автор: atom

Поредната ти лична драма
излята като по калъп -
не съществува по-голяма
от твоята всемирна скръб.

И тегне като за последно
каквото сам си си посял,
защото гледаш все на дребно,
невиждайки живота цял.

Свободен си да се оплачеш
от всички тръшнати врати.
Ако светът е доста мрачен –
да беше му посветил ти...

Не знаеш ли, че зад вратите
те чакаше ожесточен,
необразован, невъзпитан,
далеч по-драматичен ден.

И ако с нещо си се сблъскал
по пътя си към старостта,
ти се е случило във връзка
с далеч по-смислени неща.

Животът е многоизмерен
и по-внимателен от теб.
Но твърде късно си намерил,
че си потиснат и свиреп

към себе си. Ще си простиш ли,
преди да се обоснове -
животът предизвиква пришки,
които стават върхове.