автор: PetraYan

Яна седеше на скалата. Гледаше спокойната вода, която се раздвижваше от малки, току-що родени вълнички, които приличаха на меки дипли на ефирна рокля. Докато се разбиваха в скалата, малки бели тиари пръскаха бисерни капки. Яна вдигна поглед точно на време.
Хоризонтът беше започнал да гори. Слънчевият диск много бързо се издигна и всичко побеля в утринно сияние. Нежно синьо се разля по морето и то изсветля до прозрачност. Тя се вгледа в него и очите й се изпълниха със сълзи. Не плачеше. Трудно е да гледаш право в слънцето, без да затъркаляш едри пречистващи сълзи. В това нямаше нищо лошо. Това не бяха емоции, това беше прераждане и катарзис на душата.
Вече пети ден програмата на Яна е наситена с ритуали и почти никакви вълнения. Пети ден ставаше преди шест и отиваше на скалата. Винаги сядаше на едно определено място, което много приличаше на изсечено от човешка ръка. Вглеждаше се в морето и освобождаваше всички мисли и емоции, които беше трупала, прибирала и сгъвала прилежно в съзнанието си, като дарове за сватба в стара резбована ракла. Искаше да се изнижат едно по едно, да се понесат на поривите на вятъра, и в най-добрия случай, да се гмурнат в морето и повече да не изплуват.
Едва тази сутрин тя успя да премахне онази досадна болка от ляво, която се яви на втория ден, след като започна да излиза от обичайното си състояние на stand by. Само за миг се почувства добре и спокойна, а след това болките започнаха да я връхлитат една след друга. Очите й бяха възпалени и зачервени. Изглеждаше сякаш скоро е плакала. Имаше нещо мелодраматично в изражението й, като от черно-белите стари филми за любов и раздели. А и тази странна болка в гърдите. Беше чела, че това е симптом на прединфарктно състояние. Тази мисъл й проблясна за секунда, но много бързо я отхвърли и болката продължи със същия интензитет – остра, когато си поема въздух, и на моменти - леко отпускаща, за да се забие отново като кинжал. Яна си каза, че няма да й обръща внимание и започна да вдишва още по-дълбоко от морските изпарения. Това притъпи болката.
Знаеше, че тялото й е загубило много от съпротивителните си сили. Изминалата година се бори непрекъснато, неуморно и не винаги успешно. Сега нещата започнаха да се подреждат. Всичко, което беше обмисляла като възможности, си идваше на мястото. Тук - колелце, там - винтче, после ос и бурмичка, и перспективата пред нея беше добра.
Яви се обаче друга заплаха – нейното здраве. Яна трябваше да се погрижи за тялото си, за неговото съхраняване и запазване в добра кондиция. Тази потребност я доведе на този бряг. Едно уникално място, съчетало планина, море, слънце, красиви гледки, близки приятелства. Точното място, точният момент и точните хора. Трябваше й само време и никакви емоции. Изминалите пет дни беше положила огромни усилия да се изолира от света. Без телефони, без интернет. Нищо... Не й беше леко, но се справяше. Имаше гласове, които искаше да чуе, да им разкажe за това какво вижда, какво й се случва и как се чувства. Да поплаче тихичко в телефонната слушалка и да получи топлите окуражаващи думи на любимите си хора, но не трябваше. Всички емоции й носеха страдание. Стомахът й се свиваше на топка и след това й бяха нужни цели дни да гo накара да се отпуснe, за да може поне да пие вода. Странно нещо е човешкият организъм. Намира се в сложна взаимовръзка между психиката и емоциите му. Всичко е свързано помежду си с тънки невидими нишки, за които Яна трябваше да се погрижи.
Тази сутрин усети, че нещата започнаха да се получават. Болката неусетно изчезна след поредния сеанс за вътрешни настройки и автогенен тренинг. Умората, която я беше натиснала, сега се потопи в морето и тя усети прилив на енергия. Остана още петнадесет минути на скалата, за да се наслади на това, което започна да я изпълва и разлива по всяка клетка от тялото й. Сила и ентусиазъм течеше по вените й. Тя се наслаждаваше с всяко трептене на тялото си, и на най-малката промяна в усещането за хармония. Чувстваше се страхотно. Стана и тръгна по пътечката. Не ходеше, а се носеше над нея. Видя спортно облечен мъж с кърпа около врата си и се приземи на земята, като едва я докосваше с босите си крака. Мина покрай него, усмихна му се и го поздрави. Той отговори на поздрава й с приятен мек тембър. Яна се движеше по брега на залива, като от време на време политаше по абсурден и безумен начин. Започна да се усеща пак такава, каквато от много години не се беше чувствала. Отново се обичаше. Обичаше и хората, които бяха до нея. Обичаше целия си живот и всичко това я изпълваше с благодарност. Бързаше към приятелката, която стоеше в началото на стълбите, за да поемат заедно към следващия чуден ритуал – да пият кафе и да закусят, преди да се отдадат на ласките на морето, слънцето и пясъка.
Още първия ден, когато отиде на скалите, мъжът, с когото се размина, вече я беше забелязал отдалече. Стори му се на не повече от осемнадесет години. Беше си помислил, че е отчаяна тийнейджърка, решила в този ранен час да създаде главоболия на родителите си, като се скита по тези опасни места. Носеше къси панталони и памучна риза с дълъг ръкав. А вятърът енергично танцуваше в косите й. Момичето потъна в скалите и мъжът я изгуби от поглед. Завладя го тревожност и се затича, за да не пристигне твърде късно. Спусна се надолу по пътечката и зае позиция, от където добре виждаше девойката. Тя седеше на скалата с кръстосани крака. Беше поставила дланите си обърнати нагоре върху коленете и едва тогава той видя, че е в поза за медитация. Седна в укритието си и си пое въздух. Нищо лошо няма да се случи - каза си той, - детето просто ще медитира. И тогава изведнъж стана нещо странно. От посоката на момичето сякаш нещо избухна. Не се чу нито гръм, нито тътен. Само пламъци, огън и силна светлина. Нещо по-ярко от слънцето, по-огнено от утринния му диск и по-завладяващо от мисълта за началото на деня. Той стоеше като хипнотизиран и не можеше да откъсне очи. Не виждаше почти нищо, но съзнанието му не можеше да се откъсне от мястото, а очите му не премигваха и за миг. Когато свикна със силните отблясъци, започна да различава детайли от картината. Това беше жена, която седеше със затворени очи в поза лотос. Не беше осемнадесетгодишна, но от тук не можеше да определи възрастта й. Това, което беше избухнало, беше слънцето, нахлуло в огненочервените й коси. Не беше виждал подобно нещо. Познаваше и други червенокоси жени, но това беше друго. Не знаеше какво, но нещо силно го привлече към нея и той остана да я съзерцава. Не можеше да мръдне от мястото си дори и след като вече си беше тръгнала. Когато стана, за да се приближи, тя вече беше преминала през залива и сега вървеше по огрения от слънцето плаж, а косата й сипеше пламъци, като разгоряла се нестинарска жарава. Той остана на скалата без да може да откъсне поглед от отдалечаващата се жена. Реши, че ще я намери на плажа. Слезе на пясъчната ивица и започна да се разхожда от единия до другия бряг. Вглеждаше се в жените и не можеше да познае коя от тях беше срещнал преди малко. Всички тези голи тела го дезориентираха и това го изтощи. В три часа се прибра изнемощял и тревожен. Нещо не беше съвсем наред, но той не знаеше точно какво. Там, под слънчевия сплит, го стягаше и го караше да отиде до скалата цели три пъти, но напразно.
На другата сутрин стана много преди слънцето да реши да се събуди и да тръгне към хоризонта. Отиде до мястото и зачака. Интуицията му не го излъга. Не след дълго от залива се зададе самотна фигура. Ходеше бавно и се насочваше към скалите. Мъжът бързо се прикри и зае удобна за наблюдение позиция. Ослушваше се за шумове. Не след дълго чу много леки стъпки, едва доловими, но сигурни. Търсеха здрава основа, за да стъпят и да стигнат до скалата. Само след миг я видя. Тя клекна почти на ръба и той изтръпна. Ами ако залитне? Отдолу бяха само скалите и вълните. Затаи дъх, готов всеки момент да наруши и пререже тишината с гласа си. Ужаси се от това какво щеше да извика. Едно име, което седем години не беше произнасял. Името на една жена, която така и не остана при него завинаги и просто си отиде като ято, поело за едно по-хубаво място. Не го каза на глас. Дори не го прошепна. Върна го обратно в онова тайно място в сърцето си и остана в очакване зад скалата. Когато успя да се съвземе, отново се вгледа в жената.
Слънцето все още не беше изгряло и тя не излъчваше онова сияние. Успя да я разгледа подробно. Беше дребна и твърде слаба. Това го беше заблудило предишната сутрин, че е тийнейджърка. Имаше добре изразени черти. Издължено бледо лице. Устните й бяха малки като медна монета и силно зачервени от влажния въздух. Очите й бяха вгледани в морето и чакаха слънцето. Косата й беше прибрана над челото, а отзад се спускаше свободно на меки къдрици. Имаше нещо познато в това лице. Засмя се вътрешно на себе си. Беше прозвучал като стар сваляч: „Ние с вас май сме се срещали някъде?“ Нямаше къде да са се срещали. Тя беше поне петнадесет-двадесет години по-млада от него. Идваше от някоя точка на страната и беше страшно глупаво да й излиза с тази изтъркана и просташка фраза. Не му беше присъщо да завързва плажни запознанства и да върти краткотрайни любови. Все още лекуваше болки от стари рани, останали като белег от нож в сърцето му. А и отдавна беше минал възрастта на любовта. На петдесет и седем и вече отдавна не беше във висшата лига, нито пък в ранг листата на предпочитаните ергени. Виждаше как колежките му отначало го заглеждаха, но той не допускаше никакво излишно фамилиарничене и те постепенно спряха да го отразяват като обект на неформални контакти извън работно време. Сега обаче, като стар воайор, стоеше в прикритието на скалата и гледаше лицето на младата жена и не можеше да откъсне очи от него. Започна да различава черти. Познати, вече открити и съхранени някъде дълбоко в него. Формата на лицето – удължения овал и малката брадичка, завършваща с лека волева трапчинка. Скулите – добре изразени, придаваха на това лице намек за аскетизъм и дисциплина. Познаваше това лице! Беше го целувал милион пъти. Беше го съзерцавал в безлунни нощи. Беше го изучавал тайно с дни и безкрайни часове. Беше го докосвал с ръце, с устни, с очи, с мисли. Не беше възможно. Нямаше как да е същото. Това беше някаква шега на съдбата. Такива неща не се случваха. Те бяха неестествени и за тях нямаше логично обяснение. Защо се е върнала? Защо той трябва да знае, че се е върнала? Защо трябва пак да я срещне сега, когато почти я преживя, или по-точно намести болката така, че да не го боли толкова много, и да се превърне в естествено продължение на собствената му самотна душа. Шепа пепел и две сълзи му останаха ... тъкмо беше намерил сили да й прости за самотата, след като си отиде. И ето, че тя отново е тук. Защо? Защо точно сега, в залеза на живота му? Защо трябваше да мине отново през това? Тогава съдбата му се изсмя в очите и го зашлеви така, че от мъка почти ослепя. Нямаше думи тогава да я спре и от обич изгоря в горчивия спомен от любов. Любов, останала без лице, без ръце, без устни и само една голяма тишина от всичко изказано. Толкова искаше да й каже: „Презимувай при мен! В моя свят остани! Има още неща за казване!” Но тя само се усмихваше и очите й казваха: „Обичам те! Обичам те завинаги!” И после си отиде. А след нея тъжно, тъмно, черно, тягостно, трагично, тихо. Ако само му беше обещала да остане, той знаеше, че щеше да изпълни обещанието си. Тя го правеше с такава лекота и така естествено караше нещата да се случват. Без напрежение, без трудности, без усилия. Когато работеше – работеше творчески. Когато готвеше – правеше го вдъхновено. Когато говореше с децата – говореше като с равни. Когато се грижеше за родителите си – се грижеше като орлица. Когато го обичаше – обичаше с всяка своя фибра, с очите, с устните, с ръцете, с кожата си, с огнените си коси, със сърцето и с душата си. Всичко правеше като за последно. Сякаш го знаеше. Усещаше, че си отива и искаше да даде само истинското от себе си.
До този момент беше живял със спомени. Чуваше шепота и смеха й. Често нощем се събуждаше от онова нейно напевно тананикане. Тя обичаше да пее и танцува, а той - да я гледа как се забавлява. Толкова необятно я обичаше, а сега - шепа пепел и две сълзи. Това обаче не е бил краят. Като в глупав латино сериал тя се завръща. Възкръсва от тихото, за да разбие отново сломеното сърце на главния герой. Стоеше скрит зад скалата и надничаше като крадец, прехласнат по красотата на плячката си. Гледаше жената и отказваше да приеме мислите в главата си. Не можеше да е истина. Нямаше как да се случи подобен обрат. Нямаше как … Той самият хвърли цвете и шепа пръст и почти разкъса душата си. Беше загубил жената, която му подари света. Беше я положил в земята и после прах от праха.
След като я беше видял на скалата, цяла нощ плака като малко дете. Хлипа, заровил лице във възглавницата. Стискаше юмруци докато кръвта спре да достига до пръстите му. Болката минаваше на мощни тласъци през цялото му тяло и той се разтърсваше от силни и болезнени физически спазми. Едва призори се преде на умората от безсънната нощ. Изведнъж се стресна. Зората едва беше просветлила съвсем леко горния ляв край на прозореца му. Скочи и бързо се облече. Не искаше да я изпусне. Трябваше да разбере каква е истината.

* * *
Телефонът на Яна звънна като разливаща се вълна. Получи съобщение. Погледна го и сбръчка нос с досада. Мобилният оператор й съобщаваше, че има неплатена сметка, която този месец беше доста набъбнала. Цяла седмица отлага. Трябваше да свърши тази досадна работа. Но първо щеше да се отдаде на удоволствието да си изпие кафето с голяма доза сочни и добре узрели смокини, набрани от самата нея и от нейната приятелка Зара. Ароматът на кафе й действаше като магическо биле. Завладяваше я необятно спокойствие. За миг се отнасяше далече, някъде на непознати и тихи места, изпълнени със странно усещане за унес и нега. Обичаше сутрешното ритуално пиене на кафе. Двете жени се познаваха от цяла вечност. Не им беше нужно да го казват, за да го направят. Мислеха в една посока. Довършваха изреченията си. Допълваха вътрешните си светове с прецизна точност, с ефирна лекота и с категорична завършеност. Никакво излишно движение. Отстрани изглеждаха като сцена от любим спектакъл, добре режисирана и съвършена.
- Трябва да сляза до града. Имам сметка за плащане. Не търпи отлагане. – Яна беше затворила очи и попиваше топлината на утрините лъчи. - Имаме ли нужда от попълнение на запасите?
- Може ли да те чакам на плажа? – Зара държеше чашата с пътувалата до Париж котка и също като Яна, стоеше със затворени очи срещу слънцето. – Нямаме нужда от нищо. Не се бави, ще те чакам за плажното питие.
От страни двете жени изглеждаха като участнички в тайнствен ритуал за слънцето. Държаха в ръцете си ярко червени чаши с изрисувани черни котки по тях. С обърнати към небето лица и затворени очи. Само с устни шепнат тайнствени слова. От време на време изяждат по една смокиня и отпиват глътка от течността в чашите. Красива гледка. Две жени с видимо още младежки черти, с добре запазени момичешки фигури. Едната руса, другата червенокоса. Призовават слънцето и неговата сила да ги изпълни и вдъхнови. След като доставиха поредната доза хармония и покой за духа и телата си, всяка тръгна по своя път, с уговорката да се срещнат на плажа. Яна не би си позволила да прекъсне връзката с дъщеря си, а това лято единствено телефонът ги свързваше.
Тя вървеше по централната градска улица, а очите на минувачите залепваха по нея. Много добре знаеше какво причинява на хората, когато го прави. Върви по своята котешка пътечка. Скрита зад тъмните си очила. Забелязва всички и леко им се усмихва. Но само колкото да пусне онова вътрешно свое сияние, което направо прехласва хората по нея. И не защото иска да се ползва с някакво специално внимание, а защото иска да даде част от онази насъбрала се в нея любов, която не желае да задържа само за себе си. Колкото повече я подаряваше на хората, толкова повече я изпълваше от вътре. Тя много харесваше това усещане. Сякаш беше река от изумрудени потоци, които се изливаха с нереална мекота и обгръщаха всяко същество. Това караше Яна да сияе в мека кристална светлина със зелени оттенъци, която привличаше хората и ги караше да се усмихват един на друг. Майсторът на канелени кифлички й махна от далече и изпрати усмивка, пълна с копнеж и желание. Тя го поздрави любезно и продължи да развява с бърза ситна стъпка лавандуловата си рокля.
Пешеходната улица и оживеният човешки поток по нея беше като зелена река, засенчена с дървета, а на места, от преминаващите през клоните лъчи, се образуваха слънчеви петна, като искрящи ярки острови. Когато минаваше през тези слънчеви извори, огнената й коса всеки път избухваше в заплашителни изпепеляващи пламъци. Това караше хората да пазят дистанция. Малцина бяха смелите, които тръгваха към сърцето й с ясното съзнание, че ще изгорят. И въпреки това, желанието им да се докоснат до истинската, дълбоко скрита мъдра душа, беше по-силно от естествения им инстинкт за самосъхранение. Тяхната смелост и жертвеност биваха възнаградени. Те получаваха всичко, от което имаха нужда. Всичко, което ги правеше щастливи и изпълнени с хармония. Времето прекарано с нея, разговорите с нея, общото им мълчание, носеше усещането за симфония, за хармония и безвремие. Очите й казваха – ти си Вселена. Смехът й - лек и насърчителен – даваше крила. Гласът й като музикално адажио, приказен, тайнствен и магичен, в хармонично звучене до леко романтичен. Около нея винаги имаше едно сияние, което преливаше в хората, които тя допуснеше много близко до себе си. Те пиеха от тази благодат и се изпълваха с живот, със сила, желание и воля. А тя все така енергична и жизнена, продължаваше да сияе и да звъни със звуците на тайната градина.
Яна вървеше по средата на улицата, съпътствана от невиждани безмълвни експлозии в косите си. А те отекваха като камбанен звън единствено в сърцата на хората и ги караха да стават по-добри, по-умиротворени и по-влюбени в живота. Това караше минувачите да не спират да се усмихват и създаваше впечатление, че го правят специално за нея. А те просто поемаха нейното усещане за щастие и това вадеше от тях най-доброто, което можеха да направят – да се усмихнат на себе си, на живота и на човека до тях.
Когато го видя, Яна вървеше с плавна походка, наподобяваща лекия танц на грузинска девойка. Това беше онзи мъж от скалата, с кърпата през врата. Но сега нямаше кърпа. Беше облякъл къси до коляното панталони със стилна флорална шарка, която за възрастта му беше доста смело решение, но на Яна този десен й хареса и вътрешно похвали избора му. Ризата му беше тип тишърт с малка яка и три разкопчани копчета. Цветът се допълваше съвсем естествено с тоновете от панталона. Това облекло му придаваше леко хлапашки вид, но прошарената му гъста коса издаваше изминалото летоброене. Тя му се усмихна и отмина, без да задържа вниманието и погледа си върху него. Бързаше да свърши задачата, която си беше поставила и обещанието, което даде на приятелката си - да изпият преди обяд по една мента със сода, лимон и много лед.
Спомни си за бармана от плажното заведение . Тя добре знаеше двете каква Борисст му доставяха с присъствието си. Той кръжеше около тях с блеснал поглед, без да може да каже и дума. С поведението си нито Яна, нито Зара даваха основание той да скъси дистанцията на любезното сдържано общуване. Като страничен ефект от погълналата го еуфория от тяхното присъствие, той беше внимателен и много любвеобилен към дългогодишната си приятелка. Тя не се дразнеше, че през деня той така се заплесва по тези две сестри, нали страстните нощи бяха нейни. Яна малко се смущаваше от бармана, защото той имаше невъзможно сини очи, които не се отразяваха добре на общата й хармония. Нарушаваха баланса й и зеленият поток от любов променяше цвета си като на моменти ставаше индигов, а това не беше добър знак. Тя почти не контактуваше с него и оставяше Зара да ходи за кафе, мента или някоя друга освежителна напитка. Ако се наложеше все пак да размени с него някоя и друга дума, Яна не сваляше за нищо на света тъмните си очила. С невидима сила го държеше на по-голямо разстояние от нормалното, за да е сигурна, че няма да му навреди, а и на себе си също. Тези предпазни мерки й връщаха хармонията и спокойствието. Така тя успяваше да се наслади на ненатрапчивото му внимание, на уникалната му мъжка красота. Забавляваше се с непрекъснатото недоумение и почуда, в които той изпадаше, когато се опитваше да се приближи много близко до тази странна жена. Не я смяташе за красива. Имаше нещо в нея, което го привличаше и когато понечеше да я докосне, пак същата сила го отблъскваше. Но някак естествено, и той не чувстваше обида или гняв от наранено мъжко его. Напротив чувстваше се защитен и в същото време опиянен. Присъствието на двете жени оцветяваше мислите му в теменужено синьо и това го вдъхновяваше.
Яна влезе в пощата, усмихвайки се, защото си представи учудената му физиономия, стигаща до недоумение защо едновременно се чувства толкова странно и в същото време толкова добре. Той имаше светла млада душа, която лесно се управляваше и можеше да се насочва в правилната посока. Това много забавляваше двете приятелки. Още повече се смееха на факта, че в града и на плажа всички ги мислеха за сестри. Те не отричаха, но и не потвърждаваха. Просто се усмихваха и хората им отвръщаха със същото.
Яна плати на гишето сметката си за телефона и си отдъхна с облекчение – още едно изпълнено обещание. Тя трудно даваше обещания. Пазеше се да поема ангажименти, но когато го направеше, гонеше, докато не го изпълни, при това по най-добрия начин. Размени със служителката няколко мили думи, което я изпълни с непозната еуфория и толкова се развълнува, че се обади на съпруга си и съвсем изненадващо и за себе си изстреля в слушалката: „Обичам те! Обичам те, нежно!“ – отсреща човекът занемя. Не беше чувал тези думи от съпругата си през последните тридесет години. Сълзи напълниха очите му и той едва успя да отговори – „И аз, много!“.
Яна излезе от пощата. Стъпи в един побелял от слънчева светлина кръг. Познатата експлозия от пламъци достигна кулминацията си. Тогава той я спря. Да, това отново беше мъжът от сутрешната й разходка. Изправи се пред нея. Беше с тъмни очила и изглеждаше доста притеснен. Яна леко се подразни. Не се чувстваше комфортно, когато непознати я спираха и се опитваха да я заговарят с нездрави помисли. Безпогрешно разпознаваше тези, които тръгваха към нея с намерението да я притежават. Но сега това усещане го нямаше. Мъжът стоеше пред нея и тя не можеше да разбере какво точно я смущава в неговото присъствие. Излъчваше нещо особено. Яна се опитваше да го долови със сетивата си, но не се получаваше. Усещаше се блокирана. Интуицията й не можеше да се докосне до същността му. Това малко я притесни, но не усещаше нито страх, нито заплаха. Само една загадъчност. Като леко открехната врата, от където излиза сноп прекрасна светлина, но процепът е толкова малък, че не знаеш дали е утринно сияние или заревото на опустошителен пожар. Нещо я притегляше към този мъж. Някакво необяснимо чувство. Виждаше го за първи път, ако не се брои сутрешната мимолетна среща. Но то не беше среща, просто се оказаха на едно и също място по едно и също време. Яна знаеше, че случайни неща няма. Всичко е един голям план, а ние - малки елементи от него. Нямаме цялата картина. Не са редки случаите да изхвърлим или да изпуснем някой важен елемент от общата цялост, само защото не разбираме смисъла. И сега се усмихваше и чакаше да разбере защо отново среща този мъж.
* * *
Борис я беше забелязал още, когато се появи на улицата. Стъпваше сякаш не докосваше земята. Носеше лилава рокля. Косите й избухваха при всеки допир със слънцето. А после, укротени в сянката, се разливаха по голите й рамене с цвят на светъл карамел. Слънчевият загар, който беше добила я правеше още по-слаба и крехка. Голямото деколте на лятната рокля разкриваше една от най-женствените й части – шията и подчертаваше линията на гърдите й – малки, като току-що отворили се чаени рози, сгушени в лилавото на дрехата. Излъчваше желание да я съзерцаваш и да я запазиш в мислите си като видение, като сън, явил се в безлунна, знойна лятна нощ. Нужна е голяма смелост, за да заговориш такава жена.
Борис не можеше да откъсне очи от нея. Изглеждаше по детски невинна и в същото време недостъпна. Отмяташе коси по един своеобразен и вятърничав начин. Държеше високо брадичката си в подчертано надменна позиция. Стойката й беше изпъната като струна, готова всеки миг да зазвъни в мощни акорди от „Токата и фуга“. Имаше нещо различно в тази жена нещо, което го притегляше към нея - различна от спомена, запазил от преди седем години. И това сияние... От къде идваше – той не знаеше. Не сваляше поглед от нея. Застана в очакване да мине по улицата. Леко и уж небрежно се приближаваше до нейната траектория, като комета тръгнала на среща със Земята. Тя вървеше точно срещу него, когато изведнъж някой й извика. Тя се обърна. Усмихна се. Отговори с топъл глас. Мина покрай него без да го забележи, а той успя само да вдъхне дълбоко от аромата й. Лавандула. Зелен лимон. Грейпфрут. Това събуди забравени моменти. Отново видя спомена за жена си - как се смее, как го докосва, уж мимоходом, как се навежда над него и косите й го заливат, а ароматът на лавандула и грейпфрут се попиват от всичките му сетива. Усети кожата й. Топла и мека. Леко влажна от морския въздух, примесена с дъх на море и вятър. Боготвореше всяка нейна частица от тялото. Когато се съвзе, жената вече влизаше в пощата. Нима ще я остави да си отиде пак. Една голяма част от него крещеше – Моя е! Искам си я! Но едно тихичко гласче му шепнеше: „Тя си отиде завинаги”. Никой не може да притежава друг човек. Имаме единствено себе си. Той отпусна натежали рамене и нещо задуши гърлото му. Остана да я чака пред входа. Трябваше да говори с нея. Какво щеше да й каже и представа си нямаше. Знаеше единствено, че трябва да говори. Остана в сянката на едно голямо дърво. Потънал в болезнени спомени, които оставяха дълбоки рани в и без това разбитата му душа.
Експлозия. Не чу нищо, но очите му, защитени с тъмните очила, се заслепиха. Ето я, приближава. Така много приличаше на нея, със сигурност е тя. Беше категоричен и тръгна смело. Спря я точно в средата на слънчевия извор. Тя стоеше учудена и леко смутена. В този момент беше поразен. Не беше тя. Това не е починалата му съпруга. Беше друга жена, но много приличаше на жена му Венета. Отново я загуби. Отново ръцете му останаха празни. Какво да прави с възкръсналата си любов. Сякаш небето се стовари отгоре му и една гигантска вълна мина като прилив и отнесе всичките му надежди. Химера. Блян. Лудост е било да си мисли, че Венета може да се върне. Веднъж тръгнал, никой не се връща от там. Той с нищо не беше заслужил привилегията да бъде първият мъж, получил обратно жената, която не е могъл да задържи до себе си. Ситуацията беше много неловка. Тя не казваше нищо, но не си и тръгваше. Гледаше го през тъмните си очила и той не знаеше дали е ядосана, стресната или просто му се подиграва. Мъж на възраст да се задява с такава млада жена... Трябваше да предприеме нещо преди тя да си тръгне. И изведнъж заговори с пресипнал глас, сякаш някой му диктуваше какво да каже:
- Забелязвам глупавата ситуация да седя на пътя ви и да мълча, втренчил поглед в очилата ви, но се питам дали ще приемете да изпиете едно кафе с мен. Ако ми откажете, ще ви разбера. Бих могъл да съм сериен убиец или още по-лошо - застаряваш художник, който иска да ви рисува гола. Уверявам ви, не съм нито едното, нито другото. Просто ми напомняте на една жена. – Тя продължаваше да мълчи и да го гледа през очилата. – Сигурно съм оглупял безвъзвратно, може би от старост или от срещата си с вас, след като прибягнах до този изтъркан похват, но наистина много приличате на нея – и свали очилата си.
Яна гледаше мъжът пред себе си. Взираше се в очите му. Умееше да чете по тях. Виждаше в тях душата на човека и те безпогрешно говореха за намеренията, за емоциите, за живота на притежателя си. Сега обаче тъмните му очила й пречеха да погледне в душата на този мъж. Но това не я притесняваше. По-скоро усещаше, че среща нещо, което е било и преди. Дежа вю. Знаеше какво е това. Два пъти мина през това преживяване, за да открие душú, с които я свързват и предишни срещи от вечността. Това бяха неща, за които не говореше с никого. Малцина можеха да разберат какво се случва. Не смяташе за нужно да уведомява никого. Който трябваше да знае – просто го знаеше. И сега усещаше нещо подобно, макар и малко по-различно. Уж е познато, а е ново. Мъжът заговори с глас, който я обгърна. Притисна я към себе си и стопли душата й. Успокои сърцето й. Нейният ритъм се сля с неговия и поеха в една обща тема – любовта. Само слушаше и гледаше. Изведнъж разбра смисъла на думите, които редеше все едно, че ги четеше от отворена невидима книга. Чу го да се оправдава, че не е достатъчно екзотичен, защото не бил нито сериен убиец, нито пък художник. Яна продължи да слуша. Искаше да чуе цялата подготвена реч. Осъзнава, че прибягва до остарели номера за сваляне на мадами, но пък и тя не беше в първа младост така, че бяха квит. Почти се смееше с глас, когато мъжът срещу нея свали очилата си. Само за миг нещо я връхлетя и тя загуби равновесие. Не беше виждала такива бляскави очи. Топли като мек шоколад в чаша от ярко червен порцелан. Дълбоко в тях се криеше искра, която можеше да види, ако се приближи много близко. Прекалено близко. Толкова, че да усети възбудения му дъх върху устните си. И изведнъж Яна се отдръпна рязко. Какво беше това? Огромна мъка, тъга, болка, страдание, кървяща рана, вина? Всичко събрано в тежък сноп от зряла участ. Жив човек не би могъл да понесе този товар. Загуба - кънтеше като огромен гонг вътре в нея. Изпита онази позната й, но забравена болка. Емоционална загуба, а усещането е физически осезаемо. За миг стъпи в нищото и загуби равновесие. Две силни и близки ръце я хванаха, за да не падне.
- Добре ли сте? Изплаших ли ви? Извинете, много глупаво от моя страна. Моля да извините стария досадник.
- Не, не! Нищо ми няма! Не сте виновен. Просто стъпих накриво. – Яна изпита топло чувство към този човек. Ръцете му така сигурни и вълнуващи за нея, събудиха онези малки бели, небесно сини и слънчево-жълти пеперуди. Те я понесоха към места, където бяха други измеренията. Не можеше просто да си тръгне. Трябваше да разбере как продължава по-нататък историята. Нейната история. – Не съм закусила и ми се зави свят от глад. Да отидем да хапнем нещо. Моля ви, не ми отказвайте! Дори ще ви позволя да ме почерпите едно кафе, ако не е твърде нахално от моя страна. – Яна вече се усмихваше по онзи завладяващ начин, с което казваше: „Аз владея положението. Повелителка съм на думите и мога да ги редя така, че да са в моя полза.“ Това създаваше у хората усещането, че разговарят със стар познат и диалогът тръгваше леко и естествено.
В очите на мъжа проблясна надежда. Усмивка озари лицето му и той заприлича на Робърт де Ниро. Яна много харесваше този актьор и се усмихна още по-лъчезарно. Отсреща й отговориха със същото. Около красивите му очи се заплете ситна паяжина от фини бръчици и това придаде леко присмехулен вид на погледа, но устните му казваха друго. Изглеждаха меки и добронамерени. Чувствени и плътни. Прииска й се да го целуне, дълго да не отделя устните си от неговите, но се осъзна бързо и само каза:
- Да си поръчаме по една канелена кифличка? – беше забелязала вторачения поглед на майстора Салем. – Тук правят едни от най-хубавите в региона. - Очите й се връщаха върху лицето на Борис. Тези прекрасни устни, започна да ги усеща по шията си и малко преди да слязат там, където не трябваше, тя се опомни. Къде й беше умът. В нея говореше здравият селски корен на прабаба й Дима: „Осъзнай се, момиче!”, чуваше да й шепне тя. „Добре де, ще се справя!”, каза на себе си Яна.
- Да седнем тук на сянка. Познавам собственика. – Борис се обърна към другия тротоар и извика: – Салем, ще ни донесеш ли кифлички? – Майсторът му се усмихна кисело, беше се уредил с приятна компания. – Как ги харесвате? С ванилова захар или с какаов микс? – попита той Яна.
- Нека бъде с ванилова захар – усмихнa се отново тя. Няма нищо по-секси от това един мъж да сготви специално за една жена, а когато мъжете са двама и единият, и другият се надпреварват да се представят като съвършените домакини, то тогава става леко конфузно, но и много приятно за жената. Яна се чувстваше комфортно. Харесваше й да се грижат за нея. Не го признаваше гласно. Както и с нищо в поведението си не го показваше, но толкова обичаше някой да се погрижи за нейното удобство. За такъв човек даваше душата си.
Салем се хвърли като лъв да изпревари жена си и да приготви кифличките. Мерджана го изгледа с почуда, но нищо не каза, нали щеше да остане да си допие на спокойствие сутрешното кафе. Усмихна се и поздрави Яна. Харесваше я. Всяка вечер я виждаше да се разхожда в компанията на друга жена, с която много си приличаха. В града се говореше, че са сестри. Очите й бяха като светли изумруди. Когато я погледнеше винаги се сещаше за Дороти от „Вълшебникът от Оз“. Циганката знаеше, че Яна е стар дух и всичко носи в себе си. В нея имаше и нежност, и сила. Имаше и спокойствие, и стихия. Имаше и лекота, и мъдрост. Зарадва се, че се бяха срещнали с Борис. Тя щеше да му помогне. Харесваше много жената, съчетала в себе си - Вода, Вятър, Слънце и Луна. По зодия Яна беше подвластна на Луната. Тя докосваше дълбоко фината й душа. Изпълваше я с власт и сила. Тази магнетична жена умееше правилно да използва дадената й енергия. Да влияе на останалите хора и да го прави по възможно най-красивия начин – изпълвайки ги с любов.
Яна седеше под плътната сянка на дървото, когато лек вятър раздвижи короната му и един слънчев лъч се промуши през клоните. Тя погледна към лъча, точно когато той се докосна до рамото й и продължи чак до сърцето й. Усети майчина топлина и загриженост. Погледна през улицата и видя младата циганка, жената на Салем, да й се усмихва. Размениха заговорнически погледи. Нещо докосна глезена на Яна и тя инстинктивно трепна. Погледна надолу и видя черно коте. Надникна в котешките му зеници и откри сигурност и закрила. Погали го, а то й и отвърна с нежно мъркане. Вдигна поглед и потърси циганката, но тя беше изчезнала. Яна знаеше нейното име - Мерджаната. Тя беше от пазителките.
Минувачите вървяха спокойни. Нищо не ги привличаше необяснимо по пътя им. Единствено желанието им да се усмихват без особена причина остана да витае във въздуха. Мъжът от плажа стана да посрещне идващият от отсрещния тротоар Салем, който носеше канелените кифлички - добре препечени, хрупкави и ароматни. Бяха още много топли и обилно напудрени. Силен ванилов аромат се обви около Яна и й напомни за домашния уют. Борис ги остави в чиниите, които сервитьорът беше донесъл заедно с поръчаните му кафета.
- Кафето е с малко мляко. Така го харесвам. Не знаех как го предпочитате, но като се има предвид кое време е, предполагам, че ако харесвате черно кафе, вече сте го изпили и за това реших да е с мляко – мъжът не спираше да се извинява.
- Чудесно! – възкликна Яна. – Харесвам второто кафе да е с мляко, а не със сметана. Чудесен избор! – каза го с открита искреност. В гласът й имаше енергия. В края на всяка фраза, преди да заглъхне последната дума между тишината и вятъра, се чуваха тихите звуци на арфа.
- Имате вид на човек, който става рано и за това реших, че първото кафе отдавна е изпито. – Борис беше видимо нервен. – Няма да крия. Пет дни ви наблюдавам всяка сутрин. Идвате с утринната мъгла и си тръгвате с първите топли лъчи на слънцето. – Борис не сваляше очи от нейните. Тя усещаше колко дълбоко достига в нея. Желание, което нямаше сексуален произход, а беше по-скоро една взаимност.
- Искате да кажете, че всичките тези дни сте ме изучавали? Какво открихте? – имаше спокойствие и топлина в гласа й. – Интересно ми е какво вижда един непознат в една непозната.
- Не се плашете, но това, в което съм сигурен е, че не сте жена ми. – Борис наведе поглед към кафето. Започна да го бърка, без да му е сложил захар. – Жена ми почина от рак преди седем години. Много я обичах. Тя беше отправната ми точка за всяка посока. Беше мерило за житейските цели и техните стойности. Беше образа на любовта във всичките й форми и проявления. И тя като вас, сияеше по този особен начин. Привличаше хората както ярката светлина привлича пеперудите. Едни изгаряха мигновено, но оцелелите, оставаха вечно влюбени в нея. – В гласът му се долавяше вълнение, но звучеше сигурен. Вдигна очи и отново потъна дълбоко в топлата й душа. Чувстваше се добре там. Не я обсебваше, защото знаеше, че не може да я има само за себе си. Имаше нещо много нежно в излъчването й. – Да, вие сте друга жена, която за първи път от толкова дълго време ме привлича така силно. Няма да крия, че именно вашата недостижимост ме заинтригува. Зная. Усещам го по необясним начин, сякаш морето ми го шепне, че с вас ще се разминем, но преди това за един дълъг миг ще бъдем много близко един до друг. Почти един в друг. – Борис замълча сякаш, за да чуе и осмисли думите, които излизат от устата му, без да са минали през ума му. Сякаш сърцето му говореше със свой собствен глас.
- Познавам това усещане. В него няма нищо страшно. То е естествено за хора, преминали към следващия етап от своя живот. Подобно на рак-пустинник намерихте сили да изпълзите от черупката си. Трябваше да погледнете светлината направо, без да се криете зад загубата си. Вселената ни изпраща само изпитания, които можем да преживеем и да преодолеем. Светлината изгори тъмнината и сега вече душата и сърцето могат да вкусят отново от любовта. – Яна говореше така, все едно му разказваше за сочните праскови, които беше видяла на пазара. Гласът й беше спокоен и леко напевен. Казаните от нея думи бяха така естествени, така верни и изпълнени със смисъл и истина. Борис я слушаше и мисълта му се зарея някъде далече над залива и забрави да се върне. А всяка дума, подобно на нота излязла изпод пръстите на умел цигулар звучеше като тема за възхвала на нежността и красотата.
- Нова и вълнуваща любов ще изпълни сърцето ви, ако сте отворили сетивата си за нея. Основната мисия на хората е да са щастливи. Всеки има своето щастие, което винаги го намира. Важно е едно - да сме с отворени очи, сърца, души и сетива, за да можем да го видим и да не се разминем с него. – Яна все повече и повече потъваше в необятността на шоколадовите му очи. Носеше се лека и въздушна. Изпълнена с вълнение и Борис. Душите им трептяха в една и съща вибрация – тази на любовта.
Той наново откриваше любовта към друга жена освен към отдавна загубената си съпруга, а тя преживяваше любовта си към спасената му душа в онзи поетичен смисъл, понятен само за просветените и за пазителите.
И двамата не спираха да се гледат. От страни изглеждаха като погълнати един от друг. Преди време, когато Яна самата се сблъска с тази огромна болка, едва не потъна в нея. Тогава тя пое своето непосилно количество тъга и вина. Не им се даде. По-скоро не й остана време. Други неща бяха важни и сега можеше да каже, че изборът й тогава е бил правилен. Мястото, където трябваше да се настанят трайно болката и мъката остана празно. Не беше лесно да се бори с нещо, което беше нейна карма. Не бягаше от нея, нито пък я отлагаше за други времена. По-скоро я държеше под контрол, първоначално на разстояние от себе си. Наблюдаваше я, докато не се научи да я променя. Изучаваше какво прави мъката с другите хора. Опознаваше средствата, с които сломяваше големи и силни мъже и ги правеше безсилни, слабохарактерни, неспособни да решават собствения си живот.
Мъжът, който седеше срещу нея не се беше предал, но и не беше спечелил войната. За сега резултатът беше равен в полза на болката. Една жена си беше отишла и той не беше открил начина, по който да я задържи, а такъв не съществуваше. Ръцете му, отпуснати в скута, говореха за неговото примирение с непримиримото. Приведените рамене подсказваха желание да се скрие от света и хората. Но очите му бяха живи. Освен болката, в тях имаше и желание за живот, търсене, очакване на нови срещи и различни усещания. Той седеше срещу Яна и не спираше да я изучава. На лицето му ту се изписваше надежда, ту угасваше. Сякаш търсеше нещо, но така и не беше сигурен дали го е открил или нещото е зрителна измама. Игра на емоции, спомени, чувства и всичко идващо от миналото. Яна не бързаше да продължи разговора. Искаше да даде на мъжа срещу себе си възможност да намести думите й и собствените си мисли по правилните им места. Трябваше му време, за да прогледне с тези широко затворени очи и да открие злата магия на илюзията и на носенето по течението.
Борис изведнъж заговори. Думите излизаха една след друга. В неизвестна за него последователност, като нахвърляни стари дрехи върху празно неоправено легло.
- Каквото и да кажа съм сигурен, че ще звучи и глупаво, и досадно, и натрапчиво. Занимавам ви с една история, която не познавате. Нямате връзка с нея и още по-малко отношение, но откакто ви видях преди пет дни, нямам покой. Знам, че звуча много мелодраматично, но не зная как да започна и още по-малко как да продължа. Приликата ви с покойната ми съпруга е направо плашеща. – От всичко казано до тук, в главата му отекна само „...покойната ми съпруга”. Заби се като нажежен кинжал в главата му и умът му закрещя като ехо. Толкова силно кънтеше, че не успя да чуе онова тихичко гласче. То идваше от сърцето.
Изведнъж обърканите думи от главата му изчезнаха. Викът в нея утихна. Тишина. Топла тишина. Нежна тишина. Тишина след всичко казано. Да, Венета си беше отишла. Тя беше починала. Нея вече я нямаше. Не трябваше да се надява, че ще се върне и да се упреква, че си е отишла от него. Тя беше на едно по-добро място. Да, беше млада, когато почина. Беше красива, пълна с устрем. Влюбена в него и в живота. И точно такава си остана, защото тя искаше такава да я помнят. Защото искаше той да обикне като нея живота си и да продължи да го живее и заради нея.
Борис мълчеше и гледаше Яна, която не откъсваше очи от неговите. Цялата болка, вина и мъка от него премина в нея. Тя я пое. Обгърна я със светлината в себе си. Задържа я за малко в сърцето си и след това я пусна, за да се излее като пълноводен поток, вече преродена в любов. Беше се научила да трансформира мъката в обич. Това й отнемаше голяма част от физическите сили и тя ставаше все по-крехка до момента, в който самата тя щеше да се разтвори във въздуха и да стане на любов, далече преди срока, поставен й за това. А срокът беше хиляди лета.
Яна не спираше да се усмихва и да гледа мъжа от плажа. От нея се разливаше спокойствие, хармония и светлина. Борис като, че ли изведнъж прогледна. Видя пред себе си дребна и слаба жена. Не толкова красива, колкото симпатична и чаровна. Излъчваше естествена светлина, сякаш това е най-нормалното нещо на света. Тя имаше непокорна червена коса и прекрасна усмивка. Приличаше на мъдро малко момиченце. А лилавата й рокля ухаеше цялата на нежност и лавандула.
- Чудесни са тези канелени кифлички! – проговори Яна с нежен глас. – Радвам се, че днес споделихте сутрешното си кафе с мен. – гласът й звучеше щастливо. А усмивката не слизаше от лицето й. – Благодаря и за хубавата компания! Много обичам приятен разговор с кафе и капка мляко за нежност и уют – добави тя и последната нотка веселие отекна с много надежда, оптимизъм и вяра. Тези чувства преминаха в Борис и той си спомни как сутринта се срещнаха с младата жена. Как той я беше заговорил пред пощата и така продължи общата им сутрин. После той й разказа за жена си, която беше починала след като бе боледувала от рак. Разказа й как се беше чувствал след като нея вече я нямаше, за това колко студени бяха нощно време ръцете му, как е искал да крещи, а глас не е излизал. Описа й всичко, за да запази спомена за жена си жив, и за да намали болката се беше самозалъгал, че си е тръгнала от него. Ей така, просто го е напуснала. Така му е било по-лесно да се затвори в себе си и да заживее в измама, вина и страдание. Сега, когато с Яна вече пиеха кафе и закусваха, той чувстваше тази порцеланова жена толкова близка, сякаш Венета се беше вселила в нея и го гледаше с големите си дълбоки и всеразбиращи очи. Една благодарност напираше да излезе от него насочена към Яна, а той дори не знаеше името й. Не беше останало време да я попита.
След това срещата премина като между стари приятели. Смееха се. Коментираха уж скритите погледи на Салем и неговите безспорни умения на майстор на ароматни канелени кифлички. Похапваха от невероятните му сладкиши и пиха споделено кафе с капка прясно мляко за близост. Думите им се сливаха като два потока, за да се срещнат някъде в короната на дървото, под което седяха. А единственото важно послание, което искаха да отправят към Вселената беше: „Още една спасена душа!”
Яна забеляза циганката Мерджана да подава топло прясно мляко на една жена. Тя държеше с две ръце порцелановата чаша и внимаваше много, сякаш носеше свещена течност за любов. Пресече тротоара и тръгна към мястото, където седяха Яна и Борис. Яна се загледа за миг в нея и когато се изравни със стола на Борис затвори за секунда очи и … жената разля топлото мляко върху мъжа от плажа. Беше толкова изненадана, изплашена и недоумяваща как би могло да се случи. Започна да се извинява, а той да я успокоява. Яна стана и невидима си тръгна. Беше спокойна за мъжа. Нямаше да са студени нощем ръцете му. Тя погледна часовника си, беше 11,15 ч. Време за по една мента на плажа, с много сода и голямо парче лимон. Побърза да сложи очилата си, защото сините очи нямат почивен ден. Усмихна се и забърза към обещаната среща на плажа.