автор: NikoVat

Нощ. Гъста мъгла. Прозорецът на стаята ми е леко открехнат и бълва навън цигарен дим на талази. В краката ми гальовно се търкаля празна бутилка Jack. Навярно се мисли за домашен любимец. И има право – любимец е. Дробовете ми вдишват нова доза никотин, задържат го няколко секунди и после звучно го издишат. Кълбото от дим се засилва право към открехнатия прозорец, губи формата си, пропълзява навън и се смесва с мъглата.
От другата страна на масата, точно срещу мен, стои разлистен Борхес. Навярно заедно сме направили поредната разходка из Вавилонската библиотека, а после ми е правил компания, заедно с Jack – любимецът. Пулсиращите ритми в главата ми се усилват. Това е знак за новозараждаща се гениална идея. Трябва само да заспя и въображението ми ще заработи с пълна сила.
Мъглата навън става все по-гъста.
Мъглата в съзнанието ми също.
Главата ми се отпуска, изпада в безтегловност и се стоварва върху масата. Заспал съм още във въздуха.

* * *
Времето спря. Часовникът, напук на всичко останало, продължи да отмерва времето.
И ето го съня.
И ето я гениалната идея.
Ражда се и се изгубва в безвремието.

* * *
Слънчев лъч пресича стаята ми. Пропълзява през открехнатия прозорец, очертава съвършено права линия на пода, удря се в бутилката, прави рязка извивка нагоре и се катери по масата. Стига до очите ми и там губи своята форма.
Събуждам се, но слънчевият лъч държи очите ми затворени. До ушите ми достигат силните звуци на ежедневието. През първите няколко секунди не успявам да определя трополящия грохот, но образът бавно се изяснява в съзнанието ми: стара, разбита каруца се влачи зад още по-стар кон, управляван от циганин, който опъва гласните си струни до скъсване и крещи нещо с пълно гърло. Този образ внася уют и спокойствие в съзнанието ми. Така разбирам, че още съм жив.
Не си спомням какво сънувах.
Трябва да извърша до болка познатата поредица от действия: да плисна две-три шепи вода на очите; да си измия зъбите; да плисна още две-три шепи вода на очите (тъй като вече съм забравил за първите); да изпия един аналгин с надеждата да се справя с главоболието; и накрая да отида на работа… Мразя мизерната си, нископлатена работа. Сещам се, че вчера забравиха да ми изплатят заплатата. Решавам днес да забравя да отида на работа. Изключвам телефона си. Дали това не е била гениалната ми среднощна идея?
Аз и Аз сме единодушни – ще пренебрегнем и до болка познатата поредица от действия. Може би само един аналгин...

***
А сега какво да правя? Отправям празен поглед, загледан в безкрайното нищо. Изведнъж в главата ми се появява страхотна мисъл. Решавам да я запиша, докато не се е изпарила заедно с алкохолните пари в стаята. Само след минута пред мен стои бял лист с изкривени букви, изписващи страхотната ми мисъл:
"Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба"
Прочитам го и го препрочитам. Звучи ми познато. Много познато. Може и това да се е родило в тази, или някоя друга творческа нощ. Незнайно защо се сещам за улица „Гео Милев“. Работя на две преки от нея. Решавам, че тази мисъл идеално би паснала на стената ми във фейсбук. Лаптопът удобно се настанява в скута ми и разгръща пред мен необятния свят, чието лого е едно голямо, синьо F.
Записвам:
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба
В последния момент решавам да го оградя в кавички. Ей така, за да прилича на цитат, ако случайно се окаже, че това не е моя мисъл. Зачаквам някой да хареса чисто новия ми статус.
Нищо.
Затварям лаптопа. След десет минути, подтикнат от любопитство, го отварям отново. Все още никой не е харесал статуса ми, но се е сдобил с коментар. С първична детска радост отварям коментара. ШОК! Виждам името на шефа си, зад което стои въпросът „А ти защо не си на работа“. Коментарът е украсен с две удивителни и три въпросителни. Започвам на свой ред да пиша коментар. Не съм сигурен какво да отговоря, затова се отказвам. Затварям страницата. След малко я отварям отново, за да създам нов статус. С главни букви изписвам:
ТЪРСИ СЕ: НОВА РАБОТА.
Почти веднага получавам първото харесване.
От шефа е.