Мома през гора вървеше
по минзухарна пътека.
Либе си люто кълнеше,
че е забегло далеко:
“Любе ле, любе, мой Сава,
да се не чуеш и видиш!
На кой ме, клета, остави?
Сякаш съм перла във мида!
Върза ме с мо̀мински пръстен,
китката сам ми окраде.
От минзухарите късам,
хвърлям ги в сухата вада,
дето водата оттича
и я към Вит запокитва.
Твоето бедно момиче
мисли далечния скитник.
Любе ле, вятър полъхна,
ела си ти до зарана.
Ако очите пресъхнат,
на твой другар ще пристана!”