автор: marisiema

Животът ни е дар, а не измама,
не мъка, или кратки дни по милост.
Защо са ни пари, огромен замък?
Стига ни в сърце любов да има.

Но черна злоба ядно ни дълбае
и нейната сестра - проклета завист.
Нали за всички ни ще дойде краят?
Защо коси ни тежката ненавист?

Защо не радват ни благата на земятя?
Тя има всичките да ни отгледа.
Защо не сме усмихнати като цветята
на таз планета свидна, ненагледна?

Животът дар ни е, а не обида.
Не знам дали бе сън, или живях?....
Разбирам, идва ден, ще си отида.
За теб, Българийо, обаче ме е страх...