автор: Shrike

За да намери слънчевото момиче странникът се нуждаел от чудо. Но чудесата на този свят са като диамантите - редки, ослепителни и скрити дълбоко в огнените недра на Земята.
Времето е река, песъчинки изтичащи във фунията на пространството и отнасящи цветовете и уханията на мигове и докосвания. Странникът трябвало да спре времето, но пръстите му били неловки и очите му били уморени. Имал само сърцето си. Затова събрал най-фините алени сарита от цял свят и направил от тях хвърчила. Целунал нежната тъкан на всяко от саритата, така както жадувал да целуне слънчевото момиче, и те полетели като искрящи ефирни светулки. Нагоре. Нагоре. Запълнили всяка частица от небесната сфера, кърваво копринено було, по което пробягвали шарките на златни дракони. Странникът чакал с нетърпение появата на Луната. Само на светлината на червената Луна можел да открие следите на слънчевото момиче насред пустинята. Защото само червената Луна познавала лицето ѝ и знаела нейната тайна. Сребърните дири се губели измежду извивките на дюните, невидими като нишките на паяжина, но странникът неотменно ги следвал. Сърцето му знаело как да ги вижда. Било почти на зазоряване, когато странникът достигнал мястото, което бил виждал единствено в сънищата си. Насред фосфоресциращи пясъчни спирали и преплетени огнени езици лежало слънчевото момиче. Дланите му били заровени в пясъка, въздухът около него искрял като зарево, едва доловими вибрации огъвали тъканта на простронваствато и подреждали песъчинките в непознати рунически знаци. С първите слънчеви лъчи, пламтящи неудържими змийчета, се пробудило и момичето. Не можело да откъсне поглед от очите на странника, най-тъмните, най-тъжните, най-магнетичните. Слънчевото момиче знаело всички нюанси на огнените цветове: наситеното къпиново вино на залеза, керемидените безкрайни серпантини на слънчевия вятър, златните езици облизващи пурпурното небе след пясъчна буря, полуделите кехлибарени пламъци на изгрева, кораловите лотоси на плъзгащите се лъчи по дюните... Слънчевото момиче нямало сетива за мрака, и то като Слънцето, се гмуркало в бездната на сънищата с появата на първите бледи звезди. И сега, вцепенено и смутено, момичето потъвало в меката топлина струяща от очите на странника, изгубвало се и се намирало отново безброй пъти, разпадало се на милион искрящи песъчинки и се събирало в нова по-прекрасна същност само за да открие, че иска да остане в плен на мрака завинаги. Момичето искало да разкаже на странника за пустинята, за нажежения пясък парещ ходилата, за трептящата тишина, за ласките на залеза, за стихийността на бурите, за времето, което спира и събира същността в центъра на Вселената, за всичко. Слънчевото момиче нямало думи за всичко, затова започнало да танцува. Сега странникът бил този, който затаил дъх и потънал в музиката на движенията. Слънцето се било издигнало до най-високата точка на небесната сфера, когато странникът забелязал, че времето изпреварвало такта, ритъмът гаснел в безбрежните пясъчни сипеи и стъпките на момичето се изгубвали без да оставят следи. Коприненият воал от алени хвърчила поглъщал топлия спектър на Слънцето. Без червента светлина сърцето на момичето нямало силата да пулсира. Странникът се нуждаел от най-могъщото заклинание във Вселената за да спаси слънчевото момиче. Трябвало да се научи да я обича.