автор: hristam

Понякога, докато още сричаш
уроците на времето отлитащо,
докато имаш нужда да обичаш
и този свят на вкус да го опиташ,

докато още смяташ, че крилете
полагат се на силните по право,
(а не - да пази Господ - на поетите
и техните напудрени представи),

докато крачките ти стават по-големи,
а пък посоките ти - все нагоре,
приятелят докато става бреме,
което губиш в сенките от хора,

докато се препънеш в нечий поглед
и се разлаят в тебе злите псета,
и нечий стих докато не те бодне
и както никога ти прокърви сърцето,

когато те погалят за утеха,
а ти анатемосаш тази слабост,
понеже всеки друг е твърде крехък,
за да споделя тежката ти слава

и мислиш, че е дребен като пиле -
не ти е по размера, ни по сабята,
докато си доказваш, че си силен,
от себе си не ставай все по-малък.