автор: esperanca

Изгревът на Игнажден от връх Ком

част първа

снимка

Водата в купичката на Чародей е замръзнала. Не се бавихме много. Около час и половина ни отне предварителният обход, колкото да тестваме светлинките, да се запознаем с терена, да потънем в студената красота на декемврийската нощ, вперила в нас въпросително жълтите си звезди. Време, колкото да чуем вълчия вой.
Вече шеста година се повтаря едно и също: влезе ли във владенията си месец декември, неспокойството в душата ми започва да расте. Колкото накъсяват дните, толкова повече огънят на нуждата се разгаря и разжареният ми мозък не може да мисли за нищо друго. Севернякът обрулва листата на спомените от предишни сезони и билото на душата се оголва. Тогава в недрата на чреслата, от утробата се ражда и набира сила прастар и извечен повик. Този зов ме нуди да търся снега. Пролазва по вените, смръзява кръвта и вълчицата в мен се изправя.
Забравила съм какво е споделено човешко присъствие. Щедростта отприщена извира и помита с лавинното си ускорение предразсъдъци и предпазливост. Хижа Бобиком – третото място за нощувка под върха. Преди години имам неприятен спомен от новата хижа Ком, в старата ми отказаха места и когато планинският водач Явор предложи да нощуваме при Боби, с радост направих резервациите. Боби е истински хижар – благ и услужлив, с лекота кара нещата да се случват, като деликатно и авторитетно отстоява границата на разрешеното и не позволеното. Така туристът получава каквото иска , без да забравя, че Боби управлява хижата.
На деветнайсети декември по обяд взимам Явор, който пристига на гара Плевен от Варна и се отправяме към Берковица.
Като рационален човек на действието ми трябва поставена цел, което задвижва добре смазан и отработен механизъм на тактика и стратегия. Това води целта до изпълнение. После животът с поредица от саблени удари отне всичко. Хората, с чието присъствие съм свикнала си отиваха като умираха внезапно и ненавременно, а останалите ме предаваха. В началото се съпротивлявах яростно, което усилваше болката на загубата, след това цялата ми енергия отиваше в усилието да стоя изправена. След четири години се уморих, нещо в мен отстъпи и оставих животът да ме случва.
Има разлика между това , да довеждам нещата до действие и те да се случват от само себе си. Макар и да изглежда, че резултатът е един и същ, пътят, който изминават събитията определя тяхната стойност.
Хижа Бобиком приятно ни изненада с уюта и чистотата си. Приласка ни в обятията си, сякаш е чакала да пристигнем, топлината й ни отпусна и веднага щом се настанихме, оставяме аляския маламут вързан за парапета на панорамната тераса от първия етаж и тръгваме на обход. Декемврийските дни са най-къси в годината. Слънцето залезе в седемнадесет часа и след около половин час здрач светът притихна в настъпилата нощ. Непосредствено от хижата започва участъкът с най-голямата денивилация, който трябва да преодолеем и се определя за най-труден. Допълнителни усложнения създават заледената и хлъзгава пътека по стръмния наклон, която криволичи между дърветата. Някои от тях са съборени при снеговалежа, който е бил съпроводен от силен вятър. Още докато пъплехме със Зафирата по серпентините на петнайсетте километра до хижата, видяхме цели участъци с поломени и изпотрошени дървета. Решили сме да направим изкачването на връх Ком – 2016м.н.в. през нощта, по непознат и за двама ни терен. Целта е посрещане изгрева от върха на Игнажден – двадесети декември. Това е споделената цел, всеки от нас пази не изгречен на глас мотив. Причина, която се ражда в непознатата дълбочина на сърцето, за да се слее с непрогледния мрак на нощта. Докато търсим маркировка по дърветата в тъмното, на места, където е възможно да се заблудим, Явор поставя знаци – малки пирамидки от камъни или стрелки, дълбоко издълбани в снега. Според пътеводителя Ком-Емине участъкът през гората трябва да се измине за около четиридесет и пет минути. Преминали през по-голямата част, за сутринта ни остава малък непознат отрязък, преди да излезем от гората, където вероятността да се загубим е незначителна. Фенерите осветяват добре и в точка, на достатъчно дълго разстояние , и на разсеяна светлина, затова решаваме и поемаме обратно. Правим няколко крачки и цялото спускане по хлъзгавата пътека ни предстои в тъмното. Протяжен и далечен вълчият вой подчини и без това смълчаната гора. С песента си хищникът оповестява настъпването на тяхното време. Събира глутницата за лов и предупреждава останалите вълци да не навлизат в неговата територия. Чува се на разстояние от десет километра. Случвало се е и при други преходи в светлата част, през деня, да чуя този стар и извечен зов на природата и да не мога да определя нито посоката, нито разстоянието, от което идва. Сега, зовът дойде от ляво на нас, където е билото на върха и си мисля, как след няколко часа трябва да тръгнем в същата посока, да навлезем неканени и предупредени в тяхната територия. Макар да звучи далечен, без реална заплаха, инстинктът в мен ускори крачката, с която слизам. Явор продължава да се движи бавно. И двамата се правим, че нищо не сме чули. Чела съм много за вълците: начина, по който преследват и обграждат отдалеч плячката като постепенно спесняват периметъра около нея , прецизната, планувана атака, местата, в които нападат. Знам, че не трябва да се отдалечаваме един от друг, затова се заставям да забавя ход и да го изчакам. Разговорът върви около предстоящото изкачване. По план тръгваме в четири часа. Тъмнината в гората, поради огромните дървета е като стена. Фенерът осветява тесен коридор напред и от време на време Явор спира, и прави светлинен кръг около нас. Напрегнато следя лъча, който танцува по клоните на дърветата, опитва се да проникне зад дънерите им и като не успява хвърля удължени сенки, върху които не искам да задържам продължително поглед, за да не давам храна на въображението си. Прокрадва се между боровите иглички, за да потъне всичко веднага в непрогледна чернота, веднага щом лъчът отмине. Някак между другото водачът споменава, че на сутринта е по-добре да оставим Чародей в хижата, за да не предизвиква дивите животни. Разбирам, че и той е чул воят. Макар и с нищо да не го показа, една част и в него стои нащрек. Не искам да го питам директно, все едно е да го накарам да признае притеснението си. Продължаваме, бързо изразявам съгласие, че ще направим това, което е по-безопасно, относно Чародей. Сигурна съм, че ще срещнем вълците. Страхът в мен го иска. Те ме повикаха, потърсиха ме, трябва да дойда тук, в планината, в снега, на тяхната територия, трябва да се срещнем, да впием погледите си/ напук всички съвети, че при среща с хищник, не трябва да се гледа в очите, защото приемат това за заплаха/. Срещата трябва да се случи в загадката на нощта. Без свидетели. Трябва да оставя Чародей в хижата. Между двата свята има граница, която дори да бъде прекрачена , не позволява световете да бъдат съединени. Аляският маламут е моята душа-близнак. Любовта е опасна. Потребността да навляза в техния свят е плод на шест годишното ми съжителство с него. Вълкът е хитър хищник и много рядко напада хора. Навлизането на толкова едър мъжки екземпляр се приема като заплаха за територията и е вероятно да ни атакуват, за да защитят пространството си. Допускам, че няма да мога да се заставя да имам правилно поведение. Държейки го вързан за себе си с двата повода, не давам шанс за спасение нито на него, нито на мен. Ако ни атакува глутница от пет – шест екземпляра и той е пуснат, може би ще избяга. Вълците ще тръгнат след него, месото му е по-вкусно от човешкото и ние ще имаме време да се качим на някое дърво. Само че аз не вярвам в това. Последните месеци Чародей не е трениран в дългите единадесет часови преходи, които правихме преди. Отраснал и живял с човек, няма инстинктите, издържливостта, бързината на реакциите, които дивите животни развиват всеки един ден, докато си осигурят храна, оцелявайки в конкурентна среда, където проявата на каквато и да е слабост ги превръща в плячка за останалите. Да го пусна, за мен означава, да го използвам като примамка и да го жертвам, за да спася себе си.
Искам тази среща. Търся я. В цепнатините на жълтите ириси чакат истини, които трябва да бъдат прочетени. Може би нещо в мен лъже, че е възможна среща без битка. Приемам смъртта като единственото сигурно нещо в живота. Знам, при нужда, ще се боря да защитя и опазя моята душа близнак. Възможно е да не успея и да я загубя, спасявайки себе си, но ще съм опитала, надскачайки човешките си граници. Страхът е емоционално състояние, което за да бъде победено, трябва да се преживее.
Нереално красива е планината през нощта. Стволовете на мощни дървета стройно протягат върхове , все едно се стремят да пробият мрака. Температурите падат и снегът започва да хрущи под стъпките ни. На излизане от гората хоризонтът все пак се отличава. По искрящите слюди в снега, неуверено се ражда, постепенно укрепва и се удължава сянката ни.
Природата ни подарява кръглата си пълна луна. Осветен, пейзажът около нас се променя, все едно докоснат с вълшебната пръчица на добра горска фея, която ни допуска в тайнството на приказното си царство. Бледата лунна светлина се пречупва в кристалните структури на снега и картината затрептява в разноцветни меки отблясъци. Чистият въздух прониква в дробовете със свежест и внася спокойствие. Цялото ми същество се отпуска и с всяка фибра на тялото си поемам на големи глътки пречистващия и освобождаващ хлад на въздуха. Не усещам студ. Милиони огнени звезди са запалили златните си фитилчета и щедро изсипват върху нас небесната си благодат. Небето е ясно като елмаз. Всички съзвездия са си по местата. Това, че вселенската подредба е ненарушима ми дава сигурност. Това, че съм част от пейзажа ме изпълва с благодарност и душата ми се прекланя пред чудото на живота. У дома съм.
Хиляда и петстотин метра по – надолу скупчени блещукат шепа светлинки, от града на човешкия свят.

/следва/