автор: tzvetcomarinov

Читателите държат вестници повече в ръцете си отколкото книги и затова ще захвана с предупреждение към техните нагласи. Ще има разминаване с очакването им от заглавието, защото по-нататък няма да става нито дума за истински редактор. От ония хорица, дето не знаете какво им се върти из главата, а чувате каквото излезе от устата им.

Ще си поприказваме за бай Делю Зевзекът. Който сам не знае дали е ходил на училище, но притежава невероятен и самобитен майсторлък. И биха му завидяли дори спецове от големите медии, стига да го познаваха лично. Умееше той с неповторима точност и образност, така да поправи казаното от другия и вмъкне колкото е необходимо ако трябва, но да се разбере от всички. Фактът, превърнал се в най-важната причина. Напиша ли нещо, което ще застава пред очите на хората, първо да го чуят ушите на Зевзекът. Вярно, понякога от неговите корекции ми нагарчаше в гърлото. Сякаш там е попаднало някое менте питие или непозната течност, но търпя. Нали го казва редакторът в селото ни.
Трябва и вече да се досетихте, тия литературни дебати не водехме в някое по-специализирано и префърцунено заведение, а в селската кръчма. Е, сега за по-модерно и с висшегласие му викахме "Кафенето", но повече от инат, продължавах с неговото старо име. Нищо, че и собственикът е типосал над вратата и тротоара до ратановите масички цветни банери. Съвсем като на градските да прилича.
Изглежда се поувлякох с представянето на бай Делю Редактора и от това забравих да ви кажа нещо за собствената персона. Един от върховете на популярния някога селски триъгълник, тоя с даскала и другите двама, но сега вече съм като някаква точка. От която всеки може да построи права линия за където си поиска. Ние сме съставно на друго селище, което не е по-голямо от нашето, но там е кмета с кметството и кметицата. Дядо поп и той отдавна лежи с наборите си накрая на селото и хич не му пука за никакви проблеми. Само внимава, къде ще стъпят неговите крака из райските пътеки. Нов свещеник трудно ще се навие да ни отваря вратата на църквата, щом няма читав старец, който може да изкачи стълбата и удари камбаната в празнични дни или за умряло.
Ето ги накуп обстоятелствата, дето подсилваха моята важност и значимост пред не знам кого си. Защо ви се представих като селски даскал, щом след моето име в списъка за получаване на заплатата, черно на бяло го пише. Културно и добре разбираемо - учител. Не го правя и от фалшива привързаност към оригиналничене или пристрастие към иносказателността, заради литературните увлечения, а защото си е истина. Занимавам деца от три различни класа, съвсем като някогашните даскали. Местните хора ме подкрепяха с каквото могат и прекрасно разбираха. Няма ли детски гласове из дворовете и училището, отива и животът на селото към баира. Пак от същата причина бяха и моите скромни опити в литературата. Видех ли нещо свое публикувано в пресата, бързах да го споделя с децата. Да отклоня поне за малко вниманието им от лаптопи и всякакви таблети, станали повече от обитаемите къщи на улиците.
Хей, ама наистина забравих оня с който захванах да ви занимавам. И да се чудя, защо някои празноглави мъдреци още отричат, че обстоятелствата не били като пролетния дъжд. Нали след него избуяват и човешките недостатъци. Бях написал нещо уж интересно, а съобразителността не пропусна да ми обърне внимание. Първо да споделя с бай Делю Зевзека. Направих го.
Редакторът тая вечер ме беше изпреварил, дори вече преполовил своето шише бира. Поръчах и за мен една студена пенливка. Докато я донесат и поставят върху масата, извадих написаното и забързах да изчета за капризните редакторски уши.
Вместо да направи на пух и прах изреченията и сюжета, както всеки друг път, Зевзекът сега ме погледна като да виждаше много хора пред себе си и каза.
- Слушай, даскале, какво ще ти река. И да го имаш от тук нататък винаги в предвид. Писането е като тънката работа. Има ли нещо ялово из него, дете не чакай да излезе. И никой няма да се заинтересува, кой какво е правил или поискал да стане.

Цветко Маринов