. А че си разпопен- поврага разпопването, и аз не съм със светиите седял на една софра!
Тъй ми рече Вълчан тогава, и на!- съгласих се. Даже ми беше драго от вътре. Едно, че Вълчан и Нурие щях да венчавам, и второ- че щях одма да си го върна на владиката. Видя ли, твоя милост, виках си, кой пак излезе отгоре? Ти си мислеше, че като ме разпопиш и туй ще ми е края, че ще си туря въжето да мра! Ха сега- видиш ли, Вълчан войвода ще венчавам, на него ще му молитвите пея, и на български ще ги пея. На Вълчан, дето и от тебе, и от султана турски е по-голям!
Преди Гергьовден направихме кръщенето, на деня на Света Ирина и Нурие стана Ирина по православно му. И пак Вълчан ѝ стана кръстник. Ще речеш- разгеле, каквато кръщавката, такъв и кръстникът. Ама не беше така, ще ти кажа! Душа вложи той в тая работа, че Нурие му беше сега по-близка от всеки друг. Беше се пременил, синя сърмена премяна беше облякъл, цариградска направа- беше ни паднала от едни лази, трапезунтлии, търговци. И брадата си беше обричил, и мустаците нагласил, и всичко. Дружината се беше и тя събрала, бяха се приготвили момците- де който имаше по-нова някаква дрешка, беше я облякъл. Белееха се ония ми ти ризи, червени пояси бяха запасали всички, калпаци бяха вирнали до небесата-зер, не кой да е, а тяхната войводка ще кръщават. Като си нямахме наша си хайдушка църква, една река планинска имаше там, там направихме кръщенето, както Свети Йоана Кръстителят е кръщавал. Като в реката Йордан, един вид... За Нурие бяхме пратили за ризи и фусти от Демиркьой да донесат, разпятие бяхме приготвили. Излезе онази ми ти Нурие, с една дълга бяла риза до земята. Косата си беше оставила да израсте, разпусната беше по страните, само с едно венче около главата. Върви по тревата боса, и сякаш не пристъпя, ами във въздуха плава! Пристъпи към мене, застана смирено, държа аз псалтиря, ама нея гледам. Нея гледам, и не мога да се нарадвам на такава красота! Найсе, претупах молитвите, дойде време за топенето. Нагазих аз във водата, нагази и тя след мене, нагази и Вълчан след нас. Сложих ръка на главата ѝ, приведе се тя, натопи се във водата. Изправи се после, тръсна мокра коса, бисерни капки полетяха наоколо... От водата ризата ѝ се намокрила, прилепнала по онази ми ти моминска снага, оная ми ти греховна гръд се очертала, краката ѝ и те стоят, като че са от мермер камък правени- право ми Господа, в оная ледена вода стоях, ама пот ме изби! А тя, поразницата, стои изправена, ръка не дига, да се покрие, и зъбите ѝ бляскат ли, бляскат! От камък да си, пак пот ще те избие!
Дружината и тя се припоти, взеха да се почесват къде не ги сърби, кръстникът подаде фустите, облече се тя и видението изчезна. Изчезна, ама който беше там, не вярвам някога да забрави що е видял...
Сватбата направихме скоро след това. На една поляна се събрахме, Вълчан беше пуснал мълва по околните села, да идват. Ядене, пиене бяхме приготвили, агнета за чевермета бяхме накупили от кехаята. И свирачи имаше. Надойде народ, напълни се оная ми ти поляна. Някои носеха дарове за младоженците, други идваха без нищо- Вълчан никой не върна. Всички да ядат и пият, Вълчан се жени!
Бре песни, бре хорẚ, бре гърмене! По едно време ме хвана шубето малко- викам му, Вълчане, да внимаваме, да се не дигне някоя потеря, както сме се разпасали! А Вълчан се смее и ми вика, Мартинее, няма потеря побратиме, няма потераджии! Смее ли турчин да се покаже? Вълчан войвода се жени, бе! Вълчан!
Цял ден и цяла нощ трая тая сватба... Цял ден и цяла нощ хора от селата прииждаха, разотиваха се, и нови идваха. Цял ден и цяла нощ свириха гайдите, не млъкнаха. И ни фес, ни чалма се видя някъде!
И до днес си ги спомням, както бяха в онзи ден. Изправен той, като дъб, изправена и тя до него, като млада фиданка. Обичта го беше подмладила Вълчан, сякаш не е хайдутувал по баирите толкоз време, ами току що е напълнил години за женене. А Нурие, Ирина-хубавица си беше тя и преди, сега още по-хубава станала! Тъй стояха те двамата, очи не можеш откъсна от тях! И всички сватбари, дето бяха събрани там, и те все в тях им бяха очите. Гледат ги, шушукат си, някои ги заплюваха против уроки. Ама на, лошо око ли имаше там, дяволът ли си нямаше друга работа тогава- ама не било писано на хаир да е тая венчавка!
Захванахме ние пак хайдутлука след това, ама сега освен войвода, си имахме и войводка. И да речеш, че ще страни- няма брате! И сабя въртеше, и с пушка гърмеше, и от нищо се не плашеше. Вълчановото учение, види се, не беше отишло напразно. То се знай, дружината гледаше да я варди, да я пазим от погански куршум. Един или двама от дружината тъй си и отидоха, без време, техният си живот за нея дадоха. Виках му на Вълчан, да я смири малко, а той само махна с ръка... Веднъж си спомням, причакахме пак едни керванджии. Нурие, и още две-три момчета бяха в долния край на пусията, да вардят, ако някой рече да бяга назад. Там беше по-сигурно, та за туй там я сложихме. Та причакахме ги ние, гръмнахме както му е реда- едни веднага завикаха аман, сиреч, да се предават, ама един- види се, по-ербаплия беше, пък и не му се е щяло да си даде париците на нас- връцна се назад, и дорде туй-онуй, побегна надолу, откъдето бяха дошли. Побегна, и аха-аха, да се измуши, ама тогаз, преди някой да я спре, отпреде му скочи Нурието... Стъписа се онзи отпърво, ама като видя, че жена стои насреща му- измъкна пищов, да пукне срещу ѝ. Всички замръзнахме по местата си- рекох си- край, уби момичето! Ама не можа, пезевенкът, да гръмне! Нурие измъкна ножа си, един голям нож имаше тя- и с един замах му отсече ръката с пищова. То се знае, Вълчан мигом се озова до нея и се разправи с оня, та я отърва от грях. Тъй свърши тая, ама от тогава на всички стана ясно, че Нурие си е станала баш хайдутка!
После в дисагите на оня намерихме 500 алтъна, и от другите бая парици отръскахме. Ама както ти рекох, Вълчан вече къташе парите. За Свободно Българско ги сбираше. Хабери пращаше на други войводи, сговаряхме се, дружно се готвехме за кога пак Дядо Иван ще прецапа Дунава. А че ще го направи, в това се никой не се и съмняваше. Наполеона си строши главата в Русия, ингилизите го после в плен взеха, та Дядо Иван беше свободен пак да обърне взора си на към нас. Гърците, и те се бяха надигнали, за въстание се готвеха. И знаеха и те, знаехме и ние, че дигнем ли се на бунт, руснакът ще ни подаде ръка от север. За туй и Вълчан къташе парите- за пушки ще потрябват, за джепане, за обмундирувание... Доста нещо бяхме насъбрали, ама го криехме по разни скришни места.
Тъй я карахме, дорде един ден не дойде при нас Койчо чорбаджи. От Еленско беше той, покрай Георги Мамарчев се запознали с Вълчана. Та идва той, шушу-мушу с Вълчан, извикаха ме и мене по едно време. Така и така, вика чорбаджи Койчо, имане имало, от римско време заровено. Там и там било, по Беклемето някъде било скрито. Уверяваше ни, че било истина. В стара някаква черковна книга намерили написано, в приписките записал книжникът къде е заровено имането. Как е стигнало знанието до него, не се знай, ама на-записано! По Беклемето не знам дали си минавал, ама там има от старо време път, римският цар Траяна го правил. Та по този път калета строили ромеите, да пазят прохода. Та в едно от тез калета било заровено злато. Товари и товари злато, скрити някогаш си, кога ромеите се отбранявали срещу хуните на Атила-хан. Ще го изкопаем, вика чорбаджията, и ще го делим- четири части за вас, вика, една за мене. Вълчан не беше дип жаден за злато, ама есен идваше, скоро пак щяхме да свием байрака, та вика- що да не идем, да видим какво има, какво няма? Каквото има, ще го приберем, па ще вървим да зимуваме.
Речено-сторено, дето се вика. Прехвърлихме се в Стара Планина и поехме по пътеките. Ама не ей тъй, урбулешката! Че ония места бяха чужди, нямахме свои хора там, да ни обаждат какво има. Пък и турски четици имаше, че турски села имаше под Балкана много, от там излизаха и хаирсъзи... Калето, дето го търсехме, било от северната страна, под билото, където пътя преваля. Ама там турчинът държи стражарница, та и за туй му викат на тоз проход Беклеме... Затова избиколихме изотдолу, от към Осъм, и през гората се покачихме към калето. Мястото едно обрасло, тъкмо като за нас! Чорбаджията взе да нарежда- толкова и толкова крачки, значи, от портата било, на към слънце заника трябвало да се търси, на такава и такава дълбочина. Нарежда той, ама я ходи да търсиш портата, ако си нямаш работа. От калето сал основите останали, кое е порта, кое не е – не можеш позна. Редувахме се ние нощем да копаем, ту тук, ту там, а денем лежим из храсталаците, да не ни мерне някой. Разгеле, и времето се поразвали, мъгли запълзяха, та нямаше пътници много да минават по прохода. А заптиите в беклемето- нито пазеха, нито нищо, само казват обирали от мирните пътници парасъ, данък демек, за да ги пуснат да минат. Турска им работа! Турска, турска, ама една част от момчетата стояха наоколо да вардят, докато другите копаеха, за зор заман...
Копахме тъй една нощ- нищо. Захванахме втора- бре тука, бре там- хоо, брате! Няма и няма! Нощта взе да преваля, войводата вика- и сега ако не намерим нищо, толкоз, дигаме се от тука! Тъй рече той, ама види се, друго било писано. Мислил съм отподир- белким нямаше да е по-добре нищо да не бяхме намирали, да си беше останало в земята това пусто имане?! За всинца ни щеше да е по-добре, а че най-вече за Вълчан. Ама на, такава му била орисията!
Та както копаехме на едно място и кюрекът на един от момчетата удари на нещо. Поразровихме, де с лопати, де с ръце- откри се гърлото на една делва. Ама голяма, гърлото и един лакът широко! И цялата зарита в земята, на дълбочина до коляно. Запушена била с дървен чеп, ама от годините чепът изгнил и се беше напълнила с пръст. Найсе, бръкнахме ние вътре, поизровихме сметта- и то що щеш, брате! Пари бе, с пари пълна, алтъни! Дребни едни, ама не като турските акчета, тънки- тия бяха по-дебели. Образи някакви по тях, написано нещо, ама кой му разбира?! Ни на турски, ни на гръцки, ни на български...
Разровихме я цялата, разровихме и наоколо- още две такива намерихме. На ръст бяха до половин човешки бой, и трите пълни с алтъни! Все бяхме виждали пари, ама толкоз нещо не бяхме виждали. Всичките от дружината се бяха облещили! Войводата се разпореди, наизвадихме козиняви чували- бяхме ги приготвили от преди. Прехвърлихме имането вътре, нямаше време да броим, ама девет чувала с пари излязоха, по двама души на чувал едва ги мъкнат!
Позарихме дупките, колкото да не личи от далеч, че е копано- то се знай, че ако дойде някой близо, ще разбере, че е копано- ама до тогава ние ще сме се омели от тука. Поехме наобратно още тогава, викаме да се махнем колко може по-надалеч от туй място, преди да се съмне. Какво тегло сме брали с тия чували, не мога ти кажа! Тежат пущините, като дявол! Тая работа няма тъй да стане, вика Вълчан, ами да видим нещо за катъри. През деня, като лежахме в една шума, изпратихме две момчета до Троян, предрешени като кюмурджии, да купят катъри. Два деня ги чакахме, и докато чакахме всякой държеше по едно око на чувалите. Докараха те катърите, натоварихме чувалите и работата тръгна. Като стигнахме в Габровският балкан, на едно място спряхме да разделим парите, ама чорбаджи Койчо не щя да ги вземе. Сам човек, сам да върви с толкоз пари из Балкана, всеки може да го срещне! Разбрахме се, за сега да останат при нас, па после като се пооталожат работите, ще уредим да си вземе пая.
Разделихме се после, тръгна си чорбаджията. Поехме и ние на към Странджата. Ама как се минава през поле с катъри, натоварени с алтъни и толкоз народ? За туй се взе решение, да заровим парите в Балкана, на скришно място, да натирим катърите, и тогаз да се върнем по нашите си места. Тъй и направихме. Войводата избра двама от дружината, верни люде- Лико и Радой ги викаха. Нурие и тя искаше да иде с тях, ама Вълчан не разреши- не е женска работа това, стой при дружината по-добре, ние скоро ще се върнем! Подкараха катърите, а ние останахме да чакаме. Тогава ми се видя, че Нурие нещо не беше на хаир. За първи път я оставяше, за първи път криеше нещо от нея. Мене ако питаш, прав беше! Една скришна работа, колкото по-малко хора я знаят, по-добре. Ама и нея я разбрах- не и беше лесно, че любимият ѝ има тайни от нея.
Найсе, върнаха се по едно време, дигнахме си партакешите, дойдохме си по нашите места и отидохме да зимуваме. Зимувахме пак така, както всяка година. Вълчан и Нурие си имаха една одая, там спяха, отделно от назе. Сговорно живееха те, ама като при всеки друг, и при тях не мина без крамола. Един ден се сдърпаха за нещо, чух как Нурие му приказваше на висок глас, а той сопнато и отговаряше. Питам го после- нищо, вика, женски глупости! Повече не щя да каже, и после като да се бяха поуталожили работите.
Поизкарахме зимата, Марта настъпи, и стана време пак да развием байрака. Тая зима, докато стояхме празни, Вълчан не го свърташе на едно място. Беше напълнил 50 лазарника, не беше вече онзи младеж, който беше пръв път отишъл при Христо войвода. Толкоз години по горите, тоз изедник пречукай, на онзи обирник виж сметката- няма свършване! Един пречукаш, на негово място двама изскочат. Ясно беше, че само с хайдутлук тая работа няма оправия-докато не се освободи България, няма да има мира от обирници. Да се освободи- ама ха де! Тогава Вълчан рече- няма да седим и да чакаме Дядо Иван да дойде сам при нас, ами ще вървим ние да го поканим! Ще пратим вест на Негово Величество Царя, да го помолим да помогне на българский народ! Ще го поканим, ама и ний няма да стоим със скръстени ръце, и ний ще помогнем. Тия пари дето сме ги сбрали, ще ги дадем за заплати на солдатите!
Тъй беше намислил тогава Вълчан, и дружината се съгласи. Е, имаше някои, които искаха да не си даваме парите- ама те бяха малцина, както и по-преди ти рекох, в дружината нямаше много такива, които са тръгнали за келепир.
Пари бяхме събрали доста, пък и с ромейското имане бяха станали още повече. Реши се да се изпрати човек до руският консул в Цариграда, по него да пратим вестта. Вълчан избра пак Радоя, един от ония двамата, с които бяха заровили имането. Сигурен човек беше той, от години беше с дружината. Написахме писмо едно, прибра го той в пояса, заприготвя се. На тръгване Вълчан пак му рече- ще речеш на консула- всичко що трябва за войската, Вълчан войвода ще го плати. Царят кахър за тая работа да няма!
Тръгна Радой, захванахме ние да чакаме... Помня, няколко дни след това двама се отделиха от дружината. Не бяха дип читави люде, и никой не съжали много за тях. Бяха ходели с нас около година, не знаеха кои са ни ятаците, та нямаше опасност да издадат някой. Но за зор заман, Вълчан нареди да премести обиталището, докато се пооталожи работата.
Чакаме ние, чакаме, ама вест няма никаква! Ни Радой се връща, ни хабер някакъв праща. Викам на Вълчан- до сега два пъти щеше да иде до Цариград и да се върне, ей го къде е- на един хвърлей място! Сигурно е станало нещо, може да са го бастисали някъде! Ще почакаме още малко, вика, и ще пратим хабери по селата, да разпитаме. Може някой от нашите хора да знае нещо.
Един ден, поседнахме на сянка да починем, слънце беше напекло едно, раззеленила се онази ми ти гора- да вървиш и да пееш! Разхвърляли се бяхме, да се понапечем след зимата. Както си седяхме, изведнъж се чу гърмеж! Скочихме ние, грабнахме пушките, пръснахме се да видим какво има. Рекичка една имаше наблизо, от там се чу гърмежът. Хукнахме натам, и що щеш- на брега стои Нурие, само по риза, а ризата и съдрана на пазвата, гърдите и се открили! В ръката си държи пищов, а в краката ѝ лежи мъртъв Лико! Разпитахме я после, и работата стана ясна- отишла тя да се поумие на рекичката, и както се била разголила, Лико я награбил, да я насилва! Заплашил я с пищова да мълчи, ама като взел да ѝ разкъсва ризата, тя се изхитрила да му вземе пищова, и го гътнала. Плът нали е слаба, все в грях вкарва човек- колко му е на един мъж, с години не виждал жена, да реши да посегне?! Вярно, читав хайдутин беше, имаше му вяра Вълчан, ама съблазънта излязла по-силна.
Вълчан я загърна с антерията си, поведе я нагоре. Разпореди се после- тоз леш, вика, го оставете така да гние, да го ядат чакалите! Не заслужава той гроб, щом на войводката си е посегнал! Тъй и направихме- оставихме го да лежи там, сиромахът, неопят и непогребан. Тъй се свърши тая работа, ама на всички ни беше чоглаво. Че и на Вълчан! Разбрал беше той, че докато е Нурие в дружината, млада жена сред тия мъже, може пак нещо такова да стане. Ама що ще правиш, брате- ни да я отпратиш, ни да я държиш?! За туй се той разбърза, да видим какво е станало с Радой. Искаше да разбере какви хабери е получил от консула, ще мине ли пак Дядо Иван Дунава, и кога ще е. Тогаз ще може и ние да се оставим от хайдутството, пък и Вълчан и Нурие да поживеят мирно под покрив.
Разпитахме ние по селата, ама никой не знаеше нищо за Радой- никой не го беше виждал. Бре, викаме си, тоз пезевенк да не е решил сам да прибере имането! Злато нали е, дяволът кара човек за него да продаде и майка си, и баща си. Двамата с Лико бяха там, кога го заравяхме, и двамата знаеха къде е. Лико го видяхме как свърши, не дай Боже и Радой да е като него- да предаде своите! Решихме да идем пак в Стара Планина, да наобиколим мястото, където заровихме парите. Решихме, ама по това време ни обадиха, че един от ония двамата, които бяха напуснали дружината, се бил в едно близко село усвоил.Чакай да идем, да го навестим, вика Вълчан, да видим какво толкова не му харесваше при нас... И навестихме го една нощ, заобиколихме къщата му и го хванахме по донове в постелята. Оня скочи за оръжие, ама къде ти- избихме му го от ръцете и го накарахме да седне кротко. Попретърсихме по раклите- и що щеш! Намерихме един наниз алтъни, на Нурието го бяхме дали, кога я кръщавахме! Види се, прибрал го е, и е рекъл да се скрие от нас. Забрахме го с нас и хайде пак из горите, там да разнищим работата.
Събрахме се там, на една поляна, разпитваме го онзи. Вълчан сам водеше разпита, Нурие и тя беше наблизо. Оня отначало се опъваше, ама като го попритиснахме малко, се разприказва. И така се разприказва, че да те пази Господ! Как открадна наниза, пита го Вълчан? Не съм го откраднал, вика оня, тя сама ми го даде! Кой ти го даде, пита пак Вълчан? Тя- рече оня, и посочи право към Нурие! Вълчан скочи, хвана го за гушата. Не лъжи, кучешки сине, че сега ще ти извадя душицата! Защо ще ти го дава?! Откраднал си го! А оня се кълне- Честен кръст вика, ако щете вярвайте- сама ми го даде! Видяхме се в чудо!
Пусна го Вълчан, изправи се, обърна се към Нурие. Погледнах я- стоеше пребледняла, ръцете и вкопчени една в друга.
Вълчан я погледа- вярно ли е, какво разправя тоя? Ти ли му даде наниза? Погледна го тя, погледна и вързания. Като че сянка мина през лицето, вътре в нея борба се някаква водеше. Истината напира да излезе, тя се опитва да я спре. Погледна пак към вързания, погледна и Вълчан в очите, па рече- вярно е вика, аз му го дадох!
Остави го тогава Вълчан, хвана Нурие за ръката и я отведе настрана. Дълго ги нямаше, дълго си говориха двамата. И когато се върна, Вълчан беше сам. Вършеше сам, и като да беше друг човек! Състарил се беше за една нощ, раменете му се бяха смъкнали, прегърбен. Като го видях такъв- изтръпнах! Вълчане, викам, какво има? Къде е Нурие? А той- махна с ръка, и вика- остави ме сега, Мартине, не ми е до приказки!
Разпореди се след това- дружината в тоз час да тръгва за мястото, където бяхме заровили имането! Заприготвяхме се ние, и тогава гледам- идва и Нурие. Върви изправена, наближи към нас и рече да иде към Вълчан, ама оня ѝ обърна гръб. Тогава видях как устните ѝ затрепереха, но се овладя- прехапа ги, до кръв ги прехапа, и сълза не пророни! Обърна се и тя, и се заприготвя.
Тръгнахме ние, и по целият път до там Вълчан и Нурие вървяха отделно, и дума не си пророниха. Момците ги гледаха и не знаеха какво да кажат. На всички бе ясно, че нещо лошо е станало с тия двамата, ама никой не знаеше какво.
Отидохме на мястото, Вълчан прати двама от дружината да купят два коня, другите остави да чакат. Мене ме извика, тръгнахме двамата. Вървим, и тогава Вълчан ми рече- Мартине, ела сега с мене, да ти покажа къде е заровено имането. Сега само двамата с тебе, вика, ще знаем къде е, та ако се нещо случи с мене, да го прибереш, защото това имане е, вика, за свободата на България.
Това хубаво, викам, Вълчане, ама защо само ние? Ами Радой? Нали и той знае? Радой- Бог да го прости, вика! На оня свят нищо му не трябва. Дано се смили Господ над него, добър човек и добър хайдутин беше!
Разправи ми тогава Вълчан каква била работата... Кога пишехме писмото на Царя Руский, Нурие ги привикала оня пезевенк, дето го мъкнехме с нас, и другарят му, и им дала тоя наниз, като им поръчала щом Радой тръгне, да го настигнат, и да го бастисат по пътя! Радой не трябва да стигне жив до Цариград, тъй им рекла! И тия двамата настигнали Радой при Резовската река, и уж че нещо да му кажат- светили му маслото. Нурие ги била подучила, и за тая работа им била дала нанизът си с алтъни. Ама ще попиташ защо? Зарад Вълчан го била направила, за него, пък и за нея! Искала да остави вече той хайдутството, да вземат двамата парите от имането, и да се преселят някъде, къща да си купят, деца да си имат... Женско нали е, къща и деца са му на сърцето... Тъй рекла тя на Вълчан, ама той не щял и да чуе. Онази крамола, дето я имаха зимъс, за това било. Тогаз Вълчан ѝ рекъл повече да не отваря дума за това, че тез пари са за делото, ама къде да му дойде на ума, че женската душа гори за дечица, не за бунтове и въстания?! Та като видяла, че парите ще отидат за войната с турците, Нурие си рекла да направи тъй, че да си останат за нас и сама да нагласи работите така, че никой да не знае къде са парите, освен Вълчан. А него тя все се надявала да докара до нейният акъл. За туй и уредила онази работа с Радой. Хем вестта няма да стигне за където е тръгнала, хем с един по-малко стават хората що знаят къде е имането... Тъй, ама оставаше Лико. Него пък по другий начин нагласила! Никакво насилване нямало, ами Нурие нагласила цялата работа! Нали и той знаеше къде са парите, повикала го на страна, уж да му каже нещо, и го затрила! После направила така, че да изглежда, че уж е искал да я насили...
Разправи ми Вълчан тогава, разправя ми, докато ми се стегна и на мене душата и ми идеше с глас да зарева ! Пусто имане, дяволска работа, всичко що се допре до него мръсно става! Брат срещу брата си ръка дига, и син срещу баща! Не щях тогава ни злато, ни нищо- ако ще пак в дън земя да потъне! Ама Вълчан ми рече- не може, Мартине! Мръсна работа е то, добро от него не излезе, за туй ние с тебе ще направим тъй, че и чисти работи да се свършат с него. Като не стана, каквато я бяхме намисли сега, се ще дойде време, кога ще потрябва. За туй и ще дойдеш сега с мене, да научиш мястото...
Тъй ми каза тогава той, и показа ми мястото. Вълчан тогава откопа една от торбите и я взехме с нас. Като се върнахме при дружината, натоварихме я на единият от конете, който Вълчан беше пратил да докарат. Като го натовари, Вълчан извика и Нурие- ела, каза ѝ, качвай се на другия кон. Оръжието си остави, вземи си само женските фустани... Дойде тя, гледаше го, и не знаеше какво да каже. Всички бяхме онемели- край, викам си!
Понечи Нурие да се качи на коня, Вълчан ѝ подаде ръката си. Качи се тя, задържа ръката му- вдигна очи той, погледна я право в очите... Малко време ли мина, много ли- не мога ти каза! Гледаха се така, мълчаха, ама с очи само много нещо си казаха, и без думи се разбраха. По едно време Вълчан се обърне, посегна за юздите на коня. Опита се тя да задържи ръката му, но той я дръпна... Ще заплаче, викам си, жена е все пак! Ама от друго тесто беше тя замесена. Години беше ходила с нас по горите, сълза не бяхме я видели да пророни. Не пророни и сега. Изправи пак глава, стана си пак предишната Нурие, хубавицата. Извърна се па рече- прощавайте и сполай ви, момчета! С добро ме помнете!
Момците се струпаха около нея, всеки гледаше да улови ръката ѝ, един през друг ѝ приказваха. На, честен кръст правя, Нурие сълза не пророни, ама на тия сурови мъже сълзи в очите на всички имаше!
Сбогом, Нурие! Сбогом! Не ни забравяй, Нурие!- тъй викаха, тъй виках и аз. Поведе Вълчан конете надолу, изгубиха се сред дърветата. Дълго стояхме ние после, все натам гледахме...
Така изпратихме ние Нурие.
Вълчан си дойде подир седмица. Сам дойде, ни коне с него, ни пари. Нито Нурие...
Отидохме тогава на мястото, където беше паднал Лико. Събрахме де що беше останало, Вълчан сам изкопа гроба. Положихме вътре Лико, извадих пак псалтиря, изпратихме го както подобава. Свали калпака Вълчан, сведе глава над гроба. Дълго стоя, с другаря си се прощаваше, за грях прошка искаше. Стояхме и ние, всеки с мислите си, всеки с греховете си. Всеки с Нурие...
Пое си пак войводството, подкарахме пак хайдутлука. Подир някоя година русите преминаха пак Дунава, помагахме пак и ние, Дибич Задбалкански до Одрин стигна, гърците се освободиха, свое царство си направиха, но не било писано свободна България и тоз път да видим. Ей ма и мене- не ми остава много още и на мене, ама все се надявам, все ми се ще да видя Българско царство и аз, преди да склопя очи! Вълчан не можа да дочака... Него, който го турски куршум и нож не можа да затрие, годините го пребориха. Остаря, не можеше вече да броди из горите. Най-подир се остави и той от хайдутлука, мирен живот захвана и той. Ама не беше онзи мирен живот, за който беше мечтал, нямаше я и Нурие при него...
Един я само път видях от тогава... Не издържа Вълчан, не издържа сърцето му. Отидохме пак двамата, в сам Цариград отидохме, във Фенер махала, току на Босфора. Една голяма къща има там, пред нея спряхме, пред нея дълго стояхме. И видяхме я. Излезе, същинската Нурие, която помнехме, ама вече жена, зряла, разцъфнала! С алафранга дрехи беше, слуги имаше след нея- не напразно бяха отишли алтъните от торбата. Предрешени бяхме ние, остарял беше и Вълчан- викам си, няма да го познае! Излезе на улицата, плъзна погледа си връз нас, понечи да тръгне и спря като закована! Изправи се на улицата, снага изправи, погледа го право в очите. Позна го, сърцето и го позна! Ни ръка вдигна за поздрав, ни дума продума, само стоеше и го гледаше. Гледаше я и той... Тъй стояха, дорде навалицата по улицата я не закри. Обърна се Вълчан, пое надолу, поех след него и аз. На края на улицата се извърнах- Нурие още стоеше и гледаше след нас...
Вълчан почина скоро след това. До него бях, изпроводих го... Останах сам на стари години, да си припомням какво е било, да чакам кога и мене ще прибере Господ. Да чакам, и да помня за имането. Чака и то, добро да направи, злините си да изкупи...