автор: rumenaradeva

Ти не тъгувай, Приятелю!
Оглеждам себе си в твой- те очи.

Виждам влажни, неспокойни твоите сини лунѝ.
Ти не тъгувай, приятелю
за посинялото от обѝди отминало време,
за хората...
извърнали очи от тебе
без компас...
Без обич...
без милост..И
в забрава тебе захвърлили.
Ти Не тъгувай, приятелю!
за грешките чужди,
за кратките, прашните пътища..
Помнѝ от мене, приятелю -
сълзи ражда само пепелта!
Ти не тъгувай, приятелю!
Някъде там в синевата
писалище има за двама -
каменна маса гравѝрана..
Цветята са нейния покрив.
Птиците музика композират
и листите бели стоят..
и чакат Ни двама да продължим тази поема...и
думи що нямат край!
Ти(!) не тъгувай, приятелю Мой...!