автор: alex_dlr

Моето поколение е покварено.
Виждам го всеки ден и пак на същата честота става по-зле. При всички възрасти, полове и раси е плъзнала заразата на глупостта. Тя разяжда народите като корозия, разпространява се като чума и изглежда сякаш никой няма имунитет. Лек не е намерен. Едва ли ще бъде открит. Хапче за акъл няма да бъде изобретено.
Няма спасение.
Хората са се разделили на множество фракции, които се опитват да направят нещо. Какво? И те не знаят. Всички са като сумнанбули, които казват едно и също, правят едно и също, мислят едно и също. После се вайкат, че светът отивал наникъде. Ето някои социални групи, които са болни от тъпотия:

„Аз съм обикновен човек” – там ти е проблемът. Този тип живеят скрити в черупката на ежедневието, не си правят труда да помислят сами и да изградят характер, а се водят по казаното от други – родители, политици, хора с по-голямо самочувствие. Те не говорят искрено. Имат един сценарий с реплики за различни ситуации в живота: „Ами така е, нали знаеш…”; „Е така е, трябва да се работи”; „Всеки гледа себе си в тоя скапан живот…”; „Яж, пий и си носи новите дрехи, че не знаеш какво ще стане утре…” и т.н. Разбрахте идеята. Те са хора без желание за живот. Поне не живот, който включва усилие и реализъм. Работа, храна, кола, ако са късметлии – жена и деца с подобно развитие, които се научават на същите простотии. Тези хора нямат кураж да видят/постигнат повече от това, което им се предлага, нито го искат. Нещо отвъд границите ще изисква усилие, размисли, борбеност, а те са изморителни. Някои от „обикновените” стават сравнително богати, други – не. Първите мислят вторите за неудачници, а истината е, че грам не се различават. Мъжете излизат с колеги и приятели, говорят за коли, жени и футбол. Като пийнат повече алкохол започват да псуват политиците и стигат до извода, че „нищо няма да се оправи в тоя скапан живот и трябва да ядеш, да пиеш и да си носиш новите дрехи, че не знаеш какво ще стане утре”. Класика. Жените пък се събират на по цигара и кафе, отмятат коса и вирват нос, докато обсъждат главните теми от деня – възхищават се на наперени популярни жени, говорят за глупавите си мъже и стигат до извода, че „една жена трябва да е кучка”. От тук започва любимата тема за женското господство.

„Аз съм различен” – не, ти си глупак. Прекалено много младежи се опитват да са различни и това води до върховна простотия, която еволюира и се разпространява светкавично сред други мними бунтари. В един момент стана комерсиално да си различен. Почти всички „различни” се стремят към изкуството. Това ги кара да изглеждат задълбочени, замислени и трагични. Ако имат богата леля творчеството им се лансира и се рекламира като нещо новаторско, което внася „нов” нюанс в определеното изкуство. Всъщност, няма нищо ново. В литературата произведенията са: „Една човешка история…” или „Новаторски поглед върху…”; в музиката са: „Чувствено изпълнение…” или „Новаторско творчество…”; в киното са същите като литературата; в изобразителното изкуство: „Завладяващо изобразяване…” или „Новаторска техника…”. Ключовата дума тук е „новаторско”, демек – нещо ново. Обаче няма нищо новаторско, само “the same old shit”.

„Аз съм влюбен/а” – най-дразнещите. Отнесени, бръщолевещи безсмислици, отчаяни едноклетъчни, които заливат света със заучени фрази и плиткоумни изказвания. Срещат се навсякъде – кафенета, библиотеки, изкуство, интернет. Ето сега ще вляза в една група за цитати от книги и за няколко секунди ще намеря свестни примери. Изчакайте така… Ето: „Имаше един, който ме разплакваше, обичах го повече от всички, които ме разсмиваха“ (непознат);
„Обичам те, Анастейжа Стийл. Искам да те обичам, да се грижа за теб и да те закрилям до края на живота си. Бъди моя. Винаги. Сподели живота си с мен. Омъжи се за мен.
Примигах и сълзите ми рукнаха. Моят Петдесет нюанса, мъжът на живота ми. Обичах го невероятно много и докато ме заливаше истинско емоционално цунами, успях да промълвя една-единствена думичка: -Да.“ („Петдесет нюанса сиво“, Е. Л. Джеймс);
„Любовта е нещо много откачено. Можеш да се влюбиш в човек, който въобще не би казал, че е твой тип. Дори би твърдял, че е грозен. Нужна е по-малко от една минута. В някаква безумна минута, в която танцуваш с почти непознатия, разбираш, че би умрял за него. И си щастлив, дори да нямате бъдеще… Любов…” („Рай”, Радослав Гизгинджиев)…
Виждате ли? Отне ми само няколко секунди. Има още стотици, но целта е да разберете идеята, не да хуля писателите. Навсякъде говорят за любов, а никъде не виждам свестни двойки. Само идиоти, които прекарват известно време заедно и се разделят, защото тръпката е изчезнала. Разбира се, те захаросват ситуацията с „чувственост и трагедия”. Защо? Защото те са от „влюбените” хора.
Освен това… огледайте се! Кражби, корупция, наглост, подлост, предателство… Що за олигофренско, напушено, зомбирано хипи трябва да си, че да бръщолевиш за любов, когато те шамаросват всеки ден. „Усмихни се!” – пляс! един шамар; „Обичай без да се замисляш!!!” – тряс! още един шамар; „Бъди влюбен и положителен” – люс! трети шамар. Абе бият ви шамари – вие им се хилите! Вие не осъзнавате ситуацията? Вие сте умствено изостанали? Вие не разбира мой език? Сега е време за справедлив гняв, ответен удар и победа над злото! Битката не се печели с усмивки, печели се с… битка.

„Аз знам много” – предпоследният тип, който ще опиша. Това са тези, които четат плашещо много и претендират, че имат много знания. И, мамка му, повечето ги имат. В компания често дърпат от цигарата, примрежват очи и започват да изброяват автори, които са прочели – Достоевски, Бегбеде, Зюсак, Буковски, Дюма и др. Задължително е да се споменава само фамилията, защото това показва, че са добре запознати с авторите и, едва ли не, са им близки. Произношението е с повече изпъване на устните и широко отваряне на устата, за да се подобри дикцията и да се придаде тежест на казаното. Обаче и „знаещите” са глупави. Колкото и книги да прочетат те няма да станат по-умни. Интелектът не се измерва със знанията, а с реагирането в определени ситуации, разсъжденията, действията, отношението към останалите. Така че, това че сте прочели всички известни български автори, от миналото и днес, не ви прави умни, може да спрете да вирите нос. По-скоро не трябва да споменавате името на Ботев, за да получите похвала и да спечелите точки. Това само опетнява паметта на човека.

„Аз” – да, става въпрос за мен. Не го пиша за да се правя на интересен, още по-малко за да затворя устите на тези, които ще кажат: „Ти само казваш, че хората са глупави, все едно си много умен!”. Само да вметна, че когато казвам, че някой е глупав обсъждам само неговия умствен багаж и не намесвам своя. Така – аз съм глупав. Защо? Защото вярвах в хората. Когато ме попитат: „Щом не вярваш в Бог – в какво вярваш?”, аз казвам: „В хората. Вярвам, че те могат да направят света и живота си по-добър, без намесата на висш интелект. Вярвам, че те имат силата да се развиват, без да им помага върховно създание”. Обаче грешах. Хората не могат да се променят към добро. За това съм глупав – защото вярвах в обратното. Обаче ще дам пример, че има надежда за премахване на глупостта. Още сега. Спирам да вярвам в хората. Те са покварени и зли. Глупостта ще ги доведе до самоунищожение и нищо не може да промени това. Пробвах. Независимо колко съм борбен, колко съм добър, колко съм прав – не мога да се преборя с богоравната сила на тъпотията. От днес вече не съм глупав и не вярвам в хората. Те умеят единствено да разочароват.

Няма да тръгна да агитирам мнението си, защото това ще ме доближи до обществото. Аз не искам това. Искам да ме оставят. Но, както ще напиша в трилогията „Приказка за отмъщението”, хората са прекалено жестоки за да те оставят на спокойствие. Когато видят някой не-като-тях се опитват да го унищожат с фанатична злоба. Защо? Защото са глупави.

Понеже ще покажа това на няколко човека, а те – на още няколко човека, предполагам, че това, все пак, ще стигне до хората. Та ако намерите себе си в предишните описания – помислете дали не съм прав, преди да ми се нахвърлите. Дали глупостта не е заразата, която ще унищожи света? Дали ако пробваме да се променим ще помогнем поне малко на планетата? Аз, както казах, вече не вярвам в хората и няма да се меся в процесите им на развитие. Ще се стремя да стигна в положение, в което нямам нужда от повече стоене сред цивилизацията, ще си взема къща сред природата и само от време на време ще пътувам към града, за да взема провизии.
И ще си имам ферма за катерици!
Единствено семейството и близки приятели ще имат достъп до мен. Иначе ще съм далеч хората… и далеч от покварата им.