автор: Rodenavlotos

Тънкостенно звъня във ръцете ти. Винено.
В тези пръсти, които придържат душата ми нежно -
да не би да се хлъзне надолу по своето минало.
Да се счупи. Невинен човек да пореже.

Ти си онзи, приседнал край моята маса и знаещ
колко трудно и дълго се пълни на практика чашата.
Колко пътят на виното в нея трънлив и безкраен е -
от пръстта, до цвета от пчелите опрашен.

Ти си онзи, не бързащ да види на чашата дъното.
Който вдига, върти и оглежда цвета й на слънцето,
и се дави на сухо в искрящите багри потънал,
удивен от побраната болка във зрънцето.

Ти си онзи любител на дългото вечерно пиене,
който път на поклонник е минал и стигнал до края му,
който имал е нощи, в които е клякал и виел,
но и нощи, с душа под асмите на Рая.

Кой ли Господ събира онези, които се търсят -
мъж на маса за двама и чаша, с извивки венерини,
Ти едва ме докосваш, ръцете грижливо избърсал,
най-накрая опорната точка намерил.