автор: PetraYan

Денят беше почти преминал. Някак бързо отлетя. С тихи и ситни крачки, се спусна по площад “Тексим” и премина по моста “Галата”, без да тревожи спомените на минувачите. Денят изтече на отсрещния бряг на времеброенето. Спря се само за миг. Пи чай и замина.
Истанбул – десетата по популярност дестинация в света. Всеки миг, прекаран в този град се споделя едновременно със седем милиона туристи. Дните в Истанбул имат свое измерение и същност. Яна отиде в този космополит, за да открие, че в различните места по света, времето тече различно.
Сутринта бяха имали панорамна обиколка. Разгледаха старата част на града. Големият туристически автобус умело маневрираше по стръмните сокаци. Тесните тротоари бяха запълнени с маси и столове на различни кафенета, ресторанти и заведения за пушене на наргиле. Всяко беше със свой собствен облик и звучене. Цветя и изкрящо бели покривки, спираха погледите на туристите. Впечатляващи бяха меките кресла, където телата на седящите, едва доловимо, можеха да се докосват или да се слеят изцяло в едно усещане за взаимност. Всяка дума би била излишна. Казаното в мълчание беше достатъчно. В цялата тази пъстрота и романтика можеха да се забележат кафенета с кръгли масички и изящни столове, застлани с меки възглавници. Върху масите имаше свещници, в които вечер трептеше дискретна жива светлина, достатъчна да напълни с изгарящи искри чашите с вино, очите на посетителите и кръвта във вените на нежно настроените туристи. Всичко беше създадено, за да събуди романтиката в гостите на този космополитен град.
Яна се вглеждаше в дългите и шарени миндери, затрупани с меки възглавници. Удобно настанени, европейските туристи пушеха наргилета и се взираха един в друг с леко премрежени погледи и загадъчна усмивка, а всяка жена беше Шехерезада – бъбрива, красива и желана. Яна за първи път виждаше заведения, където хората са почти полегнали, а не седнали. Сякаш са си у дома. Тези места много й харесваха. Имаше нещо уютно в цялата пъстрота на този източен град. Сякаш и друг път беше идвала, но тогава нямаше автобуси и автомобили, които да задръстват движението по тесните улички. Нямаше ги и интимните кафенета и ресторанти, но мястото беше същото. Нещо като déjà vu. Яна се усмихна на себе си и отпрати това усещане. Харесваше тази своя способност да връща спомени и знания от един друг живот в едно друго време.
На поредния завой автобусът се озова пред базар “Араста” с уличката на занаятите и търговците на ръчно изработени сувенири. Пак там беше откритият ресторант със закачливи шекерени възглавници под раззеленила се лозница. Това място силно привлече вниманието на Яна. Беше някак си познато. Като спомен, който се опитва да се измъкне от дълбините на паметта й. Остави го да си стои, където беше, без да се насилва да си спомни или да проектира някакви очаквания. Беше дошла в този град с едно-единствено желание - да го види.
Минаха с автобуса по моста “Галата” и сякаш градът стана друг - по-модерен, по-европейски и по-технологичен. Многото джамии напомняха, че това все пак е Истанбул – древен колкото древността. Модерната сграда на хотел “Хилтън” се извисяваше над останалите постройки. Тя разменяше заговорнически погледи с другите небостъргачи. Имаше нещо много оригинално в архитектурното решение и оформяне на този град. Сградите не са по-високи от пет - шест етажа, уредени с всички необходими удобства - градинки, барбекю, детски площадки. Модерните небостъргачи - грандиозни и красиви - привличаха погледите със своята футуристична визия на добре шлифовани диаманти. Нищо не ги превъзхождаше по ръст и се виждаха от далече. Новата част на Истанбул беше плътно застроена, но това не влошаваше цялостния й облик. В този град имаше нещо много човешко, като кротък съседски разговор. Всичко беше ориентирано в услуга на жителите и гостите му. Крайбрежната ивица превръщаше разходката по Златния рог в едно приказно изживяване. Място за срещи и забавления, но и за раздели и тъгуване.
Яна беше завладяна от пейзажите, които се разкриха, когато преминаваха по моста през Босфора от европейската към азиатската част. През прозореца на автобуса забеляза красива яхта, която едва докосваше водата, но оставяше след себе си дълга бяла следа. На Яна й се искаше също да остави такава следа, за да я помнят и обичат всички близки до сърцето й. Засмя се на това свое желание, защото реши, че самата тя нито е красива скъпа яхта, нито пък животът й е Босфора. Затова сравнението с този съвършен миг е повече от неуместно и не й оставаше нищо друго, освен да се отдаде на общата красота и хармония на гледката.
В късния следобед автобусът ги свали пред малък площад на една от оживените централни улици на Истанбул. Екскурзоводът им даде кратки указания относно отпътуването за хотела и ги упъти до “Капалъ чаршъ”. Яна тръгна по пешеходната улица. Потокът от хора беше толкова плътен, че тя можеше да чуе ритъма на сърцето на забързаните туристи. От двете й страни се заредиха малки дюкянчета, препълнени със стока. Напръв поглед цялата улица беше една голямата суматоха. Ако се вгледа човек по-внимателно щеше да открие строга и добре подредена система за привличане, омайване, обслужване и изпращане на клиентите. Всеки участник в този безкраен процес отлично знаеше какво трябва да направи. Единствено клиентите бяха тези, които идея си нямаха от какво имат нужда или какво желаят да купят. Но точно в това се състоеше тяхната роля - да се носят по течението без ясна концепция за покупките си. Така се продаваше всичко. А търговците дебнеха разсеяните туристи. Беше достатъчен само един поглед и те се спускаха с любезна усмивка и буквално ги отвличаха, за да извадят цялата налична стока.
Яна беше открила една гениално проста стратегия, за да се изолира от продавачите. Криеше се зад тъмните си очила. Не винаги й се получаваше, особено след като огнената й коса я правеше видима във всяка една ситуация. Но в половината от случаите успяваше да игнорира търговците, решени на всяка цена да продават. А те бяха усвоили до съвършенство това изкуство. Безпогрешно улавяха желанията на клиентите. Досещаха се за настроенията им и от какви мотиви се водят при избирането на подаръци и сувенири. Те бяха психолози, мотиватори и промоутъри. За Яна беше удоволствие да ги наблюдава как се пазарят и как обгрижват клиентелата си.
- Мадам! Мадам! – Яна разбра, че този зов е насочен към нея, но не реагира.
Към нея се беше устремил търговец на средна възраст. Беше нисък, с начални признаци на класическо коремче, характерно за местните мъже. Имаше добре поддържани черни мустаци. От коя ли рекламна брошура на Турция беше излязъл? В ръце държеше модерна тъмносиня дамска чанта, а през рамо беше преметнал шал, като за любимата жена от харема - цвят “Марсала” и златни нишки – неповторимо преплетени в изящни форми и мотиви. Шалът прикова погледа на Яна и макар да беше с очила, това не остана незабелязано.
- Мадам, този шал е така недостоен да докосва тези изящни рамене като вашите. – И задържа поглед върху деколтето и раменете й. - Блясъкът на косите ви омаловажава всичко вложено в него, дори златото спира да блести и помръква. Така обезценен той ще бъде ваш за скромните двадесет долара. – Той се опитваше да наметне Яна с него. - Мадам, направете щастлив този шал и заблестете още по-силно.
Търговецът не спираше да се суети около Яна и не отстъпваше и на сантиметър от нея. Нямаше как да се отскубне от умелата му примка и добре заучените ласкателства. Насреща им се зададе голяма група англо-говорящи туристи с преобладаващи силно червеникави коси. “Ирландци”, каза си Яна и това беше нейният миг. Само с една бърза странична стъпка се шмугна сред тях и сякаш изчезна. Търговецът, който само за част от секундата беше забавил крачка, за да не се блъсне в млад мъж с буйна червена коса и силно зачервено лице, изгуби завинаги своята потенциална клиентка. Разочарованието му се изписа на лицето и той не скри съжалението си. И точно това, че бяха открити в реакциите си, правеше тези настоятелни хора, понякога дори досадни, така симпатични и забавни.
Яна недоумяваше как успяваха да надникнат зад копринения воал на привидно незаинтересованото изражение на човека. Как разгадаваха и улавяха истинското значение на думите, които използваха туристите. Всичко беше като детска игра. Търговецът дебне клиента, а той от своя страна се прави на незаитересован. Правилата никога не са еднозначни и ролите никога не са еднопластови. Хищникът става жертва и жертвата става хищник. Сега тя се намираше в меката на добрата търговия. Тук на “Капалъ чаршъ” тя можеше да се наслаждава на изкуството да продаваш и да се учиш на тънкости от занаята, наблюдавайки отстрани.
Скоро се оказа пред един от входовете на “Капалъ чаршъ” - портите на “Баязид”. Пристъпи прага и за миг потъна в кратка тъмнина. Докато очите се адаптират към вътрешността на осемдесетте покрити улици, човек сякаш за секунда ослепява. Но не се чувства дискомфортно, а по-скоро уютно и приятно. Усещането е за потапяне в топла и сигурна прегръдка на любим човек. После отваряш очи и откриваш един друг свят, в едно друго време, в едно друго измерение. Хора, улици, магазинчета, препълнени със стока и пак хора, и пак улици, и магазини, и стока, и продавачи. Навалицата е огромна. В поведението и държанието на търговци, купувачи и зяпачи има спокойствие. Всички са усмихнати и приветливи. Няма напрежение. Гледат, пипат, питат, пробват, обсъждат, решават и ... тръгват. Едни купуват, други не. Но всички са с блеснали погледи, приповдигнато настроение и се забавляват. Пазарят се. Смеят се. Пият чай в красиви малки чаши, приличащи на разцъфнали лаленца. Изведнъж Яна се сепна. Една мисъл я осени като ярка светлина. Ами да, как не се беше сетила до сега. Защо в тази страна толкова много обичат лалетата? Те бяха не само в градините им, но и в бита им. Има една азиатска легенда, която разказва, че обидена на хората, фея заключила в чашката на лалето щастието. Целувката на едно дете и неговият смях освободили щастието и то тръгнало по света. От тогава всеки, който има очи може да го открие навсякъде в себе си и около себе си. Яна се усмихна на този си спомен. Такова понятие като голямо, огромно, мега щастие не съществува. Колко може да се заключи в чашката на едно лале? В Истанбул има цели полета, засадени с лалета. Яна се усмихваше без да се притеснява, а туристите и търговците се усмихваха на нея.
Яна се чувстваше уютно в цялото това суетене и пазаруване, и се сля с тълпата. Реши все пак да си избере някой от шаловете, които толкова харесваше. Чувстваше ги като прегръдка, като целувка на любим човек. Те я топлеха, галеха, докосваха, красяха. Имаше много в гардероба си, но можеше да приюти още един. Затова започна да ги оглежда. Бяха в изобилие. Висяха в различни разцветки и материи. Яна си помисли, че ако поне половината от тези шалове не висяха вече в собствения й гардероб, то би било доста по-лесно да си избере нещо ново. Но и при нея разнообразието беше умопомрачително и сега много се затрудняваше. Още повече, защото не беше съвсем сигурна в избора си, а и от опит знаеше, че ако влезе в магазина и нещо не закове погледа й, то колкото и да избира, няма да си купи нищо. И сега усещаше, че ще е така, но й доставяше удоволствие да разглежда, да докосва различните материи и да се кипри с обвитите около себе си различни шалове. Водеше кратки пазарлъци, след което се усмихваше подкупващо на продавачите. Тръгваше без да купи нищо, а те тичаха след нея да й предложат още от стоката си с думите: “Мадам, мадам, специално за вас ...!”, но тя продължаваше без да се обърне.
Спря се пред поредното дюкянче. Цялата стока висеше отпред, а вътре беше подредена на тесни полици почти до тавана. Тази пъстрота създаваше усещането, че минаваш под дъгата. Яна гледаше прекрасните цветове и се питаше какво се случва с шаловете, които никой не избира и никой не купува. И не, защото са грозни или са от некачествена материя, а защото са твърде предизвикателни и видимо доста по-провокиращи от всички останали. Тогава го усети. По-скоро го подуши. Един омайващ аромат прикова съзнанието и погледа й. Повече от половин минута нищо не се случи, но и тя не можеше да помръдне. Един шал в оранжево, брик и кафяво се открои от останалите, а Яна не можеше да отдели очи от него. Стоеше и вдъхваше този омайващ аромат, а в съзнанието й излезе едно лице. На мъжът, който владееше сърцето и мислите й, но който не беше отреден за нея.
Зад гърба й прозвуча плътен мъжки глас.
- Лейди, имате изтънчен вкус. Направихте невероятен избор – каза мъжът на много добър английски.
Тя не можеше да се помръдне. Всички шалове се завъртяха около нея като в ориенталски танц на пъстри дервиши, а тя не можеше да спре целия този вихър. Само се наслаждаваше на аромата, който идваше от стоящия до нея мъж, а онзи другият образ, идваше все по-близко и ставаше все по-реален и по-истински. Чувстваше дъха му близо до врата си. Рамото му едва се докосваше в гърба й, а усещането беше като отпиване на глъдка горещ шоколад - силно. Непреодолимо желание се надигна в нея. Цялото й тяло замря и запламтя. Очите й се премрежиха и силно изсветляха. Погледът й се отнесе и тя се отдаде на сетивата си. Остави се на шеметното ухание, на красивите и топли ръце и на умелия търговец. Не виждаше чертите на лицето му, защото друг образ и други очи изпълваха съзнанието й и стояха пред нея. Усети, че й свалят шала. Помисли си, че ако опита да свали и блузата й, не би могла да се съпротивлява. Ръцете му бяха фини и уверени. Докато размотаваше умело шала, само с върха на пръстите си я докосна по откритата част на деколтето. Яна почти изстена и едва сподави издайническото потръпване. След миг усети, че постави на врата й друг шал и го преплете с точни и премерени движение, като я остави в напразни очаквания да я докосне отново. После нежно извади косата й, която беше останала под шала. Дългите му пръсти стигнаха бавно до основата на тила й и описаха дълга огнена диря преди да разпръснат косите й. Ръката му естествено се озова на кръста й, като я обгърна и някак случайно или може би не, се задържа върху топлата й кожа под блузата. После деликатно я придърпа към себе си и я притисна съвсем леко до тялото си. А ароматът му като опиум се засили и премина в пулсиращите й точки по кожата. После нежно я поведе под дъгата от подредени пъстри шалове и нежни ухания на любов.
Изведнъж се озова пред огледало, от което я гледаше една прекрасна жена с разпиляна коса, изумрудено зелени очи, пълни с малки златисти точици и уникално красив шал около врата си. Умелият продавач отново я притисна към себе си и продължиха. Магазинчето беше малко и разстоянието между рафтовете със стока и огледалото беше на четири – пет крачки. Яна пробва повече от двадесет шала, като не видя нито един от тях, отдадена на видението, породено от нейното въображение. Целият този танц се повтори като магически ритуал всичките двадесет пъти. Усети, че би могла да стигне до кулминацията, ако умът не й изпращаше ясни сигнали, че се намира на обществено място, но сетивата й казваха друго и тя се предаде. Не виждаше нищо освен образа на мъжа, който сега беше далеч от нея. Позволи си да изпита едно уникално преживяване, което е сравнимо с правенето на съвършен хармоничен секс между хора, които силно се желаят. Позволи си да бъде щастлива дори и далеч от любимия.
От този унес я извадиха ръкоплясканията, които сякаш я събудиха от дълбокия й транс. Бяха се събрали доста хора, а един турист дори снимаше с камера. Всички я гледаха с възхищение и блеснали от наслада очи. Туристът с камерата се приближи и каза на френски:
- Madame, vous êtes très inspirant! Сякаш танцувахте през цялото време.
Публиката ръкопляскаше и я поздравяваше още известно време, след което се разотиде. Тогава тя се обърна по посока на аромата, който не спираше да я прегръща. Това беше млад търговец с европейски вид и пронизително сини очи, които не спираха да се усмихват. Той се приближи до нея, а уханието се засили почти до полуда. Наведе се и й прошепна в ухото:
- “Lady, you were perfect! Следващият път вземете със себе си този, когото виждахте през цялото време. Подарете му това вдъхновение.
Целуна й ръка и се изправи. А на висок глас каза:
- Лейди, за мен беше удоволствие!
Тя си тръгна с усещането за нещо прекрасно, нежно и интимно. Не си купи нищо от “Капалъ чаршъ”, но отнесе за себе си един прекрасен сувенир – изживяването, което не би си позволила в едно друго време.
Когато отново се озова на малкото площадче, на което ги беше оставил автобусът, денят беше почти към своя край. Оставаше само онзи кулминационен момент, в който огненият залез избухва с цялата си мощ, като емоцията на влюбена жена, каквато беше Яна.
Яна застана до групата и се потопи в звуците, ароматите и цветовете на този изумителен град. Той я дари с един прекрасен миг, с един близък до сърцето й човек, който точно сега беше на много километри от нея, но тя го усещаше с всичките си сетива и с цялото си същество.
На другата сутрин групата си тръгваше. Преди да се качат в автобуса, собственикът на хотела каза нещо на екскурзовода. Той събра всички и им обясни, че имало подарък за един от групата, чието име ще се изтегли чрез жребий. Разбъркаха номерата на стаите и изтеглиха листче. Яна седеше в един дълбок и мек фотьойл в лоби-бара и не участваше в лотарията. Беше се загледала през големите прозорци на фоайето и наблюдаваше пъстрия поток от местни хора. Тази суетня я успокояваше и тя не мислеше за нищо. Някой я докосна по рамото и тя се сепна. Беше екскурзоводът.
- Печелиш наградата на хотела! – Държеше в ръка пакет и й го подаде. – Трябва да го отвориш – поясни екскурзоводът, виждайки объркания й поглед.
Яна отвори пакета. Погледна в него и застина. След това бавно бръкна и извади шала, който вчера беше спрял погледа й и който беше причината за танца пред френските туристи. Онзи в оранжево, брик и кафяво. Усети зад гърба си същият аромат, рязко се изправи и обърна, но не видя никого. Само гърба на един мъж, който бързо излезе от хотела. Разгъна шала и обгърна раменете си с него. Отново я завладя онова усещане за нежност, чувственост и обич.