автор: miela

Намерих малко време и взех да се заяждам със себе си. Ама не е ли интересно как човек може сам да се убеди колко е невеж и глупав, дори когато целия свят му доказва обратното.
Но не е лесно да си аз. Наистина не е от най – лесните начинания. Често се чудя как се търпя сама себе си. Но най – вероятно нямам избор.
А само като си помисля за бедните същества, които са принудени да общуват с мен. А тези, с които трябва да работя? Леле. Трагедия. Ами семейството ми? Те са най – необлагодетелствани. Хайде с колегите иди дойди. Срещаш се, работиш, а после кой от къде е. Ама семейството няма как да го откажеш. Кръв ти е. Няма как да кажеш от днес вече не съм ти майка. Или не съм ти сестра. Или там нещото, което те свързва в роднинска връзка. Не е лесно да знаете.
Гледам се в огледалото в банята и си се чудя на акъла. Де да можех да знам от къде ми хрумват всичките тези мисли щях да съм доволна. Ама на. Няма отговор. Упс. Образът ми в огледалото започва да ме гледа строго. Взирам се в очите си и не вярвам на видяното. Ми че имам хубави очи е истина, но така строго не съм се виждала да гледам. Вероятно съм направила нещо непоправимо, та сама да се порицавам с този поглед. Чувам отражението да ми говори. Не съм сигурна, че разбирам какво ми казва. Все пак не всеки ден ми се случва собственият ми образ да ме гледа лошо и да се опитва да ме поучава.
Какво искаш? - питам сама себе си. А отражението ми отговаря:
Искам да спреш да ме ядосваш.
Че какво толкова съм направила, че се ядосваш така?
Как какво? Стоиш и зяпаш в огледалото с единствената цел да намериш какво да критикуваш.
Че какво лошо има в малко самокритика.
Отражението ми въздъхна. Полазиха ме тръпки, но останах. Беше ми интересно какво има да ми каже.
Малко? Ти на това малко ли му казваш. Ушите ми се напълниха със самокритиката ти. Направо не остана място където да събирам непоносимата ти самокритичност.
Ама ти какво се зъбиш толкова? Нали сме едно? Би трябвало да ме подкрепяш. Или не?
Аз те подкрепям през целия ти съзнателен и несъзнателен живот. Но напоследък си станала непоносима. Сякаш нарочно търсиш лошите си черти, за да докажеш на света как някой там горе е сбъркал като те е създал.
А не е ли? Направо си е загуба на материал това, ако ме питаш мен. - споделям с отражението си и лекичко му се озъбвам. Все пак трябва да знае кой е шефа.
Можеш да се зъбиш колкото си искаш. Не можеш да ме уплашиш. Аз и ти сме едно. Няма как да се уплашим една друга. Не е ли така?
Хм. Като се замисля май имаш право. За зъбенето говоря. Иначе по въпроса за самокритиката не можеш да ме убедиш.
Добре. Щом не разбираш с добро ще трябва да доведем тежката артилерия. - каза отражението ми и се скри.
Аз се огледах. Не може току така да ти изчезне отражението в огледалото я. Избърсах с ръкав огледалото. Може би просто се бе приплъзнало в някой ъгъл и си играеше с мен. То отражението е като сянката. Няма къде да отиде. Ако няма сянка, значи няма човек. Поне така си мислех, докато упорито оглеждах цялата баня, сякаш отражението ми можеше да падне в някоя дупка на плочките. Дори отворих душ кабината. Може пък на отражението ми да му се е приискало да се изкъпе.
След като несполучливо претърсих цялото помещение реших, че е време да се разсърдя. Скоро не се бях сърдила на никого. Та ми се стори сполучливо да се разсърдя сама на себе си. Имах идеален повод.
Сърдита съм ти! - казах на огледалото, но отговор не последва. Приближих лицето си толкова близо, че носът ми се опря на стъклото. Огледалото дори не се замъгли от дъха ми.
Вероятно с изчезването на отражението ми и аз самата съм станала невидима? - попитах сама себе си. Но понеже претендирах да съм достатъчно нормална, че да си отговарям сама, та само повдигнах рамене.
Е, ще се поразходи и ще се върне. - успокоявах се сама. -Това си е моето отражение, няма къде другаде да отиде. Няма към чие друго лице да се отрази, понеже все пак аз съм единствена и неповторима.
Тих кикот ме стресна. Чуваше се от стаята. Лекичко надникнах и видях на леглото ми да се е разположила цяла армия от малки отражения. Имаше поне стотина.
Вие какво правите тук? - попитах аз строго.
Чакаме те! - в един глас отговориха отраженията ми.
Ама че сте шумни. - казах аз. - И за какво съм ви притрябвала?
За да те научим на ум и разум. - хорово отговориха отраженията ми.
Че аз си имам достатъчно ум. - казах аз и седнах на леглото между отраженията си.
Ако имаше достатъчно, нямаше да сме тук. - хорът от отраженията ми бе наистина шумен.
Направете ми малко място. - побутнах аз няколко от отраженията си.
Няма да ти трябва. - хорово ми казаха те.
Нали ще ме учите на ум и разум. - казах аз. - Искам поне да се настаня удобно за лекцията.
Не става. Удобството не е предвидено. - хорът започваше да става оглушителен.
Е, не бъдете груби де. Как ще се науча, ако ми е неудобно? - заядох се аз.
Такааааааааааааа.
Малко торнадо се завихри в средата на стаята ми и бързо се придвижи към мен и моите отражения.
А си мислех, че ще прекарам една досадна вечер. - промърморих аз, докато торнадото ме засмукваше.
Досадата не е включена в обучението. - бяха последните думи на хорът от отражения.
Торнадото ме завъртя и понесе. Беше малко студено. Все пак бях в средата на торнадо. Не знаех къде ме носи. Но някак си ми бе все едно. Не можеше да ме нарани повече, отколкото наранявах сама себе си. При тази мисъл се появи огромна дупка в тялото на торнадото и аз видях красива поляна под себе си.
Ей, не ме пускай от толкова високо. - извиках на торнадото, сякаш то можеше да ме чуе. Нямах особен успех в убеждаването и падането ми бе главоломно. За щастие паднах на меката зелена трева. По поляната имаше много цветя и миришеше на пролет.
Вероятно причината да съм на пролетна поляна е, защото с пролетта идва надеждата. - мърморех си аз и проверявах дали не съм си натъртила някое безценно място.
Добре дошла на мястото на истината. - приветства ме някой, който не можех да различа заради силното слънце.
Я по – добре застани в някоя сянка, че да видя с кого разговарям. - грубо казах аз.
Аха. Виждам защо са те довели тук. - каза ми този някой и продължи: - Тук идват хората, които са твърде заети да се самообвиняват или самокритикуват. Ти от кои си?
Нали е място на истината? - попитах аз. - Ти би трябвало да знаеш.
Аха. Значи ти си по малко и от двата модела. Записваме.
Ама ти и записки ли си водиш? - засмях се аз. - На такова вълшебно място би трябвало всичко да помните.
Помненето е за тези, които се имат за твърде умни. Аз не съм от тях. На мен ми е нужно да съм сигурен в заключенията си. За което записките и бележките са повече от необходими.
Щом казваш. Та какво правя аз на поляната на истината? - попитах аз. Не че не ми харесваше. Много даже. Но по план бях се приготвила да спя, а това неочаквано пътуване в средата на торнадото ми нарушаваше плановете.
Да видим. - каза този някой. - Според записките ми ти си обидила отражението си и то иска да бъдеш наказана.
Моля? - не вярвах на ушите си.- Искате да ме накажете, защото съм имала наглостта да кажа нещо сама на себе си? Това е невероятно.
Така е. - съгласи се този някой. - Невероятно е, когато хората обиждат сами себе си. Затова и има място, където да видят себе си такива каквито са. И имат шанса да си се извинят.
Не ми казвай, че сега ще ме караш да се извинявам на отражението си.
Ако искаш да се върнеш към нормалния си начин на живот ще ти се наложи да се извиниш.
Иначе какво? - озъбих се аз. - Ако не искам да се извиня сама на себе си какво ще ми направите?
Нищо. - каза този някой.
Нищо? Що за глупост е това? Хем искате да се извинявам, хем няма да ми направите нищо? Я си провери бележките. Струва ми се, че нещо не си написал както трябва.
Аз мога да си чета бележките много добре, уверявам те. - каза този някой без сянка от обида. - Написано е, че е желателно да се извиниш сама на себе си. А ако не искаш трябва да те оставя да си вървиш, така както си дошла.
Е, викай торнадото тогава. - нямах никакво желание да измислям някакви извинения за това, че се смяташ за лоша и глупава. Още повече, че цялото това преживяване ме навеждаше на мисълта, че съм и откачена. Така че най – добре би било да се прибера и да си легна в топлото легло, като забравя цялото това преживяване.
Както искаш. - каза този някой. Торнадо не се появи, но аз се тупнах в средата на леглото си. Огледах се. Нямаше никакви признаци, че само преди минути в стаята ми бе пълно с мои отражения. Надниканах в банята. Нямаше нищо необичайно. Единственото странно нещо бе, че от огледалото ми се чуваше подсвиркване. Влязох в банята и се приближих към огледалото си. Там се кипреше моето отражение и се контеше.
Какво правиш, ако смея да попитам?
Не е твоя работа. - каза ми отражението.
Как да не е моя работа? - извиках аз. - Ти си моето отражение в моето огледало в моята баня. Значи е моя работа.
Имах чувството, че от устата ми излиза пяна от гняв. Не можеше моето собствено отражение да взима решения без да ме пита дали съм съгласна или не.
Нека кажем, че според записките на този някой на поляната на истината в случай, че не пожелаеш да се извиниш, отражението ти придобива правото да се погрижи само за себе си както намери за добре.
Леле, такава тирада не очаквах и ми бе необходимо време, за да разбера какво ми говори отражението ми.
Не. Този някой каза, че ако не се извиня ще ме пусне да си отида. - озъбих се аз.
Нека кажем, че е пропуснал да ти прочете това, което е написано с малки букви. Нали знаеш? Като договорите в банката. - отражението ми намигна.
Не съм съгласна. Не можеш току така да си правиш каквото си искаш.
Виж какво, - обърна се към мен отражението ми, - остави си зъбките в чашката и не се тревожи за мен. След като ти е така лесно да живееш в самообвинения, то аз не съм ти необходимо.
Но как ще живея без отражение? - попитах аз и вече съжалявах за ината си.
Не знам. Може би ще ти се наложи да не се приближаваш до огледала и витрини в бъдеще. - намигна ми отново отражението ми.
Е, аз отивам на купон. - сподели ми отражението ми. - Има наблизо едно място, където се събират такива като мен.
Нима има много като теб? - попитах аз, а мъка бе стегнала гърдите ми. Нещо ми подсказваше, че ината и гордостта не са най – добрите съветници.
Ама разбира се, че има. Нима си мислиш, че си единствената самообвиняваща се, инатлива и горделива личност на тази планета? - отражението ми се засмя с един свеж и щастлив смях, който отдавна не бях чувала от себе си. - Земята е пълна с такива като теб. Така че има достатъчно такива като мен. Е, аз отивам.
И отражението ми изчезна.
„Остави си зъбките в чашката и не се тревожи за мен. - звучеше в главата ми гласът на отражението. - Има достатъчно такива като теб. Горделива . Инатлива. Самообвиняваща се.“
Имаш право мое мило отражение. - прошепнах аз и загасих лампата в банята. По начало ме бе страх да спя на тъмно, но тази вечер исках да се скрия. Бях прогонила в ината си дори отражението си. Що за човек съм, не можех да разбера. И после не биваше да се чудя защо не можех да понасям самата себе си. Трудно бе да съм аз. Много трудно.
Сепнах се в съня си. Отворих очи и се огледах. Слънцето се прокрадваше през прозореца и тършуваше в ъглите на стаята ми.
Добро утро Слънце. - усмихнато казах аз.
Влязох в банята. Тъжно погледнах в огледалото. И какво бе моето удивление, когато от огледалото ме гледаше сънливото ми отражение.
Ти си тук?! - щастливо възкликнах аз.
Че къде да бъда? - прозя се насреща ми отражението ми. - Хайде измий си очите.
Радвам се, че се върна. - казах аз на отражението си. То ме изгледа малко удивено, но понеже ме познаваше просто повдигна рамене. Бях си оставила и гордостта, и ината, и самокритиката, даже и зъбките в чашката, на поляната на истината. А торнадото ги бе отнесло толкова далеч, че да не мога да ги намеря.
Добро утро мое мило отражение. Изглеждаш добре днес. - казах аз.
Мдааа. - промърмори отражениео ми и ми намигна.
Очертаваше се един прекрасен ден.