автор: lennichkata

Имам десетина лева и ментови бонбони в джоба. Няколко смачкани билета, които ми опъват нервите, понеже все ги бъркам с добре забравени банкноти, ключове от вкъщи и служебната карта, чиято връзка крайно небрежно е провиснала през джоба на палтото ми.
Не се качвам на първия пристигнал влак на метрото, не защото е претъпкано или защото си изпуснах шала на ескалатора, а защото реших, че просто този влак не ми харесва. Без причина. 8,29 ч. Въртя се на перона с ръце в джобовете.Имам три минути до следващия влак, три минути, за да повярвам отново в Коледа. А беше време, спомням си, когато с разтуптяно сърце и искри в очите, чаках да се позвъни на вратата и щом отворя да зърна шейничката ни, отрупана с подаръци и сняг. Как го правеха нашите, направо им се възхищавам. Майка ми и до днес обича да изпипва всичко. Истината е в детайла, съвършенството също. Помня как сърцето ми преливаше от чиста радост и всичко около мен беше ярко и живо- и цветовете, и думите, и музиката, и хората. Татко беше жив. Содената питка и монета за здраве. Печен боб и сарми с лозови листа. Небето се отваря за чистите души. Мирис на тамян и портокали. Обичах и се молех. Молех се по детски никога да не спирам да обичам живота. Молех се да позная любовта си щом я срещна из път, молех се никой никога да не си тръгва от живота ми. Угаснаха свещите и по шейната снегът се стопи.Чувам свистенето на влака в тунела. Стискам ключовете в джоба и затварям очи. И ето го татко, усмихнат, слага монетата в питката и ми налива чаша червено вино.. за празника. Той още вярва в мен, защо аз спрях да вярвам в себе си?! Загубвам си душата в празен плик с пари, които нямам. Лутам се в мрака, в тунела на собственото си безверие. А помня, че навън бе светло, толкова светло, че очите болят от светлина. Светло е и у дома при децата, и при майка ми е светло. Долавям аромата на кафе и палачинки. Виждам усмихнатите им лица и надеждата в очите им. Виждам обич и добрина. Виждам и теб, любов. Помниш ли кога се срещнахме? Помниш ли влака и премръзналите ми ръце на гарата? Аз помня синьото в очите и топлината в дланите ти. Спомням си и не искам да те загубя в мрака, Искам те още..колкото ни е отредено и докато не спре сърцето ми. По дяволите влакът и този тунел! Хвърлям билета на релсите и се затичвам по ескалатора нагоре. Свистене. " Внимание, вратите се затварят..." Не се обръщам. Мятам небрежно шала и излизам на светло. Мирише на варена царевица. Един беден човек, усмихнат свири някаква стара мелодия на раздрънкан акордеон. Прегърнали се момичета и момчета прехвръкват около мен. Една баба крещи по дядото си, че е забравил зелето..И ти..в навалицата. Видял си ме и чакаш да те видя аз. Купил си елхичка и цвете за мен. Знаел си, че няма да се кача на влака, че ще се върна, щом намеря себе си и Коледата. Нашата Коледа, със слънце, без сняг.